Те бяха степни хора. Оскъдната си покъщнина пренасяха на коне и камили. Земята бе оскъдна на растителност и вода, за това често сменяха местата на юртите си, като търсеха нови пасища за добитъка си.

Нямаха писменост. Историята на рода се предаваше от един на друг пазител на родовата памет, който запомняше всичко наизуст, това, което е билo преди и което се случва сега. Така наречените поети запечатваха тази история на народа си в песните, които пееха край огньовете. В тях те пееха за юначни мъже, силни ханства, гладни години, дни на мъка и болести.

Такъв поет бе и Жиенбет. Той не стана хански поет, но ханът го ценеше повече от другите поети, защото не можеше да забрави как бe преследван в степта и младият поет му бе направил голяма услуга.

Бурно течеше животът на певеца. Колкото и пратеници да пращаше хана да го издирят, всички се връщаха с празни ръце.

Минаха две години. Певецът бе докаран с примка на врата и с искане да бъде съден. Ето какво му докладва война, преди да вкара вътре вързания поет:

– Жиенбет се влюби в 17-годишната дъщеря на нашият господар Харун. Ти знаеш, че певецът е известен с чудния си глас из цялата степ, но е последния бедняк между нас, има само кон и звънката си домбра. За да не плаща откуп, той грабна красивата дъщеря на господаря и я отведе в планината. Харун се ядоса и веднага изпрати потерия. Бегълците бяха заловени, но тъй като знаеме, че ти, хане, имаш слабост към певеца, не го убихме на място.

– Какво си направил Жиенбет? – попита ханът, когато го въведаха в ханската юрта.

– Може ли певец да говори с вързани ръце?

Ханът заповяда да развържат ръцете му. Жиенбет грабнал своята домбра и се защити със следната песен:

“ През навъсените есенни дни ходят овни и космати камили. През пролетните бурни дни се раздвижват могъщи бикове и бързоноги коне. Певецът е изпълнен с любов цяла година и в летния зной, и през лютата зима. Опиянен от любов се озовах пред тебе, хане. Вземи ми главата, убий любовта.“

Ханът се усмихна и се обърна към бащата на момичето:

– Какво ще стане като убиеш дъщеря си и зет си? Ще залепиш ли счупената пила? А, че е счупена, няма съмнение. Не е ли по-добре да простиш?

Прости бащата на невястата, но двамата млади избягаха далече от хората. Заживяха в подножието на планината. Жиенбет стана любимец на народа, защото не ходеше по богатите сватби. Но не оставяше сватба на беден човек от степта бе своята сладкогласна домбра и пълнеше сърцата на хората с радост.

Завиха в една пряка, която водеше към гарата. Качиха се в един вагон и влакът запълза бавно нагоре по хълма. Пред очите им градът бавно потъваше.

Двамата мъже бяха силно загорели, яки и силни, различаващи се само по възрастта си. Младежът беше русоляв със сини, като дълбоки води, очи. Викаха му Стан, изглежда това бе прякорът му, а не истинското му име.

Спътникът му бе чернокос с почнала да посребрява коса и наситено зелени очи, които имаш чувството, когато ги гледаш, че святкат в мрака. Младежът почтенно се обръщаше към него и го наричаше бай Стамат.

Днес двамата бяха решили да посетят манастира, който се бе сгушил зад върха, но от другата му страна. Стамат беше ходил много пъти там, но младежът щеше да го види за първи път.

– Знаеш ли легендата за манастирът? – попита Стамат.

– А, онази история ли? – попита Стан. – В кръчмата един старец щеше да ми я разказва, но така и не остана време. Ако я знаеш, разкажи ми я, бай Стамате, ще ми бъде интересно, преди да видя онова място.

– Преди много години, – започна Стамат, – на този хълм живеел свети Давид. По това време в града живеела царската дъщеря, която имала любов с един княз, но той я напуснал, а тя била бременна. Когато разгневеният ѝ баща я попитал за името на злосторника, принцесата не посмяла да издаде любимия си и набедила свети Давид.

– Колко подло, – възкликна Стан, – а не се ли е страхувала, че набеждава свят човек?

– Разяреният цар заповядал да доведат светецът в палатите му, – продължил разказа си Стамат. – После извикал дъщеря си и повторил обвинението.

– И той се е вързал на нейната лъжа? – подскочи Стан. – Нима е смятал, че свят човек е способен на такова нещо?

– Тогава светецът докоснал с тоягата си корема на принцесата, – продължи да разказва Стамат, а очите на Стан се ококориха. – Станало чудо. От утробата прозвучал гласът на детето и назовал истинския виновник. Светецът направил така, че принцесата родила камък.

– Това се казва чудо, – ахнал Стан и разрошил буйните си коси с ръка.

– От този камък извира поточето на свети Давид, – каза Стамат. – Жените, които искат да имат деца, се потапят в свещения извор.

Стан замислено добави:

– Интересно, свети Давид е мъртъв, но чудодената му сила е останала.

Когато пристигнаха и двамата се отправиха към чудодейният извор.

По-късно Стан застана до манастирската стена и се загледа надолу към града. Долината бе обвита в синкава омара. На изток и запад се простираха градини, любимото място на веселите компании.

Дора паркира колата и седна в бара. Поръча си кафе без кофеин с мляко. Докато чакаше, реши да се обади на сестра си и бързо набра номера ѝ. Когато сестра ѝ вдигна Дора каза:

– Новия наемател е много разхвърлян, из цялата вила са пръснати книжа, няма къде човек да стъпи. Внимавай, ще си имаш проблеми с него.

Дора усети, че сетра ѝ я слушаше по-внимателно от друг път.

– Много си се променила, – отбеляза сестра ѝ.

– Добре съм, нищо ми няма, – бързо реагира Дора.

– Гласът ти е някак променен. Звучиш като възрастна, това може би е от напредването на бременността ти.

– Глупости, – засмя се Дора, – същата съм си.

– Не, не е така, – не се съгласи сестра ѝ, – звучиш някак тъжно. Да не си се забъркала в някаква каша?

– Само каши ми трябват, това пък от къде ти дойде на ум, – трепна Дора. – Сякаш моите проблеми са малко.

– Ами тогава, – заяде се сестра ѝ, – заеми се да намериш баща на детето си.

– Това теб не те засяга, гледай си своите неща, – сопна ѝ се Дора. – Защо ми говориш така? Правя ти услуга, проверих новият наемател и състоянието на къщата ….

За Дора беше важно да чуе познат глас. Сестра ѝ бе само две години по-голяма от нея. Трудно е  да се каже, че се обичаха, но двете израстнаха заедно, а сега по-малката пожела да чуе гласа на кака си, липсваше ѝ.

– Нашите пак се скараха, – поде разговора отново сестра ѝ.

Дора като чу това ѝ се искаше да затвори телефона. Цялото ѝ тяло се разтрепера.

– Както винаги създаваш раздори. Майка отново ме упрекна, че съм те оставила във вилата. Успя да ни скараш.

Всичките приказки на сестра ѝ, не представляваха особен интерес за Дора. Те бяха като за живот, в който нищо особено не се случва. Искаше ѝ се да сподели, да ѝ каже, че и при нея има промяна, но не желаеше да го изявява гласно, искаше ѝ се, сестра ѝ сама да се досети, да напипа нещата, да бъде по-настоятелна, но явно днес не беше деня.

Дора попита сестра си:

– Как са децата и мъжът ти, – сякаш беше на 70 години и се стараеше да не загуби миналото си.

– Добре са, нещо друго да кажеш?

– Не се тревожете за мотоциклета вързала съм го с верига.

Сигналът прекъсна разговора и Дора остана сама. В живота ѝ бе настъпила промяна, освен детето, което очакваше и се надяваше това да е за добро.

По коридора се стигаше до друго помещение. В земята имаше четириъгълни дупки, от който се издигаше пара, пълни със сярна вода.

Гласът на Сандро едва се чуваше:

– Знаеш ли, че Тбилиси е започнал със сяра?

– Имаш пред вид тези изпарения тук ли? – попита го Михо.

Сандро без да отговори на въпроса, разказ древната легенда за града:

– Веднъж един цар пуснал сокола си. Птицата му преследвала тетрев. Царят дълго чакал, но не видял нито сокола, нито тетрева. Тръгнал царят да ги търси и се озовал в една горичка. Там течала вода с цвят на сяра.. Тетревът се бил удавил в нея, а соколът го последвал. Така царят открил сярна баня и положил основите на град Тбилиси, тогава се наричал Тифлис.

Сводестето помещение бе изпълнено с пара и мирис на сяра. Горещата вана беше същинска мътилка от развалени яйца. Телата на мъжете лъщяха от влагата. Сярата беше проникнала в кожите им.

– В този извор са се потапяли всички завоеватели и войни, които са завзимали този град, – обади се в мъглата от пара Сандро. – Завоевателите, когато били опиянени от кръвта и натежали от умора идвали тук.

Сандро махна с ръка на масажиста, който беше кльощав и дребен. Посочи му Михо, който токущо бе излязъл от една сярна дупка и му каза:

– Почвай!

Масажистът скочи бързо на гърба на Михо и започна да пристъпя леко като танцьор. След това пръстите на ръцете му се забиха в плътта на лежащия. Изви ръцете на Михо и костите му леко изщракаха.

Всичко вероятно изглеждаше болезнено от страни, но Михо не чувстваше болка. Под твърдите и еластични удари на масажистта Михо усети как всичките мускули на тялото му бавно се отпуснаха и се отделиха от костите.

– Стига му толкова, – каза Сандро.

Михо се изправи, цялото тяло го болеше.

– Тичай в съседното помещение и се хвърли във водата, – каза му Сандро, като го поогледа малко.

Михо изтича и се хвърли в леденостудените води на втората вана. Дъхът му секна. Крайниците му се напрегнаха и се изпълниха с живот. След това излезе и се загърна в един бял чаршав.

Сандро го погледна очакващо:

– Как си сега?

– Гладен съм! – каза Михо.

– Здрав си вече, – зарадва се Сандро, – да вървим масата ни чака.

Ицхах  го позна веднага. Трудно можеше да сгреши, всеки ден го бе виждал в лагера. Издебна момента, когато беше сам и доближи до масата.

След това му се представи официално:

– Аз съм Ицхах Щерн. Бях в „Заксенхаузен“ през последната година от войната.. Сега съм се включил към организация за разкриване на нацисти.

Мъжът го изслуша внимателно и с жест го покани да седне на стола срещу него. Наля му шампанско, но Исхах отказа любезно:

– Не ми понася.

– Съжалявам, че е трябвало да преживеете всичкко онова, – каза мъжът.

– Наистина ли съжалявате, – попита Щерн с непринуден и приятелски тон.

За околните двамата изглеждаха, като стари познати, които спокойно си разговаряха.

– Човешкото страдание никога не е било моя цел, – каза мъжът. –  Аз се борех за един по-добър свят. А светът става по-добър, ако група хора грабнат юздите и предвождат останалите. Масите не знаят какво точно искат.

– Да, но тези маси, – започна малко язвително Ицхах, – не искаха същото, което желаехте вие и за това загубихте.

– Загуби човешкия род, – натърти думите си мъжът. – Ние искахме да премахнем посредственото и да направим скок към съвършенството. И в много неща го постигнахме, независимо че загубихме войната.

– Вие грабехте, – Исхах едва владееше нервите си, – Крадяхте усилията и талантите на другите. Отнемахте живота на хората, въпреки че не го наричахте живот, а човешки материал.

Тези думи не бяха приятни на мъжа, но той не реагира. Реши да изслуша бившия концлагерист, не искаше да прави скандал в ресторант.

– Вършеха се лоши неща, които аз не одобрявах, – каза мъжа.

– Лоши неща ли наричате унищожението на милиони хора? – Исхах го погледна право в очите.

– Вие знаете ли кой съм? – попита мъжът. – Да не би да се заблуждавате?

– Не не се лъжа. Такива като вас, трудно се забравят, Себастиян Бернхард, – тихо каза Исхах.

– Сега ви е лесно да ни съдите, – каза Себастиян, защото загубихме. А я си представете, ако бяхме спечелили?

– Търсех те дълго, – каза Исхах

Себастиян кимна с глава и скръсти ръцете пред себе си.

– Няма връщане назад. Това е моментът на истината, – Щерн впи очи в мъжа пред себе си. – Искам да разбера дали осъзнаваш, унижението и болката ми, че бях третиран като „човешки материал“.

– Чесно казано, не се наслаждавам от това, че сте страдали, – каза Себастиян, – но когато се извършват важни преобразования, няма време да се отделя зърното от плявата. Исках да направя действителността по-различна. Вярвах, че съм дошъл на този свят да го променя, а националсоциализма ми даде тази възможност.

– Търсил си идеален свят и красота, – гласът на Щерн звучеше заядливо, – но в лагера, където ние бяхме, нямаше никаква красота. Или може би смяташ експериментите на Хаим за красиви?

– Бях в лагера, – измести погледа си малко в страни Себастиян, – гледах ви, но изобщо не съм мислил за страданието ви. Аз бях облечен в униформата на СС, а вие в карирани дрехи. Имаше установен ред и той не можепе да се наруши. Разбирате ли ме?

– А сега, какво мислите за всичко това? – попита Ицхах.

– Това, което съм ви направил, не беше по някаква моя прищявка, а заради много по-възвишени идеи.

– И не чувствате никаква отговорност за милионите убити? – Исхах беше потресен.

– Вината, угризенията и разкаянивто спират прогреса на човечеството, – Себастиян се поизправи, все едно щеше да държи реч. – Ти изпитваш ли някакви угризения, когато колиш кравата или стрижеш вълната на овцата? Ако ясно се вижда целта и се знае пътя, няма място за колебание.

– И мислиш, че това аз мога да възприема? – попита хладно Ицхах.

– Едва ли, ти си бил на страната на жертвите, – заключи спокойно Себастиян.

– Странно е, че никой от вас не се е побъркал от зверствата, които е извършил?

– Човек може да се побърка само от неща, които не е успял да направи.

Ицхах гледаше този едър и побелял мъж и си каза: „Човек винаги търси извинения, за да оправдае пороците си“.