Стоян и Владо се бяха източили доста това лято. Бяха отишли с родителите си на село, но не пропускаха и час да се метнат на колелото и да обикалят наоколо. И тъй като колелото беше само едно, двамата се редуваха в използването му.

Денят беше много горещ. Едва се дишаше. Владо застана пред баща си и попита:

– Можем ли да отидем да се изкъпем на реката?

Реката не бе много близо, а и криеше много опасности. Беше буйна с множество въртопи.

– До четири часа може, – каза баща му, – а после двамата с брат си трябва да помогнете малко.

– Ваканцията е дава да почиваме, а не да работим, – недоволно изсумтя Стоян.

– От както сме дошли все едно и също, – подкрепи го Владо, – „На работа, …..четете!“

– Какво преуморихте ли се? – почна ги майка им. – Всички работят, никой не се шляе по улицата.

– Ти ми покажи, кои деца работят в селото, – засмя се Владо. – Нито един. Повечето дори се разхождат с колите на родителите си.

– Татко, тръгни из село и виж колко от съучениците ни са на полето или в градината, – подкрепи го Стоян.

– Да но някои от тях пасат добитъка, а вие и това не искате да вършите, – гласът на майка им звучеше доста остро.

– Какво ще разберем тогава от ваканцията? – смотоляви набързо Стоян. – Оставете ни малко на свобода, тъкмо да се заредим с малко сили.

– А ние разчитахме, че един ден ще ни отмените, – махна с ръка огорчено майка им.

– Отмяна в окопаването на градината, плевени и куп такива „приятни и красиви занимания“, – с лека ирония подхвърли Владо.

– Вие какво, да не се срамувате от селската работа? – баща им се беше вече изнервил. – А от къде идва хлябът? Ако не е селото, как ще заредим мазето и как ще преживяваме? Замисляли ли сте се над това?

– Това сме го чували и друг път, – наостри се Стоян. – Моите съученици отидоха с родителите на море или на планина, а ние тук.

– И ние някога сме ходили на море, – с тъга каза майка им, – но сега при тая скъпотия едва смогваме.

Бай Стамен току що бе прекрачил прага на дома им и слушаше „престрелката“, която се водеше между деца и родители. Най-накрая той реши да се намеси:

– Мили младежи, вие имате пълно право да искате да работите по-малко през ваканцията и повече време да прекарвате в  разходки, игри и забавление. Това  е ваше право. но това е само една част от истината.

Колкото и ядосани да бяха на родителите си Стоян и Владо се заслушаха в думите на бай Стамен.

– Поразмислете и потърсете и другата част от нея, – продължи възрастния човек. – Ще я намерите като се вслушате в думите на родителите си. Постарайте се да ги разберете. Не искам да натрапвам мнението си, но като ви гледам и слушам ми става болно.

Стоян и Владо наведаха глави. Те разбираха какво иска да им каже бай Стамен, въпреки че ги влечеше другото разбираха, че той е прав. Двамата много го уважаваха и почитаха, не веднъж им бе давал добър съвет за ситуации, в които бяха изпадали.

Духовни наранявания и натъртвания всеки е имал. И както обикновено вътрешната болка не иска да си тръгне. Много от нас познават този род страдания, но не знаят какво да правят с тях.

Ние куцаме през цели си живот, надявайки се, че тези скрити рани по някакъв удивителен начин ще престанат да ни болят. Навярно си мислите, че допълнителен сън или малко повече от десерта ще ви освободи от тази натрапчива депресия, всичко това ще изчезне и ще ви остави на мира.

Но това никога не се случва.

Ако са те набили физически, след няколко дена почивка се възтановяваш, но изцелението на духовни рани не става толкова лесно. Дори с течение на времето състоянието на човек става още по-лошо.

Причината е следната, вместо да забравим тези болезнени провали, ние често продължаваме да живеем с тях, при условие че тези неуспехи не са по-реални от Божиите обещания. Ние се концентрираме върху тях, изпадаме в депресия и се парализираме от страх, че като направи още една стъпка, ние отново ще бъдем победени.

Но има един изход. Ако депресията ви е смачкала, за да се измъкнете от нея, просто трябва да спрете да гледате назад в миналото и да започнете да  гледате в бъдещето – бъдеще, гарантирано от Христа Исуса чрез великите и скъпоценни обещания в Словото.

В началото това няма никак да е лесно. Умът ви ще иска да се връща назад към миналото, но вие не му позволявайте това. Размишлявайте над Божието Слово и променете мисленето си чрез Него.

И вместо победен войник, вие ще бъдете победител, както е планирал Бог.

Татяна работеше от 6.00 до 8.30 на една работа, от 9.00 до 18.00 на друга работа. От 18.30 до 22.30 бе нейното време за учене и само в обедната почивка и за сметка на съня извършваше домашните си задължения.

Веднъж тя прибяга по време на обедната си почивка до дома си. Сложи тенджерата с яденето на котлона, за да се претопли и изтича в двора да изнесе боклука от кошчето.

Но когато се върна обратно до дома си, тя не можа да влезе, вратата се бе хлопнала, а тя е масивна, старинна и голяма. Бравата ѝ е единствена и неповторима.

Таня се разстрои. Обедната почивка скоро ще свърши, а тенджерата е на котлона.

Таня започна да блъска с юмруци по вратата, да натиска с рамо, но резултат нямаше.

Вратата може само да се взриви, за да се отвори.

Таня стои ядосана и объркана…. Няма изход!

За минута се облегна безпомощно на стената. И изведнъж я осени …..

– Колко съм глупава! Нима добри дела можем да направим с озлобено сърце?

И без да има някаква надежда, вдигна ръка и леко почука на вратата …. И вратата се отвори.

Таня не разбра как стана това. Вратата не можеше да се отвори с никакви атаки или манипулации.

…. Даже и в малките неща Бог е с нас! И Неговата намеса е голям дар за нас.

Ник Оферман е изненадващо подобен на своя най-известен герой от сериала „Паркове и зони за почивка“ в живота си.

Както и Рон Суонсън, Оферман с голямо уважение се отнася към умението за правене на столове, както и всичко онова, което човек може сам да направи със собствените си ръце.

За разлика от необщителния Рон Суонсън, Ник охотно общува с поклониците си.

Дори е публикувал книга за тези, които търсят своя път в живота със заглавие „Управление на собствено кану: Принципи на сладкия живот на един човек“.

Един млад човек отишъл при Сократ, за да се обучава на красноречие. В разговор с великия философ, той говорил толкова много, че Сократ удвоил цената на обучението му.

– Защо трябва да плащам два пъти повече? – попитал младежът.

– Защото, – отговорил Сократ, – трябва да те обуча на две неща. Първо, как да си държиш езика зад зъбите и второ, как да говориш.

Не само този млад мъж, но и много хора вредат с езика си. Много говорят и много казват, но то е едно и също, многократно повторено. Понякога две три думи са напълно достатъчни, вместо да изговориш хиляди.

Човек се учи да говори до три години, но до края на живота си не може да свикне да мълчи. Многословието е загуба на ценно време, загуба на енергия, то не принася никаква полза.

Внимателните към себе си християни наричат всичките чувства прозорци на душата. Ако те са отворени, ще изчезне цялата вътрешна топлота. Най-големият отвор, подобен на голяма врата е езикът, който говори на воля, колкото си иска.

Многословието кара душата, да не вижда гледайки, да не чува слушайки, да не усеща докосвайки. Многото бърборене е тясно свързано с гордостта, наглостта и произвола. То е подобно на буря разрушаваща вътрешния ред, оставяща след себе си надменост и заслепение.

Как да се справим с многословието?

По-добре е да замълчим, отколкото да говорим. При мълчание умът се съсредоточава, а при безкрайното бърборене се разсейва. Невъзможно е да живееш по духа и да бъдеш бъбривец.

Давай повече почивка на езика, отколкото на ръцете си.