Станимир мрънкаше настойчиво:

– Дай ми още едно парче торта.

– Станимире, но може да ядеш толкова много сладко, – каза майка му, – ще те заболят зъбите.

Станимир излезе от кухнята и отиде в хола. Там баща му изключи телевизора.

– Татко, защо го изключи? – ядоса се Станимир.

– По-добре иди поиграй на двора, приятелите ти те викат.

„Моите родители, са най-лошите на света, – горчиво си помисли Станимир. – Защо да не мога да ям сладко колкото си искам? Ами телевизорът? Баща ми никога ни ми разрешава дълго да стоя пред него. А там дават толкова интересни неща – мултфилми и уестърни, а нима това е лошо? А когато седна пред компютъра, все ми вика, че стоя много пред него“.

Станимир беше толкова ядосан, че у него се появи желание: Искам моите родители да бъдат винаги добри.

Изведнъж стените на стаята се разклатиха, но това стана толкова бързо, че Станимир усети само леко замайване.

Малко след това той тръгна към стаята си, за да вземе футболната си топка. Но топката я нямаше на обичайното ѝ място и всичко изглеждаше някак променено.

Да това беше неговата стая с креват, маса и шкаф, но нещо се бе изменило. Всичките му играчки бяха изчезнали: топката, ролковите кънки, боксовите ръкавици, дори новата му игра с гарата, железопътните линии, вагоните и локомотива бяха изчезнали.

„Странно, преди час тук всичко сам бях подредил, – помисли си Станимир“.

– Мамо, татко, да сте виждали моите играчки?

От съседната стая се чуваше телевизор и Станимир тръгна натам. Когато влезе, той зяпна от учудване:

– Ти кой си?

На дивана загледан в телевизора, лежеше огромен дебелак. Ту с лявата, ту с дясната си ръка слагаше лениво сладки в устата си. Всичко наоколо беше затрупано с еклери, бонбони, шоколади.

– Аз съм Станимир, – каза дебелакът, като продължаваше да пълни устата си.

– И аз се казвам Станимир. Нима всичко ще изядеш? Не бива, вредно е! На мен майка ми не ми разрешава толкова много.

– Това е, защото майка ти е лоша. Моите родители са добри. Те ми позволяват всичко, дори мога нищо да не правя, – с доволна усмивка заяви дебеланкото.

„Погледни се, на какво приличаш, – едва не извика Станимир“.

Изведнъж в коридора се чу глас:

– Мирка, сине, погледни какви хубави сладки сме ти донесли. А да знаеш баща ти какъв хубав филм ти е купил?! Ти само такива харесваш.

Станимир беше слисан, защото позна гласа на майка си.

“ Нима този дебелак на дивана съм аз? …. За това са изчезнали всичките ми играчки, защото те вече не са ми нужни. Та нали аз не мога сам да стана от леглото“.

Страх обзе Станимир.

„Не, това не съм аз!, – едва не изкрещя Станимир. – Тези родители съвсем не са добри, те са унищожили сина си и са го превърнали в това трудно подвижно чудовище. Не искам да ставам такъв!“

Стените на стаята отново се разклатиха. Станимир усети, че отново му се зави свят.

– Наистина ли всичко е, както преди? – с надежда прошепна Станимир.

Той изтича в стаята си и въздъхна облекчено, всичко си беше на мястото. От радост Станимир заподскача и започна да пляска с ръце.

– Майко, татко, – втурна се Станимир към родителите си, – вие сте най-прекрасните родители на света. Желаете ми само доброто, за това не ми разрешавате да ям много сладко и да гледам непрекъснато телевизия или да стоя дълго пред компютъра.

Сега Станимир разбираше нещата по-ясно.

Взе топката си и отиде да играе на улицата ….

Симеон доста се забави от училище. Това не беше обичайно за него. Майка му се притесни. Какво ли не мина през главата ѝ.

Изведнъж входната врата се тропна и Симеон нахлу като ураган в стаята. Поспря за малко, погледна притеснените си родители и побеснял заяви:

– Цял час ни държа морал.

– Кой? – попита баща му.

– Тодоров, кой друг, – буйно размаха ръце Симеон.

– Какво се е случило? – попита майка му.

Симеон свали якето и заедно с чантата ги хвърли на леглото. Седна на фотьойла и нервно започна да разказва:

– Тодоров влязъл в класната ни стая, а на дъската пошело: „Николова е глупачка и мръсница!“ Когато нахълтахме всички след физическото, изгледа ни свирепо и побеснял попита: „Кой е авторът на този шедьовър?“, а ръката му сочеше черната дъска.

– Навярно никой не си е признал, – коментира баща му.

– Най-напред се стъписахме и мълчахме. После Владо започна: „Та каква учителка е Николова? Тя не може една задача да реши. Когато преподава урок, все гледа от лисчето и от там преписва решението на всички задачи“.

– Всеки учител решава задачите предварително, – опита се да обясни майка му. – Какво странно има в това.

– Да, но при нея не е така, – упорстваше Симеон. – Мъжът ѝ е много добър математик и е решил всичките задачи от учебника. Той е инспектор по математика.

– И от къде сте сигурни че е така? – попита недоверчиво баща му.

– Много сте „осведомени“, – не без ирония се обади майка му.

– Не ми вярвате?! – буйно реагира Симеон. – Като подхване да решава някоя непозната задача, спира, изтрива всичко и започва отново, но до краен резултат не стига. Тя е много взискателна към нас, но не и към себе си.

– И навярно това сте разказали и на Тодоров? – попита майка му.

– А той какво каза? Как реагира на вашите нападки? – полюбопитствува баща му.

– „Не вярвам, чак толкова да е изостанала, – гласът на Симеон придоби дразнеща интонация, вероятно се опитваше да имитира учителя си. – Преувеличавате! Търсите начин да смекчите вината си, заради това, което сте написали на дъската“.

– Е, и? – родителите му леко бяха проточили шии напред.

– Казахме му, че това е истина, но той не повярва, – тъжно констатира Симеон.

– А ти какво мислиш по въпроса? – погледна го изпитателно баща му.

– Тя не само нищо не разбира от математика, но има и отвратителен характер, – заяви категорично Симеон.

– Не преувеличаваш ли малко? – скастри го майка му.

– Не! Вчера вдигна Данчо на дъската, за какво ли не го пита, а той отговоти правилно на всичките ѝ въпроси. После му даде задача, която не сме решавали досега. Данчо започна, стигна до някъде и спря. Тя ентусиазирано грабна тебешира от ръката му и започна да решава, но и тя спря. Избърса написаното и пак почна да пише, така няколко пъти …. Мълча, пухтя, а накрая заяви: „Има нещо сбъркано в условието на тази задача“. А на Данчо му писа четворка, а той е много умен. Отличник на класа е, най-добрия ни математик. А тази четворка ще остане единствената му ниска оценка в бележника.

– Как завърши разговора с Тодоров? – попита баща му.

– С конско, с какво друго, – поривисто скочи Симеон. – Не сме уважавали учителите си. Винаги сме били най-умните и нищо не ни се доказвало. Никога не сме си признавали вината си, другите ни били виновни за всичко …..

– И е бил прав, – защити го баща му. – Много сте вирнали галва….

Симеон не дочака тирадата на баща си, прекоси стаята и със замах затвори вратата след себе си.

Телефонът продължи да звъни настойчиво. Накрая Мирон допълзя до него и вдигна слушалката.

– Миро, Елена е. Днес не ми се обади, а е понеделник, притесних се за теб.

– Елена, ела моля те, – простена Мирон.

След половин час тя беше при него, след като измина целия път с превишена скорост.

Когато Мирон ѝ отвори, тя разбра, че е много разстроен. Опита се несвързано да ѝ обясни:

– Боли ме главата, гърдите, гърба, ….. – разтвори некоординирано ръце, – просто навсякъде.

Елена му облече някакво яке, хвана за ръка сина му Стоил, свали и двамата пред блока, и ги набута в колата си. След това с бясна скорост потегли към болницата.

Там веднага поеха Мирон, сложиха го на носилка и му наложиха кислородна маска.

– Татко ще умре ли? – попита настръхнал, готов да се разплаче, Стоил.

– Да, ако не заспиш веднага, – свирепо му отвърна Елена.

Със спящото дете, подпряло глава на коленете ѝ, Елена посрещна утрото в чакалнята. В раните часове на деня кардиологът излезе и съобщи:

– Извън опасност е. Не е от сърцето, не се тревожете, просто е получил панически пристъп. Пациента може да си тръгне, но трябва да го види личния му лекар.

След като се прибраха и тримата в апартамента, Елена помогна на Мирон да се изкъпе, сложи го да легне и му свари кафе. Облече Стоил, направи му закуска и го закара на училище.

Елена се обади по телефона, че не е в състояние да отиде на работа и се върна при Мирон.

Седна до него на леглото. Мирон беше отпаднал и замаян от успокоителните, но дишаше много по-леко и бе леко огладнял.

– Какво се е случило? – попита Елена.

– Майка ми умря.

– Защо не ми се обади?

– Стана много бързо. Не исках да тревожа никого, а и нищо не можеше да се направи.

Мирон започна да разказва без ред. Това беше водопад от откъслечни фрази, спомени, образи, страхове, целият му живот изпълнен с несполуки. През цялото време стискаше ръката на Елена. За него тя бе повече от сестра.

– Аз съм голям неудачник,  – едва не се разплака Мирон, – всичко обърках. Чувствам се като кулата в Пиза. Май оста ми е накриво, за това правя всичко наопаки.

– Няма успехи без провали, Миро. Човек  живее по възможно най-добрия начин. Избий си тези измишльотини от главата. Все някога трябва да се спреш и да се огледаш.

– Нима трябва да стигна до дъното, за да се отскоча и да изплувам отгоре.

– Кризите са хубаво нещо, само така човек израства и се променя. Кой ти е казал, че животът е лесен? Винаги има болка, страдание и трудности. Спри да се вайкаш и се вземи в ръце. Не можеш да избягаш от живота си. Дошло е време да се спреш и да се изправиш срещу себе си.

Много от нас са забелязали, че ако в стаята е хладно сутрин, много трудно се събуждат.

С какво е свързано това?

Оказва се, че когато в стаята е студено, човешкия метаболизъм се забавя и се превръща в така наречения „режим за пестене на енергия“.

Анализирайки температурата под завивките и отвън, тялото достига до заключението, че температурния баланс в леглото е по-подходящ за живота ви и се опитва, доколкото е възможно, да ви задържи там.

Особено ясно това се проявява през есента и зимата, когато сутрин е не само студено, но и тъмно. Тогава невероятно много ви се спи.

Двамата напуснаха шумната тълпа от празнуващи във вилата. Седнаха в градината и се засмяха.

– Сигурно сега като изчезнахме, клюкарства и си шушукат за нас, – каза Дамян.

– Това малко ме безпокои, – махна с ръка Димитрина. – Последния път, когато им дадох повод да говорят за мен, всички ме съжаляваха. А покрай съчувствието понесох някое и друго „нали ти казах“.

– И кога се е случило това? – полюбопитствува Дамян.

– Преди 8 години, – уточни Димитрина.

– Тогава си била на 19, – констатира Дамян.

– Може би, някои на тази възраст са зрели, но аз съм от хората, които „се събуждат“ малко по-късно, – засмя се Димитрина. – Освен това бях твърде закръглена, непохватна и се срамувах да разговарям с мъж.

Дамян се усмихна едва забележимо:

– Трудно ми е да си представя, че има момент, в който не знаеш какво да кажеш. И как стана така, че изведнъж порасна?

– Може би ми е помогнало заминаването. Бях свалила някой и друг килограм. Докато бях първата година в университета се научих да се държа подобаващо. Промяната не беше кой знае каква, но изглежда е била достатъчна, за да ме забележи Георги. Той беше по-голям от мен, красив, интелигентен, … Не можех да повярвам, че някой ще се заинтересува от мен. Тогава се сгодихме

Димитрина се усмихна на себе си, като си спомни колко глупава и наивна е била.

– И е последвала драматична развръзка, – подкачи я Дамян, който бе чул оттук-оттам нещо за случая.

– Просто процесът на израстването ми приключи, когато един ден заварих годеника си с най-добрата си приятелка в леглото. Тя бе едно от хубавите и популярни момичета още в училище.

– Как го прие? Изненада ли се?

– Най-лошото беше, че за по-малко от 24 часа в малкото ни градче вече всички знаеха, какво е станало. Веднага развалих годежа. А той бе имал наглостта да заяви, че обичал друга, а с мен само се забавлявал и си убивал времето. Не съм могла правилно да разбера намеренията му. Тогава трудно преживях унижението и се махнах далече от всички и всичко.

– Да но после си стъпила на краката си. Развила си собствен бизнес и сега никой в нищо не може да те упрекне, – заяви със задоволство Дамян.

– Е, да но сега малко ми завиждат, – тъжно каза Димитрина, – очаквах да ме посрещнат с радост, че все пак съм успяла, но не стана.