Вчера Невяна нямаше никаква представа за съществуването на Ана. И нямаше да разбере ако Ана не се беше появила на тържеството им.

Ана не беше отмъстителна, макар да беше заплашила Данчо:

– Ще кажа на Невяна как я лъжеш и ѝ изневеряваш с мен.

Ана съвсем нямаше намерени  да го прави, колкото и невероятно да звучеше, тя съчувстваше на Невяна. Но същевременно я презираше, защото беше зависима от съпруга си, послушна и изпълнителна.

– Тези жени наивно вярват на съпрузите си, – каза Ана на една от своите приятелки. – Приемат да са зависими от тях и доброволно се принизяват. Те са като държанки без капка кураж, амбиции и самоуважение. Нямам намерение да ставам такава.

Ана искаше сама да постигне нещо в живота, не някой да я влачи против желанието ѝ и да задоволява сексуалните му прищевки.

Приятелката на Ана бе защитила веднъж жените от сорта на Невяна:

– Знаеш ли каква чудовищна цена плащат за това. Такива жени заслужават нещо по-добро, а не мъж, който да ги мами.

Ана презираше Данчо за това, което правеше с Невяна:

– Той е изманик и престъпник, който си играе с щастието и любовта на съпругата и децата си. Той е като някакво ненаситно животно, което посяга до всичко, което желае или може да се докопа. Данчо заслужава наказание.

Когато се появи на тържеството им, Ана осъзна, че наказва Невяна, а не Данчо. И въпреки всичко Ана искаше Данчо да се почувства застрашен, уплашен и измъчен, не от злобната му любовница, в която Ана се бе превърнала за него, а в жесток съдия на делата му.

Доставяше ѝ удоволствие да се наслади поне малко на мъчението му, но сгреши. Нарани Невяна, децата му и разби илюзията за щастие, в едно семейство.

Боб се облегна на младежа, почти седна върху краката му, вдигна очи и изплези език. Никола го погледна тъжно.

Преди три години бе спасил кучето от сигурна смърт и нито за миг не съжаляваше за постъпката си.

Боб бе ловджийско куче, порода ритрийвър, при това беше много красиво. Козината му бе червена с бяло на носа, под брадичката и по лапите. Пухкавата му опашка непрекъснато се размахваше. Имаше благ поглед. И много обичаше Никола.

Откакто го прибра имаше безброй спорове с баща си за кучето.

– Няма място за това куче в къщи! – викаше баща му. – Такова куче трябва да тича. Мислиш ли, че някой ще го вземе? Такова куче ще те измори. Само почакай и ще видиш.

Боб може да обикаля до изнемога целия квартал, но качеше ли се в кола или камион, държеше се прилично. Въпреки това баща му не прие животното.

Никола погали кучето и го почеса зад ушите, а гласът на баща му отекваше в главата му:

– Изправи се! Намали! Гледай напред.

Не можеше да отиде там с другите. Просто не можеше. Най-много да обиколи наблизо и да чака за вести по радиостанцията.

Издирването предната нощ бе продължило цели седем часа. По всичко личеше, че не можеха да очакват добри новини, преди да се приберат хората от охраната.

Бяха започнали да говорят по-скоро за откриване на останки, отколкото за спасяване. Сърцето му да се свиваше и  усещаше някаква празнота, безпомощност, гняв и объркване.

Как можа да се случи това? Баща му беше изчезнал с група, която съпровождаше до близкия връх.
Бяха загубили връзка късно следобед. През нощта ръмеше и беше много студено. Изпратиха екипи, които обърнаха всичо наоколо, но не откриха нищо.

Никола мислеше да пусне Боб. Животното познаваше миризмата на баща му, макар и да не се обичаха много двамата с кучето, но го предупредиха:
– Не тръгвайте сам! И вие можете да изчезнете. Не се знае, какво точно се е случило.
И Никола чакаше, но надеждата, че ще види баща си отново жив, се бе загубила ….

През 1904 г.12-годишната Чугул, осиновена дъщеря на сибирския пастир Чет Челпанов, съобщила, че видяла цифри на бял кон и сметнала това животно за въплащение на легендарния Ойрот хан, пророк -управник на алтайския народ.
Тя казала, че Ойрот хан е бил изпратен от върховното божество на калмицкия народ Бурхан, за да създаде нова вяра, която ще върне древното величие на алтайците.
Бурханизъм или Ак Джанг – бяла вяра се явява съчетание от елементите на шаманизма, християнството и будизма В тази вяра има много строги правила.
Последователите трябвало да се откажат от всички вещи, свързани с Русия, да прекратят контактите с руснаците и кръщението на алтайците, да прекратят шаманските практики и да носят дрехи само в синьо и жълто.
Популярността на религията започнала да намалява през 1930 г. и скоро се превърнала в градска леггенда.

Един човек наблюдавал една червеношийка. Тя си намерила няколко насекоми в тревата, а след това кацнала на телефония кабел и започнала да пее. Повече от половин час птицата пеела химни и възхвалявала Бога, защото била доволна и удовлетворена от това, което ѝ е дал Отец. Тя не мислила и не се страхувала за това, какво ще яде утре.
Червеношийката не се оплаквала нито от цвета, нито от размерите на намерените насекоми, тя била напълно удовлетворена от това, което е получила.
Чули ли сте някоя птица или животно да мърморят и роптаят? А защо ние мъмрморим и постояннно от нещо сме недоволни?
Ропотът е недоволство, протест, изразено с не много висок глас, но напълно открито. Роптанието не променя ситуацията, но води до депресия, а от там към духовно падение.
Има хора, които и без нещастие, се смятат за нещастни.
Малко момиченце, на което баща му постоянно роптаел, казало на майка си:
– Мамо, аз знам кой какво харесва в нашето семейство. Иван обича бонбони. Жана обича сладолед, ти обичаш сладкиши, а аз банани.
Обиденият баща зароптал и казал:
– А защо не каза какво обичам аз?
Момичето отговорило:
– Ти винаги харесваш това, което нямаме.
Нима не е достатъчно да бъдат удовлетворени основните ни нужди?
“ …. задоволявайте се с това, що имате, защото сам Бог е рекъл: „Никак няма да те оставя и никак няма да те забравя“.
Не бива да мърморим, а винаги да разчитаме на Бога.

Живяло някога едно малко птиченце. То било много слабо и се гушело между братата и сестрите си. Родителите строго го надзиравали и не му позволявали да отива близко до края на гнездото. Те се страхували, че то ще падне.
Така минало детството на това птиче. Когато братята и сестрите му започнали да излитат от гнездото, то тъжно ги гледало и си мислело, че на него не му е дадено да лети.
Веднъж му станало много тъжно и то решило въпреки забраната на родителите си да се добере до края на гнездото и поне с едно око да види света.
Но птичето било съвсем неумело и първия силен порив на вятъра го съборил долу. То паднало върху мъха. Не успяло още да се изплаши, когато видяло към него да приближава голямо и страшно животно, с озъбена паст, мощни крака и опашка.
Птиченцето никога не било виждало куче, но веднага разбрало, че трябва да се спасява. Кучето се спуснало след него. Птичето побягнало на своите неприспособени крака за бягане, то тичало, тичало, докато не се блъснало в лошо миришещи кожени ботуши.
Това бил ловецът. Той вдигнал птичето и с интерес започнал да го разглежда, недоумявайки, как може такава голяма и здрава птица да не отлети директно от кучето му.
Птичето притихнало в ръцете му и ловецът решил да го отнесе в дома си, на своите деца.
Докато било лято децата си играели с птичето, но после отишли на училище в града. Птичето останало на двора в открита волиера, защото всички смятали, че то не може да лети. Там то седяло, забравено от всички, гледайки с копнеж към летящите птици.
Веднъж през един отвор на мрежата до него успяла да се промъкне котката. Добре, че стопанинът бил наблизо, та птичето отървало кожата.
Дупката в мрежата била закърпена, но птичето разбрало, че от сега насетне го грози опасност и то започнало да тренира своите слаби крила, за да може да се защитава с тях. Всеки ден ги натоварвало с камъни и се опитвало да ги задържи. Крилете му забележимо укрепнали.
Независимо, че птичето заякнало, то не си помислило изобщо, че може да лети, като другите птици.
Но веднъж котката отново го нападнала във волиерата. Било нощ и нападението на котката, изненадало птичето. То се събудило и започнало силно да маха с криле, отбранявайки се от котката.
Котката няколко пъти го ударила, птиченцето вече си мислело, че не ще може да отбие атаките на нощния хищник, когато земята под него се изместила. Котката останало долу, а птиченцето разбрало, че лети.
От възторг то се стрелнало нагоре към небето, понесло се по посока на вятъра, направило няколко прощални кръга над дома, който го бе приютил и полятя към своето семейство, където бе неговия истински дом.