Горан вървеше по пътя и задълбочено разсъждаваше, когато видя жена да обикаля  около един малък самолет. Тя беше на средна възраст, но за годините си бе доста запазена. Наоколо нямаше никой.

– Ей, младежо, искаш ли да полетиш за последно, преди да се е стъмнило? – попита жената.

– Не, благодаря, – каза смутено Горан, – трябва да се прибирам.

– Не се отказвай толкова лесно, – настоя жената. – Ако се издигнеш високо може и да прозреш това, което търсиш и те вълнува.

– От къде знаете, че търся нещо? – стъписа се Горан. – „Нима бе прочела мислите му?“ …

– Всеки търси нещо, – засмя се жената. – Любов, пари, успех, щастие, ….. Когато излетиш нагоре в небето, нещата се проясняват и изглеждат по съвсем друг начин.

Дали от думите или някакво забравено старо желание, накара Горан да се качи в самолета.

Когато жената включи двигателят и започна да ускорява по пистата, тя се обърна към Горан:

– Явно се нуждаеш от нова перспектива.

Горан затвори очи и когато самолетът излетя, сърцето му се разтуптя. Двигателят пронизително бръмчеше, а хладния въздух галеше лицето му. Вибрациите на машината се придаваха на тялото му. Горан имаше усещане, че ще се разбие на хиляди парченца.

– Нищо няма да видиш, ако стоиш със затворени очи, – укори го жената. – Колко смешно е понякога, като си помисли човек, колко много хора минават живота си със затворени очи. Те позволяват на страха да ги заслепи и пропускат чудесата, красотата и възможностите си.

Горан бе съгласен, тази жена говореше истината. Той бе позволил на страха да го надвие.

С голямо усилие отвори очи и видя ….. залезът. До сега не бе виждал слънцето толкова голямо, червено и красиво. Дали ако протегне ръка ще го докосне? То бе толкова близо.

– Колко е красиво, – възкликна Горан.- от тук наистина всичко изглежда малко по-различно.

– Много обичам работата си, – каза жената. – Всеки път, когато летя, разбирам как Бог ни вижда. Така Господ вижда началото, средата и края за всеки човек. Ти можеш да мислиш, че си се изгубил, но Бог знае от къде си тръгнал, къде си сега и къде трябва да стигнеш. Голямата картина е по-ясна, когато я видиш от по-високо.

– Ех, да можех и аз да виждам така в живота си, – въздъхна Горан.

– Достатъчно е да имаш вяра – каза жената – и да знаеш, че пътя, по който вървиш, ще те отведе към целта.

– Странно, летя, издигам се нагоре, но все още не всичко ми е ясно, – каза неуверено Горан.

Жената се засмя. Тя бе летяла дълги години и бе съпоставяла различни гледни точки и перспективи, така се бе научила да вижда неща, които убягваха на другите хора.

– Твоето минало води към бъдещето, а бъдещето е свързано с миналото, – каза жената. – Не можеш да имаш едното без другото. Ако си загубил отправната си точка, трябва да се върнеш малко назад, а след това да продължиш напред.

– Как може миналото да ми помогне за бъдещето? –  със съмнение попита Горан.

– Може би човек трябва да се върне в детството си и да си припомни какво е обичал да прави, преди да започне да се съобразява и слуша мнението на другите. Желанията на близките ни, често ни отклонява от нещата, които правим с радост и ни доставят удоволствие. За това по-късно сме недоволни от работата си и от живота си изобщо.

Горан усети, че в думите на тази жена имаше нещо „здраво и силно“, за което трябва да се хване.

Валеше дъжд. По пътя, с шейна под мишницата, вървеше, избирайки къде да стъпи, изнервена жена. След нея се движеше малко момченце и плачеше.

Видеше ли ги някой, веднага разбираше, че жената е раздразнена от мрънкането и сълзите на детето, но бе безсилна да направи каквото и да е.

Изведнъж майката се обърна и извика:

– Ники, млъкни най-накрая. Какво съм виновна, че няма сняг?

Малкият вдигна глава и с насълзените си очи погледна отчаяната си майка. Потърка носа си с ръка и спря да плаче….

Близо до училището живееше стара изгърбена жена. Викаха ѝ баба Мара. На колко години беше никой не знаеше.

Край нея често минаваха ученици от училището. Сред тях бе и Марко. Голям присмехулник и пакостник беше. Често го наказваха за белите, които вършеше, но това изобщо не му въздействаше.

Срещнеше ли баба Мара все и се присмиваше. Веднъж сръчка приятеля си Иван:

– Виж я само каква е, – Марко се кикотеше и я сочеше с пръст, – със своите галоши прилича на въпросителна.

– Марко, недей така, – каза му кротко Иван, – тя е възрастна жена.

Но Марко не го слушаше, а се бе хванал за корема и се заливаше от смях.

Повечето деца помагаха на баба Мара. Чистеха, готвеха и обработваха малката ѝ градина. Христо ѝ цепеше дърва и поправяше покрива, беше навсякъде, където трябваше да се кове или закрепи някоя вещ в дома ѝ.

Но един ден се случи нещастие.

Работници ремонтираха близкия кладенец и бяха забравили да го затворят, преди да отидат за още материали.

Марко се бе затичал разперил ръце. Той не внимаваше къде стъпва, подхлъзна се и падна в кладенеца. Чу се вик:

– А- а-аааа!

Всички наоколо разбраха, че е станала беда. Дойдоха мъже и извадиха внимателно Марко. Занесоха го в къщата на баба Мара. Тя го изми, превърза раните на момчето и се помоли за него:

– Господи, това момче е паднало и сериозно се е наранило. Той е още малък, не позволявай да погине, смили се над него и го изцери ….

Марко беше изненадан, той я гледаше и не можеше да повярва….

„Толкова пъти съм ѝ се присмивал. Бил съм груб със нея, а тя ме изми, превърза ме и се моли за мен….“ – помисли си с тъга Марко.

Нещо в душата му се пречупи.

Откараха го в къщи и родителят му веднага извикаха лекар, който поклати сериозно глава, когато го прегледа обстойно.

Минаха няколко месеца. Марко стана от леглото след дългото и тежко боледуване. Той беше с повреден гръбначен стълб и имаше белег на лицето. Поради нараняването в гръбнака бе гърбав.

Нещо в него се бе променило. Когато го питаха, отговаряше почтително и с уважение. Думите му бяха изпълнени с любов и нежност.

Един ден Филип вървеше с майка си, капризничеше и се дърпаше. Той видя Марко, който идваше срещу тях и се стъписа. Искаше да му се присмее, но голяма буца заседна в гърлото му и той остана с отворена уста…

Майката на Филип се обърна към него и му каза:
– Бъди учтив и вежлив, великодушен и доброжелателен, състрадателен и отзивчив към старите хора и инвалидите. Бъди готов да им се притечеш на помощ.

Филип наведе глава и се изчерви. Той бе чувал за случая с Марко и разбра какво искаше да каже майка му.

Павел е вече на 11 години, но не може да разбере родителите си. Често си задава въпроси от рода на:

– Защо не ме пускат на улицата? Какво толкова ще ми стане? Вече съм голям.

Веднъж в близкото заведение се бяха събрали по-възрастни хора. Странно как и защо, но говореха по темата, която силно вълнуваше Павел: „Защо родителите не пускат децата си на улицата“.

Момчето се прилепи до вратата и се заслуша в разговора на възрастните.

– Твоят Асен е на 14 години вече, защо не го пускаш на улицата? – попита Панайот.

„На 14 години, три години е по-голям от мен, а и него не пускат“, – помисли си Павел.

– Виж какво става наоколо? – каза Марин. – Ако попадне в лоша компания, ще почне тайно да пие и пуши.

– Че това го правят и в училище, по време на междучасията, – намеси се бай Горан.

– Навъдили са се много пияни шофьори, – каза Денка. – Как да пусна Сашо сам на училище? Всяка сутрин го съпровождам до там, а на обяд го посрещам.

– Е, нали има светофари, регулировчици, – каза бай Горан, – специални „зебри“ направиха за децата.

– Пияният не гледа светофар, нито зебра, натиска педала за газта и му е хубаво, – недоволно измуча Проданов.

– Моя Васко е толкова слаб, че ….- започна Лидка, но бай Горан веднага я прекъсна.

– Та той е на 11 години, вече цял мъж е. Стига си тичала след него като малко дете.

– Ами нашият като е напълно неадекватен, какво да го правим? – почеса се по главата Симо. – Все гледаме с жената да не се изгуби някъде.

– Пламен е здрав и як, – каза Кирил, – но направи ли някоя беля забранявам му да излиза на улицата. Той обича да играе там с децата, но щом се е провинил наказвам го, това е.

И Кирил удари с юмрук върху масата.

– Дръж го здраво, за да ни си позволява много волности, – насърчи го бай Горан, – нека да си знае мястото.

– Веско има здравословни проблеми, – оплака се Милена, – а очите му все навън. Той дори не разбира,че като излезе между другите деца ще му се подиграват и ще му се смеят. В къщи с нищо не му показваме, че е по-различен, но навън….

Павел слушаше известно време, след това наведе глава и се отдалечи. Той бе разбрал, кое кара родителите му да не го пускат навън. Това бе страхът….., а дали наистина трябваше толкова много да се плашат за него?

През ХХ век се появил термина „адреналинен наркоман“.

В тези „наркомани“ се включват хора, които се занимават с рискови операции на фондовия пазар, не безопасен секс, престъпност и всичко, което стимулира внезапното отделяне на адреналин.

Адреналинът е открит през 1901 г.

През 1999 г. американката Джоан Мъри, която се занимавала с парашутизъм, направила скок от височина 4,4 км. Основният ѝ парашут не се отворил, а запасния направил това много късно и леко е забавил падането ѝ.

За щастие Джоан се е приземила върху мравуняк на огнени мравки и успяла да остане жива.

Лекарите предполагат, че над 200 ухапвания от тези мравки са предизвикали невероятен приток на адреналин, който е накарал да бие сърцето на жената.

Джоан скоро след това излязла от кома и отново се заела със парашутизъм.