Групата вече беше от източния край на острова. До тях се издигаше скала, висока около  шест метра. Далече пред тях се простираше плажната ивица.

Плажът изглеждаше лесен за дебаркиране. За това тази група мъже бяха оставени тук да охраняват брега. Ламбов се обърна към водача на групата Румен:

– Ти каза за някаква  интересна машина, която използвате за отбрана.

Румен махна с ръка и мъжете отместиха рогозка изплетена от треви и пред тях се откри странно квадратно устройство, намиращо се в скална пещера. То бе разделено на редици от петоъгълни жлебове.

– Включете я,  – заповяда Румен.

Мъжете започнаха да движат напред и назад система от ръчки. Чу се пукащ звук. На около тридесет метра във водата се появи вълнение, малко след това морето завря.

Румен махна отново с ръка и мъжете пуснаха още от устройството, което бе по-навътре в пещерата. Водата пред плажната ивица се развълнува по същия начин, както тази по-навътре.

Ламбов забеляза как рибата бяга, тя скачаше, сякаш искаше да изкачи малък водопад. Две птици се спуснаха след лесната плячка, но не стигнаха до рибите, Ламбов имаше чувството, че се удариха в невидима преграда.

Машината явно излъчваше някакви вибрации, но хората около нея чуваха само пукащо бръмчене, наподобаващо на високоволтови кабели, по които течеше ток.

– Звукови вълни? – попита Ламбов.

– Да, – отговори Румен. – Който и да дойде до този бряг, няма да остане жив.

Ламбов забеляза, че след като спряха машината, птиците и рибите се върнаха в първоначалното си състояние.

– Не е смъртоносно, – забеляза Ламбов.

– Но болката, която са изпитали, ги прави уязвими, – обясни Румен, – а после много лесно стават лесна плячка.

– Звуково оръжие, – каза Ламбов, – не се изненадвам, това се среща и в природата. Делфините използват ехолокация за да зашеметят рибата, преди да я хванат със устата си.

– Воените отдавна работят върху подобни устройства. Целта е да се използват безвредни устройства, за да се контролират тълпи при масови събирания. Така си спестяват сълзотворния газ, – разясни компетентно Румен.

– Проста хармонична вибрация. Звуковите вълни се разпространяват с различна скорост и под различен ъгъл, – започна да разсъждава Ламбов на глас. – После се събират на мястото, където водата завира. Нещо като звуков лъч.

След демонстрацията групата пое навътре към острова, където бе лагерът.

Страхът му даваше кураж. Беше решил да ѝ каже, че се виждат за последен път сутринта.

Когато слязоха да закусват Благой започна предпазливо:

– Беше чудесно, дори прекрасно, но май е време да ….

– Какво? – погледна го косо Андряна.

– Да приключим и да сложим черта до тук.

– Каква черта? За какво говориш? – Андряна го погледна изпитателно.

– Ан, не създавай допълнително трудности, – изпъшка Благой, – знаеш каво има в предвид.

– Какво знам? – Андряна се поизправи на стола и предизвикателно го изгледа.

– Трябва да престанем …… – на един дъх изтреля думите Благой и замря.

– И защо? – попита Андряна, – Нима не си прекарваме страхотно? Да не би нещо да съм сбъркала или се опитваш да ме оставиш?

– Не съм искал да те изоставя, – смутено каза Благой, – от къде ти идват такива мисли в главата.

– Не те разбирам, – Андряна протегна ръка към него и го погали по главата. – Добре де, повече няма днес да те закачам, – и дръпна ръката си като опарена, като видя колко е изнервен. – А, исках да те помоля …… ще ме закарш ли днес до столицата, нали се прибираш и без това, имам да свърша малко работа там.

– Няма да мога, – раздразнено отговори Благой.

– Защо, аз няма да ти преча?

– Ами ….защото ….може някой да ни види.

– А, да! Аз си трая на мястото, а ти идваш, когато можеш. Спокойно няма да дойда в дома ти, просто се уговорих с една приятелка, първо ще отидем на пазар, а после можем да гледаме и някой филм.

– Добре, – Благой въздъхна облекчено. – Ще те закарам до гарата.

– Мразя влаковете. Освен това, вероятността да те види някой приятел с мен е почти нулева. Няма да ме свалиш в центъра, а малко по-рано.

– Ан, няма да те закарам.

Андряна усети паника у Благой.

– Днес не може, ще те познае някой.

– Е ще мина за някоя твоя пациентка, на която помагаш, да отиде до някъде.

– Ан, казах не, – Благой пое дълбоко въздух. – Трябва да поговорим.

– Хайде, ще поговорим в колата, – настоя Андряна, – говоренето е загуба на време.

Тя се опита да го прегърне, но той я отблъсна, макар и не много грубо.

„Ще я закарам, а по пътя ще си поговорим“, – помисли си Благой.

Той искаше да сложи край на тази лудост и да продължи живота си, както преди. Беше му трудно, Андряна щеше да му липсва, но вероятно след седмица всичко щеше да изглежда като отдавна преминал сън.

“ Нямаше да има засегнати, – реши в себе си Благой, – Сара нямаше да научи, нито децата“.

Бракът му щеше да се запази. Дори не бе му минало наум, че може да засегне Андряна. Той скъсваше с нея и край, другото си е нейна работа.

Бяха на главния вход. Пристигнаха две линейки със включена сирена. Една жена качваше момче в инвалидна количка.

– Не знам как издържаш, – каза Живко, като погледна измореното лице на Йовка, – Работата ти никак не е весела.

– Напротив, – усмихна му се топло Йовка. – Вярно е, че има много болка и мъка, но има и хубави моменти. В спешното хората идват уплашени имат силни болки, а си тръгват усмихнати и радостни. Само като ги погледнеш, веднага разбираш, че вече се чувстват много по-добре. Мисля, че моментите на радост, са повече от тъжните.

– А какви са ти плановете за в бъдеще, не вярвам да останеш още дълго в спешното? – попита Живко.

– Бих искала да посрещам появата на нов живот, – тихо отбеляза Йовка.

– Имаш предвид родилното отделение? – засмя се Живко.

Той я бе чул да споменава нещо подобно в разговор с приятели, за това се досети бързо и разбра какво имаше впредвид Йовка.

– Спомняш ли си доктор Манолов, скоро ви запознах, когато бе дошъл да ме видиш? – каза Йовка.

– Да,  – каза възторжено каза Живко, – той е истински герой на нашето време. Преди два дена го видях на кръстовището, където една кола бе блъснала една жена. Държеше се сигурно и даваше спокойно нарежданията си. Хората го слушаха и правеха всичко възможно да облекчат положението на жената.

– А, да, – махна с ръка Йовка, – бяха писали по въпроса във местния вестник.

– Ти каза, че е акушер-гинеколог, до колкото си спомням? – попита Живко.

Йовка само кимна с глава.

– И ти искаш да работиш при него?

– Да вече говорих с него – каза Йовка, – той няма нищо против, имало две свободни места в отделението.

– Изглежда няма навалица за тази професия, – засмя се Живко.

– Не се смей! Това са много сериозни неща, – скастри го Йовка.

– Нямам нищо против професията, – опита се да се защити Живко. – Даже се радвам, че си се насочила натам. След време може би ще станеш най-добра в тази сфера. Гордея се с теб.

Йовка се изчерви и наведе глава, а Живко я прегърна.

Васка искаше да повярва на Георги за Зина, от това зависеше щастието ѝ.

„Ако Георги наистина имаше връзка със Зина, – помисли си Васка, – аз не мога да остана повече с него“.

Васка вярваше, че доверието е синоним на любовта. Колкото и добър да беше Георги, колкото и щастлив да изглеждаше брака им до сега, ако беше ѝ изневерил, тя нямаше да може да го преглътне.

„Как ще легна отново с него? – терзаеше се Васка.- Как ще живеем двамата в една къща? А децата?“

Георги я бе излъгал? Всеки път, когатѝ бе казвал: „Обичам те“ или „Не мога без теб“ е било само една преструвка. Не можеше повече да приеме лъжите му, трудно ѝ бе да му прости.

„Как ще му вярвам вече, когато ми каже, че ще работи до късно, че отива в командировка или ще вечеря с колеги“, – мислите ѝ бушуваха като ураган в главата ѝ, а това не предвещаваше нищо добро за психиката ѝ.

Подозренията щяха да отровят всичко, всяка усмивка, целувка, ласка. Живота им ще се вгорчи, а хубавите спомени, в които бяха щастливи, щяха да избледнеят. Всичките клетви за вярност, че ще бъдат заедно за винаги, радостта от раждането на децата, интимността в брака им щеше да се възприема като една голяма лъжа, поне от страна на Васка.

Тя полагаше всички усилия да възвърне доверието си към Георги, но докато не разбереше дали това е вярно, щеше само да се измъчва.

Беше завладяна напълно от мисълта: „Трябва да разбера, дали това наистина е станало“.

Външната врата тропна.
– Мартине, у дома ли си?
– Да. Какво има, – недоволен глас прозвуча от стаята.
– Ела, имам изненада за теб.
Мартин неохотно показа глава на вратата на стаята си и влезе в хола.
– Давай …… Кои са тези? – попита Мартин, забелязвайки до външната врата жена и момиче.
– Това е твоята полусестра и нейната майка.
– Имаме един баща? – Мартин се намръщи.
– Да.
– Значи ти си изневерявал на мама? А ти на колко година си? – попита Мартин момичето.
– На 16.
– А аз съм на 18. Бил съм на две години, когато ти, татко, си имал друга жена! Сега разбирам защо мама ни напусна …. Един млад бизнесмен от съседния град я обичаше, за разлика от теб, татко ….
– Недей да съдиш! Какво знаеш ти.
– Тя правилно е направила, като си е отишла от такъв гад като теб, – Мартин присви презрително очи.
В този момен мъжът силно се ядоса и за първи път удари сина си по лицето.
– Да не си посмял така да разговаряш с баща си!
– Ти друго отношение не заслужаваш. Намерил си друго семейство, ха-ха-ха. Повече не съм ти нужен. Аз имам право на този дом, така, че тези да се измитат по-бързо от тук. Какво, няма къде да живеят ли?
– Имат, но Славка се нуждае от баща.
– Да си мислил по-рано за това. Или ти си живял с тях седмици и никакви командировки не си имал?
– Да, живеех с тях.
– Защо чак сега ми разказваш за всичко това?
– Понеже ти вече си достатъчно голям и трябва да разбереш.
– На мен не ми е необходима сестра, особено незаконнородена.
Бащата се слиса:
– По-добре посрещни гостите и слагай масата.
– Това си е твоето семейство, сам се грижи за него.
– Мартине, защо се държиш така?
– Ще се държа както си искам! – озъби се Мартин. – Махам се от къщи … Непознати в дома си не искам.
Бащата опита да прегърне сина си, но Мартин го отблъсна.
– Презирам те! Ти си недостоен за моята майка. Мама беше красива и независима. Не искам повече с теб да разговарям. Не желая изобщо да ви виждам.
Мартин прекоси стаята, взе си чантата и започна да хвърля дрехите си в нея. Бързо облече якето си и изтича на улицата.