Струйка кръв се процеждаше изпод временната превръзка, която бе сложил Дамян. Той направи знак на момчето да седне и леко надигна марлята. Отдолу се разкри противна, неприятна на вид рана.

– Трябва да се зашие, – каза Дамян.

– Ще извикам лекар, – каза Зоя, която притеснено се въртеше край наранения си брат.

Дамян изпъшка и се намръщи презрително.

– Последният доктор, с когото си имах работа, щеше да ме убие, ако не му бях попречил. Толкова са компетентни, че такава дълбока рана може и да не заздравее. Ще се възпали и тогава един Господ знае какво ще стане. С три-четири шева ще я затворя и след това почти няма да си личи.

Зоя го гледаше объркана.

– Нека първо да доведа лекар да го прегледа. Моля те, опитай се да ме разбереш, – гласът ѝ трепереше, още малко и щеше да заплаче.

Дамян сви рамене.

– Както искаш.

Един час по-късно двама лекари се опитваха да спрат кървенето, но след като шумно се скараха, само влошиха положението със своето опипване и човъркане. Радко толкова се разстрои и подлуди от болката, че отказа да ги допусне повече до себе си. А през цялото време от раната бликаше кръв.

Дамян не можеше да гледа всичко това, за това излезе. Когато след половин час се върна, завари Радко свит в ъгъла. Той не позволяваше никой да го докосне, дори и сестра му.

– Виж, – каза Дамян. – Донесох равнец, за да спрем кървенето.

Зоя въздъхна.

– Какво ще правим? Решавай! – подкани я Дамян.

След малко лекарите бяха отпратени от стаята. Радко престана да вика, но ги наблюдаваше подозрително от ъгъла. Дамян се постара момчето да види как изсипва малко от стрития равнец върху дланта си. Посочи праха, а после раната на Радко.

Изчака малко, след това внимателно пристъпи към момчето и му показа равнеца върху дланта си. Радко го гледаше плахо, но вече не толкова недоверчиво.

Дамян изсипа стрития равнец върху кървящата рана и повтори процедурата още шест пъти. Накрая се дръпна назад и остави Радко напълно да се успокои.

След десет минути кървенето спря. Вече по-спокоен, Радко позволи на Дамян да се приближи и да изчисти билката от раната. Макар че това му причиняваше болка, Радко търпеливо изчака Дамян да си свърши работата.

След това Дамян извади от джоба си кърпа, в която бяха сложени няколко игли с вече вдянати копринени конци. Радко го изгледа със страх. Тревогата, изписана по лицето му ставаше все по-голяма. При всеки опит на Дамян да посегне с иглата към раната, Радко пищеше от ужас.

– Опитай с нещо друго – каза отчаяно Зоя.

– Раната е твърде дълбока, – отвърна Дамян раздразнен от неуспеха си. – Иначе ще се възпали и тогава наистина ще има защо да пищи, а може да млъкне и завинаги.

– Той не е виновен… не разбира, – Зоя опита да защити брат си.

Дамян се отстрани и въздъхна. После извади от вътрешния си джоб малко ножче и разряза дълбоко месестата част на лявата си длан точно под палеца.

Настана мълчание. Радко и сестра му гледаха потресени. Дамян прибра ножчето и докато от раната бликаше кръв, той взе превръзка от масата и притисна разреза.

През следващите няколко минути не каза нищо, а братът и сестрата само го гледаха. После предпазливо вдигна превръзката и видя, че кръвотечението е намаляло.

Бавно пристъпи до масата, взе иглата и внимателно я насочи към раната. След това прониза с нея двата ѝ края. Изтегли нишката, сякаш кърпеше чорап. После я върза на възел, взе нова с вдяната игла и повтори това още три пъти, докато раната бе изцяло зашита.

Тогава вдигна дланта си пред лицето на Радко, за да я огледа внимателно. Дамян посочи зашитата раната на ръката си , а след това отворената рана на Радко. Пребледнял от безпокойство, Радко дълбоко въздъхна и кимна.

Дамян взе нова игла, поднесе я към раната на момчето и натисна.

Петте шева бяха направени успешно, макар и не без стонове и писъци от страна на Радко. Накрая Дамян се усмихна и стисна здравата ръката на пациента си, който бе пребледнял, но мъжествено търпеше болката.

– Кораво момче – каза Дамян. – Хората не знаят колко смел е Радко.

Радко се усмихна, той се чувстваше почти герой.

Унесен в мисли, Камен почти не забеляза група десетгодишни хлапета, които крещяха. Когато се приближи разбра, че малчуганите замеряха с камъни едно четиринадесетгодишно, високо и красиво момче и му крещяха:

– Тъпак! Малоумен! Лигаво лайно! …….

Но въпреки ръста си, едрото момче само се свиваше от страх и болка при всеки удар. Един камък го улучи в челото и то се свлече на земята. Малчуганите се втурваха напред, готови да го ритат.

Камен връхлетя, сграбчи едно за ухото, препъна друго и лекичко го срита. След миг цялата банда търти на бяг, сипейки ругатни.

Камен се наведе над падналата жертва.

– Няма страшно, отидоха си – каза той на ридаещото момче, което се беше свило на топка и закриваше лицето си с длани.

Момчето продължаваше да хлипа.

– Няма да те нараня. Те си отидоха.

Камен го докосна леко по рамото. Момчето изведнъж оживя и замахна с такава бързина, че юмрукът му улучи челото на спасителя му.

Камен отскочи с вик на изненада и болка. Момчето го изгледа смаяно и запълзя назад към близката стена, като се озърташе с ужас за мъчителите си.

– Какво ти става, луд ли си? – викна Камен на уплашеното момче. – Опитвах се да ти помогна, а ти без малко да ме убиеш.

Момчето продължаваше да го зяпа, накрая започна да мучеше несвързано.

Камен осъзна, че момчето е нямо. Протегна ръка. Момчето бавно я хвана и той му помогна да се изправи.

– Ела с мен, – каза му Камен.

Момчето го гледаше без да реагира. Беше и глухо. Камен му направи знак да го последва и то бавно тръгна, плачейки от болка и унижение.

Десет минути по-късно, когато Камен почистваше момчето във кухнята, нахълта Ана. Като видя окървавеното момче Ана ахна и кресна:

– Какво си му сторил?

– Едни чаровни хлапета го замеряха с камъни и аз ги прогоних, – викна Камен на свой ред.

Ана се почувства виновна за избухването си.

– Съжалявам. – каза тя, но Камен само изсумтя. – Много съжалявам, – повтори тя, после разтревожена пристъпи до момчето и го целуна.

Камен я гледаше изумен. Момчето малко се поуспокои. Ана  го погали по косата и погледна към Камен.

– Това е брат ми Самуил, – обясни тя. – Хората го смятат за малоумен. Той е глухоням. Обясни ми какво стана?

– Беше на улицата и някакви хлапетата хвърляха камъни по него.

– Изверги! – възкликна тя. – Мислят, че всичко ще им се размине, защото той не може да се оплаче.

– Няма ли кой да го пази?

– Има, но иска да бъде сам и вечно бяга навън, защото иска да бъде като другите. Но те го мразят и се боят от него. Казват, че бил обладан от дявола.

Вече по-щастлив, Самуил посочи Камен, измуча и изигра сцената с хвърлянето на камъни и появата на спасителя му.

– Той иска да ти благодари.

– Как разбра? – попита недоверчиво Камен.

– Не знам, но той има добро сърце, макар да не може да говори.

Тя хвана ръката на Самуил, разтвори дланта му и я протегна към Камен. След като момчето разбра какво се иска от него, започна енергично да тръска ръката на своя спасител.

Като вярващи, ние имаме надежда. Смъртта не е краят. Имаме много повече от един живот! Един ден сърцето ви ще спре да бие, но това ще бъде края на тялото ви, но не и краят на самите вас.

Направени сме по Божий образ и ще живеем вечно. Това не е всичко, което виждате тук. Защо има надежда? Без значение колко лошо изглеждате на Земята, това е само за известно време. След това отиваме във вечността, където няма повече скръб, тъга, болест и страдание, но това зависи от нашия избор, да живеем с Господа или да се противопоставим на милостта Му.

Спасението чрез Исус Христос прави всичко по-различно във вечността.

Виждала съм хората, които живеят с надежда и такива, които не притежават такава. Ужас се чете в очите на хората, останали без надежда. Те си мислят: „Това е всичко, което имам. Свърши се. Аз никога няма да видите този човек отново. Това е всичко, което имам в този живот. “

Сравнете ги с хилядите хора, които сте виждали на погребение на вярващ. Те знаят, че това е само преходен етап. Починалият ще бъдат с Бога във вечността. А един ден ще се съберат заедно при Господа..

За един вярващ, смъртта не е напускане на дома, а завръщане у дома.

Почти всяка нощ Виолета се събуждаше и скачаше от леглото си цялата плувнала в пот. Само силният топъл душ можеше да отмие ужаса, който преживяваше в съня си.

Едва дочакваше утрото. Тя се страхуваше да заспи, не искаше пак да попадне в кошмарите си. Но накрая пак се унасяше ……

Не смееше да погледне ръцете и краката си, беше покрила всички огледала в къщата, за да не вижда отражението си. Болестта ѝ бе отнела красотата, но тя още не се предаваше.

Момчил скоро щеше да се върне. Тя набра цветя от градината и ги сложи във вази на подходящи места. Домът се изпълни с нежен аромат.

Виолета не бе успяла да се свърже с Момчил по телефона, но Стефка я успокои:

– Милко се обади. Двамата с Момчил са добре и ще си дойдат след един ден.

Виолета реши да излезе и да се поразходи малко, без да има някаква определена цел.

Чувстваше изпълнена с енергия, готова бе да превземе света, да се справи със всяко изпречило ѝ се предизвикателство.

Докато се разхождаше забеляза неща, който до сега не ѝ бяха правили впечатление. Например, симетрията на еловите дървета край езерото.

Едва днес се разкри пред нея красотата на малката стара църква, чийто купол се протягаше към небесата.

Всички хора сякаш ѝ се усмихваха и я поздравяваха с кимване на глава. В очите им виждаше надежда, която я заразяваше.

– Въпреки всичко, – каза си тя, – винаги има надежда.

Спомни си какво ѝ бе казал Момчил малко преди да замине в командировка:

– Човешкият дух побеждава всякакви бедствия физически, умствени и духовни, опирайки се на Бога. Пред нас изникват множество предизвикателства, както и твоята болест, но има кой да ни помогне във всичко това.

– Да, – беше му казала Виолета, – Бог вдъхва оптимизъм, дава сила, въздейства на волята ни за живот, но преди всичко ни окриля с надежда.

– Бог води духа на човека – бе се засмял Момчил – само към победи.

Виолета бе спокойна и окрилена. Момчил скоро щеше да си дойде. Болестта не ѝ изглеждаше толкова страшна и тя се усмихна. Вдигна ръце нагоре и благодари за всичко на Създателя си.

Няма я вече баба Димка. Тя бе известна със своята доброта и човеколюбие. Това бе компенсация за злата ѝ участ.

Бай Димитър се бе върнал назад в спомените си и разказваше за нея:

– Падна и навехна крака си като младо момиче. Уж нищо и никакво падане, но окуця за цял живот.

– Тогава не са ли я водили на лекар, да ѝ оправи крака? – попита младия Благой.

– Нямаше кой да я заведе, – с тъга каза бай Димитър. – Младо, хубаво момиче, работливо и пъргаво, но на остана стара мома, без свой дом и семейство, но имаше широко сърце и душа.

– Този дефект на десния ѝ крак се бе превърнал в ужас, – спомни си и леля Дафинка. – Сковаваше се цялата и дясна половина. Болките ѝ от ден на ден се увеличаваха и трудно се движеше. Дори бастуна не помагаше. Правеше няколко стъпки и спираше.

– Като готвачка бе ненадмината, – продължи бай Димитър. – Нейните гозби бяха ненадминати. Който ги е опитал, все пита за тях.

– Връстничките ѝ по-младите невести все я търсеха за съвет и помощ в готварството, – каза баба Гана. – И аз съм ходила при нея, да ми помага. Никого не връщаше, споделяше всичко, което знаеше и бе научила.

– Почти отгледа Гена, – каза жената на Манол. – Аз по цял ден бях на къра, а тя се грижеше за дъщеря ми, като майка. Не зачиташе предразсъдъците и назадничавите разбирания. Първа проявяваше внимание и нежност към обърканите невести след женитбата. Винаги намираше с какво да ни окуражи и подпомогне.

– Момчетата възприемаше като синове и внуци, – засмя се Горан. – Това, което живота ѝ бе отнел, тя си го допълваше като дружеше с децата. Когато и да идехме при нея все ни даваше по нещо – прясно сирене, масло, яйца, кисело мляко. Никога не пропускаше рождените ни дни. Куцук куцук, ще потропа на портата ще прегърне рожденика, а в шепата му ще мушне понякога банкнота, която може би е преполовила и без това малката ѝ пенсийка.

– Златна беше нашата баба Димка, – каза Златан и едва не се разплака. – При нея всичко имаше и добра дума, и съвет, и да ни почерпи…..

На погребението ѝ дойде цялото село – млади и стари, мъже и жени, най-много бяха деца. Беше голяма жега, но всичко живо изкачи голия рид, за да изпрати баба Димка до вечното ѝ жилище.

Това бе един почтен и достоен човешки живот……