Здрача се спускаше бавно над града. На небето една след друга се запалваха безброй звезди. Градът уморен от шумотевицата на деня затихна.

И там на най-горния етаж на една стара къща живееше Мартина. В нея се бе натрупало множество обиди и отчаянието силно я гнетеше.

Тя отвори прозореца и се качи на покрива. Студен вятър развя косите ѝ. Мартина седна на керемидите и обгърна коленете си.

– Какво чакам? – каза си тя. – Ще скоча долу и ще се избавя от проблемите си.

Вятърът се засили и започна силно и безжалостно да се блъска в тялото ѝ, сякаш бе разбрал намеренията ѝ и искаше да ѝ помогне по-бързо да ги реализира.

Мартина се загърна в дрехата си и отчаяно прошепна:

– На никого не съм нужна. Всички ме мразят.

Мартина не приличаше на останалите си връстници, беше някак по-различна и останалите я избягваха. Родителите забързани нанякъде, желаещи да изкарат много пари, забравяха да обърнат внимание на порасналата си дъщеря.

– Кой ли ще съжалява за мен, ако умра и изчезна от този свят? – Мартина изливаше спонтанно болката си, ….. но изведнъж трепна. – Ами баба? Ще издържи ли сърцето ѝ?

И тя видя топлите очи на възрастна жена, добродушната ѝ усмивка, разперените ѝ ръце готови винаги да я прегърнат и закрилят. Баба ѝ бе единствения човек, който истински я обичаше.

– Ако го направя, – каза си Мартина, – ще ѝ причиня огромна болка.

Девойката погледна надолу. Улиците чернееха, потънали в дълбок сън. Чу се лай на куче.

И Марина  си спомни за онова малко кученце, което бе намерила на пътя. Тя го приюти наблизо в една изоставена барака, защото, не ѝ разрешиха да го внесе в къщи. Често ходеше при него и му носеше храна. То въртеше опашка и радостно подскачаше край нея. Любовта и предаността на  това четириного създание не веднъж бе сгрявало душата ѝ.

– Какво ще прави то без мен? Кой ще му носи храна? Ще погине самичко.

Колко време бе седяла на покрива Мартина не знаеше, но на хоризонта се появи светлина и звездите почнаха да избледняват. Първите лъчи на слънцето докоснаха премръзналото ѝ тяло. Роди се новият ден.

Мартина погледна към събуждащи я се град. Светлината постепенно оживяваше градския пейзаж.

– Каква красота! – По лицето ѝ се разля ведра усмивка.

На сърцето ѝ почука Надеждата и ѝ прошепна:

– Не трябва да се отчайваш. Животът не е толкова лош, ако се вгледаш внимателно в него, ще откриеш колко добро се таи там. Само трябва да пожелаеш да го забележиш.

Мартина се усмихна, разкърши схванатите си ръце и весело прибави:

– Самоубийството не е изход от неизбежните сътресения в живота. Всеки преминава през такива. Искам да се науча да се наслаждавам на всеки ден, да обичам живота.

Мартина се вмъкна през прозореца на стаята си и се приготви да започне нов живот.

Във всеки приют за животни не стават такива неща, но в този се случи.

В една от клетките бяха сложили куче, което бяха нарекли Мери. Тя скоро се бе окучила, но всичките ѝ кученца бяха раздадени на нови стопани. Така Мери остана сама.

Една вечер един от работещите в приюта за животни забеляза нещо странно на монитора.

– Ей, – извика Кольо на останалите в стаята, – Мери е избягала от клетката си.

– Къде е сега? – скочи Иван.

– Тича между другите клетките, – обясни Симо, който бе вперил поглед в екрана на монитора.

– Но как се е измъкнала от клетката? – попита Станимира.

– Вероятно се е промъкнала през отвора, от където и подаваме храната, – предположи Станко.

– Вижте, легна пред вратата на една от клетките, – извика изненадано Иван.

Групата бързо се измъкна от стаята и всички хукнаха да видят какво става.

Когато стигнаха до лежащата Мери, Кольо каза:

– Избягала е заради тези две малки кученца, които доведох днес сутринта.

– Вероятно са скимтели от уплаха – предположи Станимира – и тя е дошла да ги успокои.

– Мери се нуждае от тези кученца, – заключи Станко, – както и те от нея.

И той бързо отвори клетката на малките.

Мери веднага нахлу в клетката. Тя ги приласка с такава любов към себе си, все едно бяха нейни.

Оставиха ги заедно. Кученцата бяха спокойни, а Мери бе щастлива.

 – По време на ураган, – казва опитния моряк, – за да се спасим трябва да се придържаме към едно единствено действие. Трябва да поставим кораба в правилното положение и да го запазим така.

Когато пред християнина не се вижда слънце, нито звезди и голяма буря се е разразила над главата му, той има само един изход и един единствен път е открит пред него.

Разумът е безсилен да му дойде на помощ. Опитът му от миналото няма да му даде проблясък. Даже и в молитва може да не намери утешение.

Остава само едно. Душата му трябва да знае как правилно да стои пред Бога и да задържи това положение.

Уповай на Бог, без значение какво се е случило.

Нека да има ветрове, високи вълни, бури, гръмотевици, мълния, заплашителни скали, издигащи се валове, ….

Каквото и да се случи хвани се за кормилото си и поддържай вярата си в Бога, в Неговото Слово и във вечната Му любов.

Докато майка им се приготвяше за работа Сара и Лили се чумереха и нещо си шепнеха. Накрая Сара каза:

– Мамо, защо все трябва да работиш?

– Това означава храна, дрехи, кънки, … и всичко,  което пожелаете, – отговори майка им.

– Не можем ли днес да отидем на разходка в парка или на кино? – обади се Лили.

– Не, милички, – каза майката, – имам среща с клиент.

– Мамо, а кога ние ще ти станем клиенти? – попита Сара.

Майка им замълча. Тя бе изпълнена с напрежение и чувство за вина. Малко след това каза:

– Имате пет минути да се приготвите, иначе тръгвам сама.

Момичетата с възклицания хукнаха към стаята си. Майка им се обади по телефона и отмени срещата.

Децата имат нужда от повече внимание. Те се чувстват пренебрегнати, ако родителите им постоянно са заети.

Родители, престанете толкова много да работите, парите, които изкарвате, няма да задоволят нуждата от любов, която търсят децата ви!

Един човек дошъл при един християнин и му казал:
– През последните 500 години, науката се освободи от църквата. тя рязко дръпна напред. И сега нашето научно познание надминава нашето морално развитие. От друга страна, църквата е имала на разположение, за да развие нашата нравственост.
– За да достигне до това осъзнаване, – казал християнина, –  човек трябва  с уважение да признава съществуването на всеки друг. Това води до определено отношение към човека, което е свързващо звено между вярата в Бога и нравствеността.
– Трябва ли непременно да има връзка между вярата в Бога и нравствеността? Каква е тя? Защо църквата за 2000 и повече години не ни е направила по-добри? Мисля, че светската мисъл много повече е допринесла за нашето усъвършенстване. Тогава църквата изпълнила е своето предназначение? С други думи, доколкото моралът произтича от вярата в Бог? Защо Църквата не успя, да ни направи високо морални същества?
– Уверен съм, – казал християнина, – че вярата в Бога трябва да следва нравствеността. Ако смятаме, че светът е устроен от някакъв брой принципи, това трябва да се отрази на нашето поведение.
– Какви са тези велики принципи?
– Любов, справедливост …