В кръчмата се бяха събрали около десетина мъже и „бистреха“ политиката. Бай Драган подхвърли:

– Е, сега дадоха властна жените.

– Каква власт бе? – не се стърпя и се обади Семо Кантарджията.

– Нали сега им разрешават, когато искат да раждат, а ако не щат, да го махат.

– Е, че то хубаво, – засмя се Дано. – Ако се навъди цяла сурия, с какво ще ги гледаш?

В ъгъла на кръчмата седеше потъмнял от слънцето мъж, с гъста брада и мустаци. Той погледна говорещите мъже и каза доста високо:

– Мислите ли, че това е добро?

– Защо пък да не е? – опъна се Геро. – Моята ако я оставят, всяка година ще ражда по едно.

– Грехота било, живинка нали е?! – опита се да имитира жена си Стефан.

– Това не е шега работа, – обади се мъжът от ъгъла.

– Какво ти да не си против абортите? – подвикнаха му мъжете.

– Може да ви се стори странно, но съм участвал в сатанинска група, – каза брадатият мъж.

Мъжете настръхнаха, но любопитството им надделя и те се заслушаха в бившият сатанист, а той продължи:

– Мъжете в нашата група правеха секс с жените, за да забременеят, а след това извършваха ритуален аборт.

– Какъв е този ритуален аборт? – попита Андро.

– Казва се заклинание и детето в утробата на майката умира. За нас това бебе не беше множество от клетки, а  жертва за ритуала.

В кръчмата  обстановката се натегна, а тишината взе връх.

– Този ритуален секс има много древна история, – тъжно поклати глава брадатият мъж, – още при практикуването на храмовата проституция. Какво мислите, че е ставало тогава?

– Това наистина е дяволска работа, – каза Семо.

– Има и по-тъмна духовна страна в индустрията на абортите, – продължи бившият сатанист, – която остава невидима. – Какво става след убийството на красиво, здраво, невинно и беззащитно човешко същество? Частите от трупа остават непокътнати, за да бъдат продадени ….. Така хората без да разбират, дават семето си на Молоха.

– То тая свобода излезе много тъмна работа, – въздъхна Дано.

– Каква я мислихме, а то какво било?! – зацъка с език Драган.

– Няма да смея да разкажа на жената за това, – тъжно се произнесе Андро. – Като знам колко нещо сме съсипали, просто ми се гади, а ако тя разбере няма да спре да плаче.

– Мъже, – каза бившият сатанист, – вържете добре гащите си, пазете жените и децата си, които създавате. Не ставайте роби на дявола, който ви мами и лъже!

Архимандрит Петър застаря, започна да недовижда, но въпреки това продължаваше да служи по църквите.

Веднъж бе поканен в голям град да отслужи заедно със митрополита там.

След службата Петър си взе довиждане и се насочи към гарата, но до идването на влака имаше цели два часа и той реши да похапне.

Влезе в едно кафене. Момичето на касата веднага му се сопна:

– Дядо, по-добре си тръгвай, много лошо си облечен, ще ми изгониш клиентите.

Петър погледна краката си и се смути. Когато тръгваше от родното си място бе студено и той надена ботушите си, но в града имаше много кал и гьолове, и той се бе оцапал малко, въпреки че се пазеше.

Палтото му бе старо, избеляло, а чантата, в която носеше свещеническите си дрехи, бе малко протрита.

Очевидно момичето го бе взело за някой скитник. И Петър си тръгна.

Отиде в друго заведение, а там го посрещнаха на вратата и му съобщиха:

– Тук даваме по три яденета за обяд, заповядайте и си изберете.

Той се зарадва и на подноса си нареди първо, второ и компот, но стигайки до масата, забеляза, че е забравил да вземе вилица и лъжица и се върна обратно.

Когато дойде на масата, видя, че друг човек бе седна на нея и ядеше супата му.

„Е, няма нищо, нали има второ и компот“, – помисли си Петър и нищо не каза, а се захвана с второто. Мъжът си подели компота с него, а след това стана и си тръгна.

Петър потърси чантата си и я видя на съседната маса, със таблата и недокоснатата си храна.

– Какъв смирен човек, – каза си Петър, – аз му изядох половината обяд, а той нищо не ми каза.

Николета очакваше първото си дете. Мъжът ѝ Йовко тъкмо бе започнал аспирантура. Тепърва ги очакваха затруднения.

Живееха в град, където цените на стоките бяха доста високи. Двамата млади ядяха малко по-евтини спагети и се опитваха някъде да изкарат по някой лев.

Николета често пазаруваше сама, защото Йовко отсъстваше. Тя паркираше колата пред блока. Привързваше сина си към себе си и така натоварена с няколко торби се изкачваше до четвъртия етаж. В блока нямаше асансьор.

Един дъждовен ден ярко се запечата в съзнанието на Николета.

Заваля дъжд като из ведро. Вятърът започна да превива клоните почти до земята. Времето бе хубаво и никой не можа да разбере от къде дойде  всичко това.

Николета носеше сина си и големите чанти с продукти към входа на блока, когато към нея изтича дребна къдрокоса жена на средна възраст и попита:

– Мила, мога ли да ви помогна?

Николета бе зашеметена. За първи път някой ѝ предлагаше помощ.

– Да, да, – каза смутено Николета.

Жената пое торбите и изкачи стълбите, с все още смаяната майка, чак до апартамента ѝ. Николета бе прегърнала детето и не можеше все още да повярва на случилото се.

– Много ви благодаря, – сърдечно каза Николета преди да влезе в дома си.

Жената само се усмихна и добави:

– Няма защо, мило дете! Аз работя в лабораторията отсреща. Видях ви през прозореца и си спомних за годините, когато и аз имах малки деца, и ходех сама на пазар. Не можех да не ви помогна, защото съм била на ваше място и ми се искало поне един човек да дойде и да ми помогне поне с торбите.

Николета се прибра и дълго мисли върху думите на жената.

– Но аз не я попитах дори как се казва …..

Младата майка повече не срещна тази жена, която прояви своята любов на практика. С тази си постъпка тя насърчи Николета, внесе бодрост в безпомощната майка и привдиган духа ѝ.

Денис беше фермер и добре се справяше със земята и животните. Успя да спести пари и си купи трактор. Много му се радваше.

-Тази машина ще отмени тежкият ми труд, – със задоволство казваше Денис.

Един ден както караше трактора, попадна в една малка вдлъбнатина в земята, която заради избуялата трева изцяло не се забелязваше.

За миг Денис се изтърколи от седалката на трактора и се намери притиснат под него. Опита се да се измъкне, но тежката машина здраво го бе затиснала и не му даваше да помръдне.

– Мястото е пусто, – безнадеждно си каза Денис. – От тук почти никой не минава. Дори не знам какво ми е състоянието. Колко дълго ще мога да изкарам така?

През това време дъщерите на Денис Ана и Виктория се върнаха от училище. Кучето неспокойно се въртеше завързано около колибката си.

– Виж, колко неспокоен е Бенджи, – каза Ана, – сигурно му е омръзнало да стои на едно място.

– Хайде да го поразкараме, – предложи Виктория.

И двете момичета тръгнаха с кучето на разходка. Времето бе хубаво и двете сестри късаха цветя, смееха се и се радваха на прелитащите птици и малки животинки, които пробягваха покрай тях.

Изведнъж Бенджи хукна. Момичетата се затичаха след него.

Внезапно кучето спря и започна силно да лае. Едва тогава сестрите забелязаха баща си, който бе затиснат под трактора.

Виктория веднага позвъни по телефона си за помощ, но не се знаеше, кога щеше да пристигне тя.

– Няма време за губене, – каза сериозно Ана.

– Какво можем да направим? – попита уплашено Виктория.

– Трябва да отместим трактора и да изтеглим татко.

– Ти си луда! – изкрещя Виктория.

И може би тя бе права, защото две слаби момичета едното на 14, а другото на 15 години, не притежаваха такава сила, за да направят това, но баща им можеше да умре.

Без повече приказки двете сестри хвана трактора и се опитаха да го повдигнат. Машината не помръдна.

Момичетата отново се напънаха и отново неуспех, но те не се отказаха, защото баща им губеше съзнание.

Опитаха пак. Отново нищо. Така Ана и Виктория най-малко десет пъти се напъваха да повдигат тежката машина.  Най-накрая успяха и освободиха баща си.

По-късно те не можеха да повярват как са го направили, но по този невероятен начин спасиха живота на баща си.

Какво стана? Как успяха? Такова нещо има ли някакво правдоподобно обяснение?

Семейството на Денис посещаваха редовно богослуженията в най-близката църква до тях, която се намираше на 250 километра от фермата. И Бог ги възнагради за тяхната верност. Запазен бе земният живот на един мъж.

Генади много се дразнеше, когато баща му Добри му правеше забележки и то за дреболии.

– Защо не си изключил лампата в тоалетната, като си излязъл?

– За кого работи телевизора, като няма кой да го гледа?

– Не ти ли направи впечатление, че е паднала кутията от скрина? Защо не си я вдигнал тогава?

Генади, докато беше по-малък мълчеше и поправяше грешките си, но сега той бе вече млад мъж и забележките на баща му идваха в повече.

Един ден Генади бе повикан на интервю.

„Щом си намеря работа, – помисли си младия човек, – веднага ще се махна от баща ми. Дори ще замина някъде надалече, за да не слушам постоянните му забележки“.

Добри се радваше, че синът му ще отиде на интервю, но и бе малко притеснен за него, за това започна веднага да го съветва:

– Смело отговаряй на въпросите. Дори да не знаеш отговорите, дръж се уверено.

Скоро Генади пристигна на мястото, но в двора нямаше никой. Външната вратата зееше широко отворена.

Той приближи и забеляза, че долу на вратата се опираше малко парче и за това не можеше да се затвори. Протегна ръка и извади топче потъмнял стиропор.

След това притвори вратата и влезе в двора. Там имаше много красиви цветя.

Изведнъж погледът му бе привлечен от маркуч, който бе прикрепен към чешмата. От него продължаваше да тече вода, която не поливаше, а наводняваше пътеката.

– Изглежда някой е забравил да го премести, – каза си Генади.

Той насочи маркуча към цветята и продължи напред.

Приемната беше празна. На стената висеше лист хартия, който показваше къде да отиде. Генади го прочете и тръгна нагоре по стълбището.

– Вече е 10 часа и тук е достатъчно светло, а още не са изгасили лампите, – каза си тихо младият човек.

След това се засмя, като се сети за баща си и си помисли: „Започвам да мърморя също като него“.

Когато стигна до ключа, той просто го щракна и лампите изгаснаха.

Голямата зала на горния етаж беше пълна с хора. Като ги видя колко са много Генади се стресна:

„Голям е наплива, дали изобщо ще стигне ред до мен“.

Забеляза голямата врата, в която влизаше наперен всеки от кандидатите, но излизаше омърлушен.

Генади седна на един от столовете по към края, като преди това изключи лампите в залата, които вече не бяха нужни, защото дневната светлина, която нахлуваше през прозорците бе достатъчна, за да освети помещението.

Тъй като бе седнал накрая, Генади не можа да поговори с никой от интервюираните. Нямаше представа какво става вътре. Искаше да се осведоми дали са избрали някого, но така и не получи информация за това.

Дойде и неговия ред. Притеснен и развълнуван Генади прекрачи прага и застана пред трима мъже, които седяха зад една дълга маса покрита с червена кадифена покривка.

Единият от комисията взе документите и без да ги погледне попита:

– Колко скоро можете да започнете работа при нас?

„Това някакъв хитър ход ли е“ – помисли си с ужас младият мъж.

– Не се притеснявайте, – каза човекът от комисията. – Тук не задаваме въпроси, защото е трудно да се определят възможностите на човек само от няколко отговора. За това решихме да наблюдаваме хората, когато идват. За целта сме поставили камери навсякъде.

Генади се опита да си спомни какво е правел, докато влезе в тази стая, но всичко му се бе изличило от главата.

– Само вие се наведохте и махнахте стиропора, за да се затвори външната врата, – продължи мъжът. – На никой не му направи впечатление, че водата от чешмата върви напразно, нито, че не са изключени лампите, въпреки, че навън бе светло. И за това нашият избор се спря на вас.

Колко често Генади се ядосваше на баща си, че изисква от него ред, а сега благодарение на тези бащини забележки, които бяха изградили у него съответни навици, му помогнаха да започне работа, която много искаше.

Когато излезе от фирмата, младият мъж вървеше по улицата, усмихваше се и тихо шепнеше:
– Благодаря ти, татко!