При царуването на Петър Велики боляринът Желябужский извършил тежко престъпление, за което бил осъден на смърт. Но той имал син, който от най-ранна възраст се отнасял към него с много любов.

Младият човек бил поразен от нещастието на баща си и от позора, който паднал върху тяхното семейство. За това решил да пожертва живота си, за да спаси баща си.

Той срещнал царя при входа на двореца. Хвърлил се в краката му и се разплакал:

– Господарю, баща ми е нарушил своя дълг пред Бога и Отечеството и сега е осъден на смърт. Не роптая срещу вашето решение, но смея да прибегна до милосърдието ви. Заповядайте, велики господарю, вместо моя баща, аз да понеса наказанието му. Аз с радост ще жертвам живота си за него. Господарю, не отхвърляйте сърдечното ми желание да заплатя на баща си за възпитанието, да избавя майка си от загуба на съпруга ѝ, а братята и сестрите ми от това, да останат сираци, а също и  да освободя цялото ни потомство от срама.

Царят се трогнал от нежната любов на сина към баща му и казал:

– За възпитанието на такъв син прощавам на баща ти. Нещо повече, давам ти неговото място и мисля, че ти ще бъдеш по-добър баща изпълнявайки неговата работа.

Спортният лагер се намирал на 160 километра от Ню Йорк.

Боксьорите живеели там под строг контрол. Те общували само с треньора си. За нарушаване на режима спортиста се дисквалифицирал.

Но любовта за Марсел била по-важна. Един ден след пристигането на Едит Пиаф в САЩ изненадан шофьорът я закарал до пустинно място в страни от пътя, където след известно време спря Марсел с колата си.

След това двамата потеглили заедно. Марсел бил на волана, а тя в багажника.

В спортния лагер на всеки спортист била предоставена отделна къща, но да заведе Едит там, било много опасно за Марсел.

Той я настанил в празно помещение, където тя прекарала следващите 10 дни. Щорите били свалени, нямало топла вода, имала на разположение само вода и сандвичи, но през тези дни Едит Пиаф била щастлива.

Няма нищо по-важно от това, човек да се научи да обича.

В действителност, по това как се отнасяте с любов към околните, определя доколко изпълнявате съвършената Божия воля. Защото всички духовни сили се коренят в любовта.

Библията ни учи, че вярата действа чрез любов. Практически е невъзможно да се получи отговор на молитва, ако няма любов, налице е отказа да се прощава и човек е в разпра с ближния си.

Без любов вашите деяния няма да действат.  Вярата ще е бездействена и знанията няма да дават плод. Всички истини, които сте научили от Божието Слово, действат чрез любов. Те няма да принесат никаква полза, ако не живеете в Божията любов.

Любовта е търпелива и добра. Тя не завижда и не се превъзнася. Не е груба или егоистична. Не се обижда. Любовта „на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи“.

Навярно всичко това звучи доста строго, но не се отчайвайте.
Бог е изпратил Святия Си Дух, да живее в нас и да ни научи да обичаме като Него.

Ако искате да живеете живот изпълнен с любов, започнете още днес.

Румен приближи до дядо Матей и попита:

– Ако човек живее праведно, но е невярващ, той за Бога по-лош ли е от кой да е вярващ?

– Бог е любов, – каза дядо Матей. – Той обича всички хора, без да дава предпочитание на вярващите.

– Тогава каква е разликата? – попита Румен.

– Да приемат и отговорят на тази любов могат само вярващите в Бога, – отговори дядо Матей. – За невярващите всичките действия на Божията любов са случайност или късмет.

Пиков час. В препълненото метро влезе прекалено висок плешив мъж. Повечето от пътниците го възприеха като наркоман или психично болен.

Мъжът се държеше доста странно, действаше агресивно. Действията му бяха хаотични. Той викаше високо, без специално да се обръща към някого.

В ръката си държеше нещо остро, което не се виждаше добре какво е. С него можеше спокойно да нарани някой.

Всички пътници седяха неподвижно и се страхуваха да кажат нещо, за да не привлекат вниманието му. Хората бяха объркани и не знаеха какво да правят.

Една възрастна жена протегна ръка към обезумелия мъж.

– Тя е луда, – прошепна някой зад гърба ѝ.

Възрастната жена хвана внимателно грамадния мъж за ръка. Пътниците седяха като на тръни. За изненада на всички, мъжът се успокои и седна на пода. Очите му се напълниха със сълзи.

Тази жена разбираше, че този мъж можеше да я нарани, но за нея бе важно той да не се чувства самотен….

Преди да слезе от метрото чудакът се обърна към възрастната жена и спокойно каза:

– Благодаря ти, бабо.

Жената му се усмихна. След това погледна останалите в метрото и каза:

– Аз съм просто майка. Разбирах, че в този момент той имаше нужда някой да го прегърне, да му покаже любов. Чувстваше се самотен и изолиран от останалите…..

Не подминавайте чудаците, те се също нуждаят също от любов!