На Иван му бе много тежко на душата. Имаше десетгодишен син Тони, на когото бяха поставили тежка диагноза още от раждането му.

Момчето имаше множество нарушения, както от психически, така и от физически характер. Хранеше се през тръбичка. Не ходеше, не говореше и лошо виждаше.

Това бе второто дете на Иван. Той имаше по-голяма дъщеря Даря на 12 години.

Тони бе даден в дом за отглеждане на такива деца още от раждането си, защото майка му бе заявила:

– Не мога нито морално, нито физически да се справя с дете, което има такава тежка инвалидност.

Тя казваше на Иван:

– Ние имаме дъщеря, по-добре мисли за нея. А Тони можем да го вземем по всяко време. Може да ти звучи цинично, но за дъщеря ни има бъдеще, за разлика от сина ни.

Какво можеше да направи Иван? Жена му Вероника беше перфекционистка. За нея диагнозата на Тони бе удар.

Когато по телевизията даваха някое щастливо семейство, Вероника казваше:

– Виж колко са радостни. Те нямат дете в инвалидна количка, с протези, сляпо или някакъв друг недъг.

Нейният шаблон за „идеално семейство“ бе всички да бъдат здрави и щастливи. Тя трудно можеше да си представи щастливо семейство с дете, което е различно от другите деца. Дете, което нямаше да порасне.

Родителите на Иван и Вероника казаха:

– Правилно сте постъпили.

От тяхна страна нямаше спленичене или осъждение. Бяха се примирили със станалото.

Вероника не посещаваше сина си, беше ѝ много тежко да го види. Даря знаеше, че има брат, но изобщо не говореше за това, а и нямаше желание да го види.

Иван посещаваше сина си два пъти в месеца. Съвестта му го гризеше.

– Какво да правя с Тони? – питаше се Иван. – Нищо не го радва, от нищо не се интересува, дори не държи играчките си.

Иван просто идваше и разкарваше сина си на територията на интерната. Возеше го в количка или го носеше на ръце.

Липсваше му синът и за това Иван започна по-често да го посещава. Вероника уважаваше решението на съпруга си, но веднъж му каза:

– Не му говори за мен.

Един ден Иван предложи:

– Да купим на Тони нови дрехи. Иска ми се да го видя в нещо новичко.

Вероника взе присърце нещата и много внимателно подбра дрехите, дори ги опакова красиво, но не пожела да отиде при сина си.

– Тежко ѝ е, – каза си Иван. – Може би се нуждае от повече време.

Иван виждаше, че за Тони в дома се грижеха добре. Детето винаги бе чисто и нахранено. Там Тони се чувстваше добре и бе спокоен.

Въпреки болката Иван си казваше:

– Ако го приберем в къщи, ние не знаем дори как правилно да го храним.

Тони познаваше баща си по гласа, усмихваше му се и закриваше лицето си с длани.

Хората, които се грижеха за детето казваха на Иван:

– Той се усмихва само на вас.

Иван знае, че синът му няма да живее дълго, но ….

Хладната вечер бе предвестник за настъпващите студове. Едва забележим дим се издигаше от комините. Хората се бяха прибрали край топлите си огнища.

Дядо Марин седеше до печката, грееше измръзналите си ръце и разговаряше с внука си Калин, млад строен младеж, който обичаше да спори и оборва всеки, който  му е насреща.

Гласът на старецът звучеше приглушено, но твърдо:

– Ние измисляме умни извинения защо да не следваме мисията, която Господ ни е дал – „да отидем до краищата на земята и да разпространим Евангелието“.

– Дядо, аз наистина не знам добре Библията. Какво ще си помислят там за мен? Не искам да говорят зад гърба ми. Може да загубя работата си! Нека някой друг да го направи.

– Страхът е голям „мотиватор“, той ни потиска и спира. Когато Бог видя страха в сърцето на Йеремия му каза: „Не се страхувай от тях.“ Библията учи, че „страхът от Бога е началото на мъдростта, а страхът от човека туря примка“.

– Дядо, човек не може да не се страхува. Той най-малкото се влияе от мнението на околните, защото не иска да му се присмиват. Не желае да се чувства отхвърлен и ненужен.

– Позволи вярата да преодолеете страховете ти, – насърчи го дядо Марин. –  Бъди послушен на Бога. Той няма да те остави, ако откликнеш на Неговия призив. Ще пази гърба ти!

– Нима Господ може да протегне ръката Си, да докосне устните ми и да сложи думи в устата ми? – недоверчиво поклати глава Калин.

– Ако не го направи, ти си безсилен да изпълниш поставената мисия.

– Как може реално да ги постави в устата ми?

– Чети и изучавай Библията. Запази Словото в сърцето си. Отделяй време да общуваш с Бога чрез Библията и в молитва.

– И това е напълно достатъчно? – Калин скептично присви устни.

– Тъй като Духът Му в голяма степен обитава в сърцето ти, думите Му ще достигнат до устата ти и страхът ще избледнее.

Калин мълчеше, опитваше се да проумее чутото.

– Бог никога не ни призовава да направим нещо, за което не ни е дал право да го извършим, разбира се ако сме съгласни да го изпълним. Когато отношенията ти с Него се задълбочават, ти получаваш по-трудни мисии.

– Добре, но коя е основната цел?

– Целта ти на земята е да изявиш Божията любов към изгубения и умиращ свят. Твоята мисия те очаква! Отвори ушите и сърцето си пред Господа и бъди развълнувани от новото, което ти предстои, като Му служиш с дух и истина.

Клара бе малка дребна девойка, но това не ѝ попречи да завърши библейското училище към църквата, която посещаваше.

Веднъж, когато се молеше, тя ясно чу глас:

– Иди в Китай!

Първата ѝ реакция беше такава:

– Боже, това Ти ли си? Трябва да уча китайски и не знам колко време ще ми отнеме това. Наистина ли искаш да отида там?

– Не бойте се, нито се страхувайте, бъди силна и дръзновена.

Китайският език се стори на Клара доста лесен и тя го усвои само за един месец. Всичките ѝ страхове отпаднаха и тя замина като мисионер за Китай.

Дойде войната и Клара стана японска пленница. Тя успя да скрие в дрехите си Евангелието на Йоана. Преди сън, тя се завиваше през глава и успяваше да научи по един пасаж от Евангелието.

Войната свърши и затворниците бяха освободени. Повечето от тях едва местеха краката си, а Клара изглеждаше весела.

Човек от тълпата, който бе забелязал нейната жизненост каза:

– Навярно там са ѝ промили мозъка.

Журналист, който по-късно взе интервю от нея написа:

„Да, мозъкът е наистина промит, но това е направил Бог“.

Нека последваме примерът на Клара. Не само да четем Словото, но и да учим наизуст откъси от Него. Навярно в началото това трудно ще ни се отдава, но нека да не се отказваме. Така ще дадем възможност на Словото да се вкорени в нас.

Когато възникнат трудности в живота ни, тези стихове ще изплуват в съзнанието ни и ще ни укрепят.

Дядо Матей беше много уважаван старец. Той беше щедър и бе винаги готов да помогне на някой изпаднал в беда. Над бедните се смиляваше и им даваше хляб и дрехи.

При него идваха младежи, за да се учат и попиват от мъдростта му. Дядо Матей много ги обичаше и ги посрещаше с радост.

Понякога тези млади хора бяха много невъздържани и намираха начин да оправдаят нежеланието си за една или друга работа.

За това дядо Матей, често се молеше за тях:

– Господи, не ме разделяй с тези млади мъже в бъдещият ми живот. Лошо е, че понякога си мисля недобри неща за тях, за това прости ми. Знам, че искаш да ги спасиш и да бъдат в  Небесно Царство……

Той често се молеше така, но отговор на молитвата си не получаваше.

Веднъж имаше празник в съседното село и дядо Матей бе поканен със своите ученици.

– Къде ще ходя? – питаше се старецът. – По-добре е да вървят младите, нека се повеселят.

Но през нощта в съня си чу глас:

– Отиди на празника, но направи така, че като тръгнете, младежите да вървят напред, а ти малко остани назад.

Дядо Матей така и направи.

Младежите като вървяха напред видяха, че на средата на пътя лежи човек. Той беше изтощен. Дрехите му бяха разкъсани, а по тялото му имаше множество кървящи рани.

Един от младите хора се спря и го попита:

– Какво се е случило с теб, човече?

– Звяр скочи върху мен, изподра ме с ноктите си и ми нанесе тези рани, а сега няма кой да ме отнесе до близкото село, – каза човека плачейки.

– С какво да те закараме в селото? – скочи един от групата. – Виж нямаме кон или магаре. Самите ние вървим пеша.

И младежите продължиха пътя си без да помогнат на нещастника.

Скоро до стенещия човек стигна и дядо Матей.

– Кажи ми, човече, преди малко оттук не минаха ли младежи?

– Да, – отговори падналият. – Попитаха какво ми се е случило и си тръгнаха, като ми казаха, че с нищо не могат да ми помогнат.

– Е, тогава аз ще те отнеса до селото.

– Но ти си сам, пътят е дълъг, а и вече си стар, как ще ме отнесеш? Остави ме. По-добре тук да умра, отколкото някъде да паднеш под тежестта ми.

– Нима си забравил, че има Бог. Не се страхувай, Той няма да ни остави, – каза насърчително дядо Матей.

След това качи раненият на раменете си и тръгна.

В началото на дядо Матей му бе много трудно да пристъпя. Обливаше се в пот, препъваше се, насмалко щеше да падне. Под непосилната тежест, едва крачеше. Не му стигаше въздух, а сърцето му щеше да изскочи от гърдите му.

Изведнъж дядо Матей усети, че товара му олекна. Обърна глава назад и откри, че човека, който носеше на раменете го няма.

Старецът нямаше време да разсъждава върху случилото се, когато дочу глас:

– Ти постоянно се молиш за своите ученици да получат вечен живот, но те правят едно, а ти друго. Ако искаш да бъдат с теб в Небесното Царство, трябва да ги научиш да постъпват като теб спрямо другите.

Мартин бе малко любознателно момче. Едва бе проходил и проговорил, тръгна да проучва всичко около себе си.

Един ден бе излязъл на разходка с майка си и леля си Ана. Двете жени го бяха оставили да тича напред, но внимателно го наблюдаваха да не падне, да не се удари или да потъне незнайно къде.

Изведнъж Мартин се затича към майка си. Той стискайки нещо в ръката си и силно крещеше:

– Мамо, намерих боровинки! Намерих боровинки!

Майка му и Ана се спогледаха притеснено.

– В района няма боровинки, – смутено каза майката на Мартин.

– Но има диви зайци, – загатна леко Ана. – Навярно тези „боровинки“ са останали след тях.

Осъзнавайки ситуацията, двете жени извикаха в един глас:

– Не ги яж! Това не са боровинки.

Мартин се стъписа и уплашено погледна майка си:

– Как не са боровинки? Виж чернички са ….. много големи са. Татковите бяха ей такива…..

И малчугана почти прибра ръцете си една до друга, за да изобрази, колко дребни са били.

– Ние живеем в свят, където нещата не винаги изглеждат такива каквито са, – започна да обяснява леля Ана, като разроши перчема на Мартин. – Откриваме нещо, което ни прилича на много познато, което сме виждали преди, но това не е то.

– Марти, не забеляза ли, че тези боровинки са малко странни? – попита майката му.

– Тогава какво са? – Мартин гледаше изумен големите черни топчета в ръката си.

– Това е останало от дивите зайци, които живеят в тази гора, – леля Ана се помъчи да помогне на Мартин да разбере грешката си.

– Мамо, какво е това, щом не са боровинки? – Мартин впери недоумяващо очи в майка си.

Явно той не бе схванал намека на леля си Ана.

– Това е подобно на това, което ти оставяш в кукото, – усмихна се майката.

– Зайчетата са го ……, – едва доловимо прошепна малчугана.

Мартин трепна и бързо изхвърли топчетата от ръката си, след което извади носната кърпичка от джоба на панталоните си и започна старателно да си бърше ръцете.

– Голям чистник е, – засмя се Ана.

Добре, че бяха близо до един горски извор, в противен случай не се знаеше какво щеше прави нашия герой.

Така се случва и с нас. Вглеждаме се в хората и ситуациите, но гледаме на нещата отгоре-отгоре и забелязваме само това, което виждат очите ни. Понякога се налага малко да разровим повърхността, за да разберем какво всъщност се случва.

Само с Божията помощ можем да открием „истински неща“, които всъщност се преправят на такива, а не са.