Сряда. Обикновена поликлиника в малък провинциален град. Милена седеше пред вратата на завеждащия и чака да оформят документите на сина ѝ.

Коридорът бе пълен с чакащи, повечето са майки с деца. Малките тичат напред назад, за тях детството не е престанало.

Изведнъж от кабинета на завеждащия се чу гласът на секретаря му:

– Майката с детето инвалид, идвайте, всичко е готово …

Фразата увисна във въздуха. Всички чакащи започнаха нервно да се оглеждат. Милена също започна да се оглежда. Коя ли е тази майка? Тя първоначално не разбра, че викат нея ….

Когато ѝ стана ясно, че е тя, в главата ѝ прокънтя:

„Защо аз? Не приемам това!“

Тя вътрешно яростно отричаше ставащото. Обхвана я паника:

„За какво е всичко това? Какво погрешно съм направила? Инвалидност, това не е за моят син. Господи, нека това да е сън. Ще се събудя и всичко  ще бъде наред …“

Милена си правеше  голо и егоистично пресмятане:

„Ще излекуват син ми и веднага се прибирам в къщи. Всичко ще е наред. Приготвям храна за цялото семейство, веселим се, пеем …..

Но тя трябваше да приеме, че синът ѝ е инвалид. Защо ѝ бе толкова болно?

Работата не е в във вината, а в отношението. Даже и на педантичен шофьор с многогодишен безавариен стаж може да се случи…

Става дума за отношението на околните. Хората се отнасят към инвалидите, като към лица с ограничени възможности.

Милена излезе от кабинета на завеждащия с документите и мина край любопитните и съчувстващи погледи на седящите там майки.

„Хората не са лоши, – опитваше се да се успокои Милена, – те просто искат да разберат как е там зад „нормалното“. Край тях минава чужда трагедия, която не ги засяга. Слава Богу!“

Милена излезе на улицата , а там я съпровождаха отново съчувствени и любопитни погледи:

– Как ли се е случило? ….Защо не е опазила детето си? …. Хубавото е, че това не се е случило с нас ….

Множество въпроси, на които Милена не можеше да отговори.

Искаше ѝ се да им изкрещи:

„Инвалидността е само дума. Тя означава, че някой живее по-трудно и сложно, отколкото вас. Такива трудно вземат неща, които за вас са нещо естествено или не могат да общуват с другите, защото не ги разбират. Не ги съжалявайте. Ценете ги и ги обичайте“.

Милена крачеше бързо, тя искаше да избяга от хората. По лицето ѝ се стичаха сълзи, но в душата ѝ грееше надежда.

– Детето ми ще оздравее, – усмихна се тя на себе си, – а болката ми от отхвърлянето ще изчезне ….

Днес много церемонии и обреди в църквата са станали преграда между човек и Бога. Ако си осветил дома и колата си, изповядал си се, стоял си на поредната служба, … всичко е наред.

Но ритуалът трябва да бъде прозорец, чрез който по-добре да видиш Бога, а не стена, която Го закрива.

Понякога се случва така, че ние се ограждаме с тези ритуали и обреди и се отдалечаваме от Бога.

„Поставяме свещ“ – действие, което замества молитвата. Идва мъж в храма и е благодарен, че на косъм е отървал живота си в авария. Купува една голяма свещ, запалва я и така благодари на Бога цели три минути.

Свещта  става молитвозаместител …

Бог повече ли се нуждае от нашите свещи, отколкото от молитвите ни, излизащи от любящо и благородно сърце?!

На службата идваме, където е нужно се покланяме, накланяме глава напред и мълчим. Защо се прави така? Повечето от хората не разбират. Никакви нововъведения няма да помогнат на човек да разбере смисъла на нещата, ако той сам не положи усилие, не вникне и най важното, не отвори сърцето си за Бога.

Под думата „тайнство“ се разбира тайнственото действие на Бога върху душата на човека. Това е и съдържанието на ритуалите на поклонение. То не зависи от ясния глас на свещеника, не зависи и в какъв храм се провежда, беден или богато украсен, поклонение на Бога зависи от самия човек.

С какво сърце е дошъл? Открито за да приеме Божията благодат със смирение, покаяние и искрена вяра в  Бога. Тогава става чудото. Тогава ритуалът въздейства.

Ако сърцето на човека е затворено, всичко си остава само форма.

Символът има смисъл, ако се разбира.

Гласът на по-големия брат на Ема бе изчезнал, по-точно бе онемял. Явно се бе простудил.

На другия ден попитаха Ема в детската градина:

– Какво се е случило? Къде е брат ти?

Ема веднага доста находчиво отговори:

– Звука му се е изключил.

Обикновена опашка в банката. Десетина души кротко стояха на опашката и чакаха реда си. Пълна тишина и спокойствие.

Изведнъж на младеж, който бе към самия край на опашката иззвъня телефона. Той с виновен глас каза:

– Да идвам. В тролейбуса съм. Да, идвам скоро. Не се притеснявай, ще дойда навреме.

Хората започнаха да се обръщат назад, за да видят, кой така нагло лъже. Някои от тях леко се подсмихваха.

„Този хлапак навярно яко е загазил“ – мислеха си повечето.

За известно време настана тишина. Минаха пет минути, когато телефонът на младежът отново се обади.

– Да, още пътувам. В задръстване попаднахме….. Честно в тролейбуса. Скоро ще дойда, не се ядосвай… , – младежът се изпоти целия.

Не се измислят лесно лъжи. Изглежда за малко време трябваше да свърши повече неща или залъгваше човека от телефонната слушалка може би, защото нямаше желание да се срещне скоро с него.

Всички на опашката започнаха да се усмихват. След пет минути ново обаждане.

– Ей сега, – оправдаваше се младежът, – останаха още няколко спирки… честно в тролейбуса пътувам.

Към младежа се обърна мъж от опашката и му каза:

– Задната площадка плаща пътуването!

Някой от средата на опашката се обади:

– Ако искаш, аз имам билет, мога да услужа.

Мъжът отново погледна към младежа съчувствено:

– Какво става с вас, млади момко?

Младежът продължаваше притеснено да говори по телефона:

– Добре, хайде. Трябва един пакет да предам. Скоро ще дойда.

През следващите 20 минути, докато се източи опашката, никой не звънна на младежа. Всички присъстващи се смееха до сълзи и от време на време поглеждаха младежа, който искаше в момента да потъне в дън земя.

Разговарят двама приятели:

– Ако ти се отдаде да излъжеш някого, това не означава, че той е глупак, – разсъждаваше единият на глас.

– Тогава защо се е хванал на въдицата ти? – засмя се недоверчиво другият.

– Когато излъжеш и ти повярват, причината е в теб, защото са ти се доверили много повече, отколкото заслужаваш.