Мобилният телефон на баба Стана запя. Без да погледне номера, възрастната жена натисна бутона и чу съвсем непознат мъжки глас:

– Вашият внук е претърпял катастрофа….

– Какво се е случило? – баба Стана се напрегна.

– Той е виновен за сблъсъка, разбита е скъпа кола, има и жертви, – започна да обяснява непознатият. – Трябва да платите, за да не влезе внукът ви в затвора.

– Колко?

– Две хиляди. Пригответе пари. Идваме веднага.

– Толкова пари нямам в къщи, – каза Стана.

– Ще дойдем и ще ви закараме до банката, за да изтеглите необходимата сума.

След като приключиха разговора, двамата мъже се засмяха и плеснаха дланите си.

– Тази май се хвана на въдицата. Давай да я караме в банката, – каза Киро.

След известно време една кола спря пред къщата на баба Стана. Възрастната жена ги видя и забърза към колата.

След двадесет минути бяха в банката.

– Забравих пин кода на картата си, – каза смутено баба Стана. – Да отидем до вилата, там в една тетрадка съм го записала.

От вилата, която се намираше на 35 километра от града взе торба пълна с картофи и друга с лук.

– Това сложете в багажника и да вървим, – каза тя на учудените мъже.

– Към банката нали? – захили се единият.

– Не, в къщи, – каза баба Стана. – С картофите няма да ходя в банката, а по пътя да спрем някъде да взема хляб и мляко.

Мъжете се спогледаха. Киро вдигна рамене. Двамата безмълвно се съгласиха. Нали после щеше да им даде парите.

Когато пристигнаха отново пред къщата на баба Стана, там чакаха трима полицаи, които арестуваха измамниците.

– Благодаря, че ме повозихте, момчета, – усмихна им се възрастната жена. – Успях да си платя за апартамента в банката и си взех зеленчуци от вилата.

Двамата арестувани мъже я изгледаха изненадано, ако имаха възможност, щяха да я разкъсат на парчета.
– А, щях да забравя да ви кажа, – погледна ги съчувствено баба Стана, – аз нямам внук.

На тези двамата друг път едва ли ще им дойде на ум да лъжат и заблуждават хората вече.

Офицер Пак постъпи на работа в местния полицейски участък в началото на годината. След обяда той се почувства много уморен и реши да подремне.

Телефонът извъня:

– Възрастна жена повече от час блуждае наоколо, – съобщи му началникът, – виж какво става.

Пак не можеше да се бави, трябваше бързо да действа. Той седна в колата и потегли към оказаното място.

„Вероятно старата жена просто се е изгубила, – помисли си Пак. – Едва ли ще е толкова трудно да реша проблема ѝ“.

Когато приближи мястото той видя жената. Тя носеше две бохчи.

– Как се казвате? Къде искате да отидете? … – питаше я Пак, но тя не отговаряше на нито един от въпросите му.

Жената повтаряше само едно и също нещо:

– Дъщеря ми ражда.

Жената изглеждаше объркана, тя не можеше дори да каже името на дъщеря си.

По- късно се разбра, че жената страдала от Алцхаймер и често ѝ се случвало да губи паметта си.

Случаят се оказа много по заплетен, отколкото предполагаше Пак. Но той забеляза нещо много интересно. Жената беше по пантофи, вероятно живееше някъде наблизо.

Той я снима на мобилния си телефон и започна да показва снимката ѝ на минаващите. Но никой не я познаваше.

Пак я покани:

– Да отидем до полицейския участък. Там ще си починете малко.

Но когато посеган към бохчите да ги вземе, тя ги притисна до себе си и не му ги даде.

„Изглежда вътре има нещо много ценно за нея“, – помисли си Пак.

След няколко часа полицаите успяха да намерат човек, който я познаваше. Едва тогава Пак научи, къде живее жената, как се казва, дори къде е болницата, в която се очаква дъщеря ѝ да роди.

Няколко офицера придружиха възрастната жена до болницата, за да може тя да види дъщеря си и новородения си внук.

Когатто пристигнаха там, бабата с усмивка разтвори бохчите си. А там имаше ….. очите на полицаите се насълзиха.

В бохчите имаше супа, ориз и плодове.

В Корея на родилките се дава гореща супа от водорасли, която е богата на полезни вещества и помага за възстановяване на силите.

Бабата поднесе храната на дъщеря си и каза:

– Яж, мила, възстановявай се.

Момичето се разплака и я прегърна. Полицаите, кото станаха свидетели на тази сцена, също не можаха да задържат сълзите си.

Дядо Калин седеше на пейката и се усмихваше на приближаващия Страхил. Той му беше като внук, въпреки че нямаха никаква роднинска връзка. Страхил помаха с ръка на стареца и се забърза към пейката. За младежа дядо Калин беше повече от учител. Той винаги идваше при него за съвет и мъдрост.

– Радвам се да те видя, – каза старецът.

– Аз също, – засмя се добродушно младежът . – Скоро четох, че  криза в живота, болест, съвет, убеждение, кара всяка клетка от тялото да тръпне, за да усети човек, какво трябва да направи.

– Не е важно какъв иска да бъде човек, важното е какъв е създаден да бъде, – каза дядо Калин. – Дали работиш във фирма, болница или училище, дали си предприемач, спортист, художник, певец, родител, който отглежда децата си, каквато и роля да има в живота, човек решава да даде най-доброто от себе си, за да служи на другите.  И всичко това е съпроводено с израстване.

– Колко време продължава това израстването? – попита Страхил.

– Това зависи от човека, – каза старецът, – но ти не се плаши, Бог ще направи всичко и ще ти помогне да израснеш.

– Да, но понякога израстването е много трудно, – смръщи вежди Страхил.

– Това е вярно, – съгласи се дядо Калин. –  В процеса на растеж ще преживееш неща, който ще те издигнат до ново по-високо ниво. В същото време трудностите и предизвикателствата, ще заздравят корените ти. Ще бъдеш подрязван и ще преживееш неща, които ще ти изглеждат като пречки, но целта им е да израснеш до онова, което си призван да бъдеш.

– Знам за тези предизвикателства, – усмихна се Страхил. – Баща ми казваше, че Божиите дарове не идват в луксозни опаковки, а често се появяват като бедствия, които ще разрушават моя свят, за да мога да изградя живота си на здрава основа, изпълнен с вяра и доверие. Но какво да правя с тези, които се опитват да ме разколебаят?

– Такива има навсякъде, – махна с ръка старецът. – Вярата ти трябва да бъде по-силна от мнението на другите. Освен това, ти ще се сблъскаш и със скептика в себе си. Точно в такъв момент ентусиазма и желанието ти, трябва да надвият страха и съмненията. Запомни едно, Божият замисъл е много по-добър от твоите намерения. Имай доверие в Божиите планове и ще постигнеш много повече от това, което си очаквал.

– Но аз съм обикновен човек.

– Не е нужно да си велик, за да дадеш своя принос. Просто служи с по-голямо желание. Бог ще ти помогне да преодолееш съмненията си, ще те благослови, а чрез теб ще благослови и другите.

– Ще трябва да се преборя и със завистта. Знаеш ли, че когато видя някой по-добър от мен, се разочаровам и обезсърчавам.

– Никога не се сравнявай с другите, – каза дядо Калин. – Най-големият враг на израстването е ниското самочувствие и убеждението, че от теб нищо не става. Това, че някой има по-голям материален успех или е достигнал по-високо обществено положение, не означава, че е по-важен от теб. Когато осъзнаеш същността на израстването ще разбереш колко си нужен. Това важи не само за теб, а за всички, защото всеки има дял в изграждането на Божието царство.

Страхил получи доста голяма доза мъдрост и му трябва време, за да обмисли думите на стареца. Той разбираше, че дядо Калин е прав. Старецът доста ясно виждаше нещата, въпреки слабите си очи.

– Довиждане, дядо Калине, – каза младежът, – трябва да вървя, но пак ще намина.

– Бог да бъде с теб, синко и да оправи пътеките ти, – благослови го старецът.

За Леонардо мъжете и жените бяха еднакво красиви. Всеки човек независимо от тава какъв се нуждае от любов. Но Леонардо предпочиташе да живее сам.

Той беше художник и смяташе, че ако допусне вихъра на любовта, това ще попречи на работата му, за това избягваше жените. Леонардо си мислеше, че ако се грижи за нуждите на деца и жена, това ще направи проучванията му в изкуството, света и всичко около него невъзможни.

Не искаше да пилее таланта си като учителя си, който се захващаше за всяка работа, за да изхрани гладното си семейство. Преподавателят му нямаше време да експериментира, да наблюдава и да развива уменията си.

Дядото на Леонардо пръв му бе отворил очите за това. Въпреки, че Леонардо бе извънбрачно дете, дядо му го обичаше. Този възрастен човек отрано бе забелязал таланта на внука си и му даде листа и въглен да рисува.

Когато Леонардо беше на седем години, веднъж беше седнал на тревата с перо и листове. Той изучаваше как вятърът разклаща листата на дърветата.

Тогава дядо му бе застанал зад него и бе вперил поглед в множеството дървета. Когато погледна към внука си каза:

– Не обръщай внимание на традициите в семейството, момчето ми. Аз също умеех да рисувам и имах желание да разбера как е устроен света, но послушах баща си. Ние сме семейство нотариуси. Такива са били дядо ми и баща ми, такъв станах и аз. И какво дадохме на света? Договори, полици, подписвахме документи, но всичко това се превръща в прах.

Леонардо много уважаваше дядо си. В разговорите с него, той научаваше много неща. Старецът го насърчаваше в желанието му да твори и да разбира нещата.

– Не се отказа от мечтата си, – продължи дядо му. – Дори, когато започнаха да ме обучават за нотариус, тайно рисувах. Взирах се в птиците, животните, хората и всичко около мен. Питах се не веднъж:  „Какво представляват те? Как са устроени?“

Леонардо слушаше дядо си със зяпнала уста. Старецът се засмя, виждайки някакъв далечен спомен и каза:

– Но срещнах баба ти и се влюбих. Загърбих изкуството и науката, и се ожених. После се родиха децата и нямах време да съзерцавам дърветата. Баба ти намери писанията ми и ги изгори.

Дядо му се изкашля и погледна към Леонардо, сложи тежката си длан на крехкото му рамо и каза:

– Бог ти е дал изумителен ум, очи и ръце. Не пропилявай това. Не изневерявай на дарбите и таланта, който си получил. Обещай ми, че няма да допуснеш моята грешка. Закълни ми се, че няма да позволиш на сърцето си да надделее на разума ти.

И малкия Леонардо даде дума на дядо си, че ще направи така.

Дядо Петър седеше под стария орех, хората минаваха и го поздравяваха. В селото го почитаха и уважаваха за мъдростта му.

Той имаше внук Пепо, който се вреше навсякъде и се интересуваше от всичко. Момчето порасна и се поизточи, но и като младеж бе буен и любознателен

Пепо видя дядо си под ореха и дойде при него.

– Вчера ми говореше за правилното мислене, дядо, – каза Пепо. – Имаш ли нещо против пак да поговорим за това?

– Добре, – съгласи се малко неохотно старецът. – Всичко, което се случва на човек добро или лошо, е следствие на неговото мислене. То предопределя взетите решения и направените избори, водещи до неговите действия.

– Резултатите остават, – каза младежът, – те никога не изчезват, а отгоре на това се и трупат. Странното е, че едни могат да привличат, а други да бъдат като бариера.

– Това се нарича „репутация“,  – уточни дядо Петър.

– Не вярвам да се създава репутация от едно единствено действие, – каза Пепо.

– Тя се създава с времето, – поклати глава старецът, – чрез много повторения и еднотипни действия.

– Интересното е, – каза младежът, – че нито лични симпатии, дори намесата на държавата не са в състояние да вкарат принудително успех в живот, известен с лоша репутация.

– Успехът идва сам, – подчерта дядо Петър, –  той не може да бъде поискан или принуден. Не възможно е да бъде прескочен някой момент от този процеса на изграждане. След лоши резултати, породени от неправилни действия, човек може да заяви, че е решил да промени поведението си и наистина да го направи, но ако фундамента му не бъде поправен ….. мисленето му не се промени, резултатите пак няма да бъдат добри.

– Защо? – попита младежът.

– Защото те са произведени от действия, които са плод на решения, взети по стария начин.

– Тогава защо на човека да не му дадем повече от една възможност да се поправи? – попита Пепо.

– Докато този човек не промени мисленето си, той няма много варианти за успех. Когато нечия лоша репутация се е установила, хората очакват глупави решения, водещи до неприемливи действия и получаване на посредствени резултати.

– Какво ще ме посъветваш в случая, дядо?

– Не се събирай с хора създали си лоша репутация.