Денят мина спокойно, въпреки силният дъжд. Симона бе се намокрила цялата, въпреки чадърът, който се обръщаше в ръцете ѝ от насрещния вятър. Мина през магазина, напазарува необходимото и се прибра.

Погледна телефона и видя пропуснато повикване от майка си.

– Ще отида да ги видя, – реши Симона бързо.

Това беше лесна работа за нея, защото майка ѝ и баба ѝ живееха наблизо. За да успокои възрастните жени Симона отговори като написа SMS:

„Ще дойда скоро при вас“.

И го изпрати.

След няколко минути Симона получи съобщение, че  SMS-ът е доставен на искания адрес.

Последва нов сигнал. Симона се обърна изненадано. От iPhone ѝ дойде системно съобщение:

„SMS-ът е доставен като гласово съобщение“.

– Какво става? – объркана попита Симона. – Какво им става на тези машини? Прегряха ли? Нали вън вали, да не са подгизнали?!

В същото време звънна телефона. Звънеше майка ѝ. Уплашена, изпаднала в истерия, тя извика на дъщеря си:

– Тук някой ни се обади на домашния телефон. Баба ти взела слушалката и чула как някой със задгробен глас ѝ казал: „Ще дойда скоро при вас“. Много се уплашихме. Ела по-скоро.

Симона започна да се смее:

– Мамо, какъв задгробен глас, какви бабини деветини? Аз ви писах SMS: „Ще дойда скоро при вас“. Но нещо се е объркало и сте го получили като гласово съобщение.

Майка ѝ въздъхна облекчено и вече по-спокойно прибави:

– Чака ме те, побързай! Имаме изненада за теб.

Симона весело си затананика и изтича по стълбите. Отново се засмя, като си спомни уплашения вик на майка си и …. задгробния глас.

Обида, гняв, срах и много други негативни емоции всеки ден съпътстват нашето съзнание, лишавайки ни от здрав разум и трезво мислене.

Отрицателните емоции до нищо добро няма да ни доведат.

Ден като ден. С малко слънце и почти без вятър. Облаците намръщени се трупаха на небосвода и аха да заплачат.

Сашо, който бързаше за работа, бе блъснат във автобуса, в който току що се бе качил. Обхвана го ярост и бе готов веднага да отвърне.

„Само да ми падне, – помисли си Сашо, – с петата си ще го стъпча и ще го смачкам като цигарена угарка“.

От това получи частично облекчение. Даже си представи, как се заяжда с виновника, а после го поступва, докато стигне до своята спирката. Така настроението му се повдигна малко.

Но вместо това Сашо се усмихна и на този, който го бе блъснал каза:

– О, извинявайте! Толкова съм тромав.

Този хумор не бе изпълнен със сарказъм. Сашо се постара да каже всичко това просто и дружелюбно.

Тромавият „джентълмен“ се изненада, смути се и се изчерви, а след това се виновно каза:

– Извинете, навярно съм ви причинил неудобство, моля да ми простите!

Изведнъж напрежението спадна. Сашо и непознатия избухнаха в смях.

– Ама и вие го казахте, – смееше се „нападателят“, – сякаш вие ме бяхте блъснали.

И двамата отново бяха залети от нова вълна смях.

Автобусът спря. Шофьорът отвори предната врата, а след това щеше да отвори и другите, за да слязат тези, които не се бяха успели да се придвижат напред.

Но една нетърпелива „госпожа“ яростно натискаше звънеца и не махна пръста си от него. Сякаш ако веднага не отворят вратата пред нея, ще настъпи Третата световна война.

Това продължително звънене, отекваше неприятно в главите на хората и допълнително ги изнервяше.

Стоян носеше тежка чанта и бе готов да я стовари върху нетърпеливата жена.

Сред намръщените физиономии се обади силен мъжки глас:

– Леличко, на този звънец и един танц можете да ни изсвирите.

Автобусът се разтресе от смях.

Жената се смути. Нищо не каза, но продължаваше да натиска звънеца. На хората им беше вече все едно, това което ги разстройваше, се бе превърнало в източник на добро настроение. Всички се смееха от сърце.

А когато вратата се отвори, човекът, който стоеше зад нетърпеливата жена, взе да ръкопляска. Останалите го подкрепиха, като удряха дланите си една в друга.

Останалият път на автобуса се превърна в празник. От време на време се чуваше:

– Бъдете така любезен …

След, което следваше поредната шега.

Въпреки логиката човек трябва да постъпва, не така както му се иска, а точно на обратно. Вместо да си „връщате“, по-добре обърнете всичко на шега, тогава обидата и гнева ще отстъпят място на бурния смях.

В кухнята че усещаше оживление. Марта, режеше, вареше, запържваше и какво ли още не. А от една голяма тенджера се долавяше приятен аромат на вкусна яхния.

Скоро мъжът ѝ щеше да си дойде гладен от гората. Хляба кротко стоеше в месала увит и чакаше времето, когато стопанинът на дома ще го разчупи.

Чу се скърцане на каруца и конско пръхтене.

– Дойде си, – каза си Марта.

В стаята влезе мъжът ѝ Стоил и свекърът ѝ Дечо. И двамата шумно я поздравиха и в един глас заявиха:

– Гладни сме като вълци. Какво има за ядене.

Хвърлиха горните си дрехи и се настаниха край масата. Марта разсипа по паниците още топлата яхния, а Дечо посегна към хляба и го разчупи на парчета.

След като утолиха глада си, двамата мъже се облегнаха доволни на столовете си.

– Добри животновъди сте били, – каза Дечо на снаха си.

Марта и Стоил дълги години бяха работили в близката кравефермата. Двамата даваха най-много мляко, чиято маслеността му бе доста висока.

– И другите така разправяха, – засмя се Марта, – когато работехме във фермата.

– Не, става въпрос за нещо друго, – каза Дечо.

И ето какво разказа възрастния човек в подкрепа на казаното.

– Със Стоил се връщахме от гората. И гледам на отсрещния хълм пасат крави. С тях бяха Въло и Надето. Тогава Стоил каза: „Това са нашите крави. Искаш ли да ги извикам тук?“ Не му повярвах и той веднага изсвири с уста, а после се провикна: „Йоно, Пено елате тука!“ Кравите наостриха уши и хукнаха надолу към нас, след тях тръгнаха и другите животни. Когато кравите дойдоха при нас започнаха да ближат ръцете на Стоил и да му се галят.

Очите на старецът се насълзиха:

– Ако не бях го видял, никога нямаше да повярвам. Добри пастири сте били с мъжа си, Марто. Бог да ви поживи!

След това Дечо стана и тръгна към портата, обърна се и рече:

– Добри стопани сте …..

Заведението отдавна бе се опразнило. Наско стоеше пред десетина празни чаши на масата. Той не успяваше да държи главата си изправена и клюмаше от време на време.

Дрехите му бяха излинели, обилно наквасени с кал и всякакъв боклук. Изглежда този неудачник бе решил да удави проблемите си в доста голямо количество алкохол.

Наско разговаряше с леко попийналия си събеседник на масата.

– Представяш ли си, точно преди една година аз зарязах неугледната си съпруга, – едва се обръщаше езика му.

– Така и се пада, – поддържаше го разпалено с войнствен глас препилия срещу него.

– И знаеш ли защо я зарязах? – появи се загадъчна усмивка върху лицето на Наско. – Запознах се с младо, много секси момиче. Тя ми доставяше такова голямо удоволствие, каквото жена ми не си е и представяла.

– А твоята? – вече полузаспал попита събеседникът му.

– Тя напълно бе загрубяла. Цялата бе покрита със целулит. Стомахът ѝ бе увиснал.

– Вероятно е забравила всякаква козметика, – с ирония подчерта другият.

– Да, не се грижеше вече за косата си. От нея се разнасяше мирис на пот.

– Нормално за много заета жена, – измърмори под носа си събеседникът му.

Наско сякаш не бе чул забележката му и продължи:

– Беше престанала да върши някои от нещата, които прави преди. Вече не оцветяваше ноктите си, не бръснеше краката си, не носеше сутиен и скоро гърдите ѝ провиснаха …… Всичко това ме отблъскваше от нея.

– Естествено …., – съгласи се бързо другият.

– Тя не беше вече жената, в която се бях влюбих ……. и се махнах от нея.

Наско дълго мълча притворил очи.

– Днес я срещнах и не можах да я позная, – в гласа на Наско се долавяше болка. – Беше се разхубавила. Фигурата ѝ бе стегната…. Беше толкова красива.

– Айде бе…., – удари с ръка по масата събеседникът му.

– И аз си казах, че това не може да бъде, – сбърчи нос Наско. – Не можах да повярвам на очите си. Тя съвсем не приличаше на майката на моите три деца.

– Е, как е станало това? – заинтересува се другарят му по чашка.

– И аз се замислих над същото, – с нежелание си призна Наско. – Навярно докато е била с мен тя е нямала време за фитнеси или поне малко да се погрижи за себе си.

– Глупак си бил, – смъмри го другият, – цялото ѝ време е отивало да се грижи за теб и децата ти. Сега поне е щастлива.

– Но тя винаги е искала да има голямо и здраво семейство. Доставяше ѝ удоволствие да се грижи за някого …. Навярно животът ѝ е бил красив, но аз не можах да го оценя, – въздъхна тежко Наско.

– Сега разбираш каква е истинската красота на една жена.

– Загубих човека, който бе най-голямото щастие за мен, – тъжно каза Наско. – Замених вътрешната красота с външна …… Ако тя бе срещнала в мен човек, който не я третира за прислужница, като всяка друга жена би намерила време да се погрижи и за себе си….. Сега е твърде късно.

Не повтаряйте тази грешка! По-добре побързайте да направите за любимия си човек нещо приятно.

Този ден нямаше край. Денка тичаше до фермата и обратно и пак на фермата. С мъжа си от 20 години работеха с крави. Всеки от тях чистеше, хранеше и доеше по 50 крави.

Но Тотьо се разболя и Денка сега тичаше до животните и обратно, за да го наглежда. Не ѝ бе леко 100 крави ѝ бяха на ръцете. А мъжът ѝ вече трети ден не беше ял нищо. Едва дишаше, но не се събуждаше.

Денка бе изпратила децата при дядо и баба им. Та поне за тях бе спокойна.

Изморена и притеснена тя крачеше към дома си с надежда, че ще завари мъжа си буден.

По пътя а срещна Калина, тя бе леля на мъжа ѝ.

– Денке, как сте? Чух, че Тотьо се е разболял, та съм тръгнала към вас.

– Вече трети ден не отваря очи, – изплака Денка, – спи непробудно.

– Да, вървим тогава по-бързо, – рече Калина.

Когато двете жени влязоха в стаята, ги лъхна тежка миризма. Това не спря Калина. Тя приближи болния, приседна до него и започна да гали китката му.

Изведнъж клепачите на Тотьо трепнаха и той леко отвори очи.

– Лельо Калино, – чу се слабият му глас.

– Тук съм , Тотьо, – каза нежно лелята.

– Сънувах интересен сън, – започна малко несигурно Тотьо. – Бях в един дълбок дол. Наоколо бе мрачно и тъмно. По едно време гледам баба Митра тича срещи мен с пръчка и вика: „Махай се от тук , просяко. Имаш жена и деца. Мястото ти не е тук…….ония като дойдат, ще те отведат и не можеш се върна вече, бягай“. И ме шибна през ръцете и краката с пръчката. Помъчих се да изкача баира, но беше много стръмен и се хлъзнах надолу. Изведнъж нещо ме всмука и аз усетих как ме докосваш по ръката…

– Тотьо, имал си дни да живееш, – каза Калина. – Баба Митра знаеш, че почина преди десет години. Никой не знае какво е там, но важното е, че се върна….

Денка радостно пристъпи към мъжа си, тя бе чула разказа му.

– Добре дошъл, – поздрави го тя. – От три дена нищо не си ял. Да ти сложа…

– Гладен съм като вълк, – засмя се Тотьо. – Давай каквото има, всичко ще изям.

В стаята настана радост. Лошото бе отминало.