Вратата в другия край на залата се отвори и някой влезе. Зоя присви очи и разпозна Светослав.

– А, Зоя! – обади се той. – Търсех те. Искам да ти покажа нещо.

Светослав я изведе от залата и двамата тръгнаха към една заобиколена от цветя беседка. Двамата се настаниха удобно в нея.

– Знаеш ли какво открих? – Светослав извади от чантата си един разръфан, пожълтял ръкопис. – Това е препис на „За медицината“ от Целз. Той е бил не толкова лекар, колкото наблюдател на човешките същества,  съвременник на Плутарх. В труда му има едно чудесно приложение, в което се описва смъртта на Александър Македонски във Вавилон.

– И какво толкова е интересното? – попита Зоя.

– Александър умира в разгара на лятото. Между военачалниците му избухват борби кой да го наследи. Трупът на Александър е оставен, поне седмица, преди вавилонски и египетски балсаматори да се заемат с него. И тогава го намират чудотворно запазен.

Зоя изтръпна.

– Същите тези източници, – продължи Светослав, – говорят за божествеността на Александър. В тях се сочи, че въпреки силната горещина трупът узобщо не е започнал да се разлага. Александър е умрял по време на едно пиршество девет или десет дни по-рано. Тук се изброяват симптомите: гадене, силни болки, стомашни спазми и треска. – Светослав потупа ръкописа. – Целз смята, че Александър е бил отровен. Великият военачалник току-що се бил завърнал от сражения по границите с Индия, а там има една отрова, наречена арсен. В малки дози тя може да се използва за лекуване на стомаха. Това ме заинтересува, затова внимателно прочетох Целз, Плутарх и други коментари по въпроса. Арсенът е много силна отрова, която съществува под много форми и има различен мирис. Нейното въздействие е смъртоносно, но тя забавя и дори спира процеса на разложение и разпадане. Някои симптоми са очевидни. Ако трупът не е бил погребан или изгорен на клада, кожата пожълтява и изглежда златиста. Тя изпуска прах, приличащ на златисто покритие. Мисля, … – той замълча за малко, – че запазеният труп, който намериха, има общо със смъртта на Александър Велики. Сега разбираш ли?

– Тя не е светица, както предполагат всички? – ококори изумено очи Зоя.

– Мисля, че е така. Отстраних тънкото, наподобяващо восък, покритие от кожата и … веднага започнах да изследвам червения прах между пръстите на ръцете и краката и онова малко количество, което се виждаше по врата. Според мен, този запазен труп е жертва на убийство, отровена с арсен и погребана в градината, от където го изкопаха.

– Какво искаш да кажеш?

Светослав се изправи:

– Няма значение, Зоя. Най-добре е да оставим на Бога въпроса за светостта. Не се тревожи, никой няма да научи за това. Ще се погрижа за трупа.

Нина и Минко вървяха бавно, прекосиха една градина и се озоваха до ъгъла на една висока  стена.

Група жени в широки дрехи, бяха коленичили с лице към насип върху , който имаше полирани камъни. На върха му се издигаше дървен кръст. Нина веднага разпозна разпнатия Исус на него.

Жените, пееха химн. Нежна и мелодична песен, която се извисяваше с призив към Христа и Го умоляваше отново да дойде.
Когато химнът достигна славословие към Отца, Сина и Светия Дух, Минко се присъедини към пеещите. После гласовете стихнаха. Жените коленичиха с наведени към земята глави и започнаха да се молят. Когато свършиха една от жените, изглежда водачката, им се изправи. Тя видя Нина, засмя се и плесна с ръце.

– Сестри!  – каза тя.  – Имаме гостенка.

Другите жени също станаха и поздравиха Нина усмихнати. Нина познаваше някои от тях. Лицата им нямаха никаква следа от разкрасяване. Не носеха скъпоценности и по дрехите им нямаше украшения. Бяха скромни и чисти.

Всички заедно се оттеглиха към градината. Там беше прохладно, а въздухът бе по-свеж. Жената, която ръководеше групичката  седна на една пейка.

– Радвам се, че си тук, Нина. На това място всеки може да отдъхне от горещината и задълженията си.

Нина само повдигна рамене.

– Християнка ли си? – попита Елена, ръководителката на групата.

– Изучавала съм нещо от вашата вяра, Пътят, както го наричате, Писанието.

– Навярно си чувала за Мария Магдалина, жената обладана от седем бяса, които Исус прогонил. По-късно станала една от най-близките му последователки и започнала да служи из Галилея и Юдея. Когато разпънали Исус, тя останала да бди край гроба му. Според нашите Писания, тя била първата, на която се явил Господа след възкресението си. Била предана Негова ученичка. Като Мария Магдалина, всяка от нас се е посветила единствено на Господа Исуса и проповядват в Неговото име.

Нина попита:

– А какво означава това?

– Това означава,  – поясни Елена, – че ние правим така, че името на Исус да стане известно във всяко кътче на околността и дори по-далече, било то в бордеите и мръсните улички на града, било в жилищата и вилите на големите и могъщите. Ние помагаме в болниците и лечебниците, но преди всичко убеждаваме онези, които скитат по улиците и продават плътта си, да се отрекат от този грях и да се обърнат към Исус Христос.

Нина бе слушала за такива жени, но сега за първи път се срещаше с тях. Тя бе чела Библията, но не бе предала сърцето си на Господа, тъй като още не искаше да се раздели с някои от „тайните си прегрешения“.

С Минко се запознаха скоро. Тогава той ѝ говори за спасителното дело на Исус Христос. Като го изслуша,  тя се засмя и му каза:

– И от други съм чувала за това, но още не съм готова. Има прекалено хубави неща в живота, от които не мога да се откажа.

– Когато приемеш Исус Христос за свой Господ, ти няма да искаш да правиш тези неща, – уточни Минко.

Нина бе отговорила уклончиво и затова Минко я заведе, да я запознае с жените, които бяха посветили живота си на Господа.

Тази среща се оказа много важна и решителна за Нина и само два дена след това, тя прие Исус Христос за свой Господ и Спасител.

Двамата напуснаха шумната тълпа от празнуващи във вилата. Седнаха в градината и се засмяха.

– Сигурно сега като изчезнахме, клюкарства и си шушукат за нас, – каза Дамян.

– Това малко ме безпокои, – махна с ръка Димитрина. – Последния път, когато им дадох повод да говорят за мен, всички ме съжаляваха. А покрай съчувствието понесох някое и друго „нали ти казах“.

– И кога се е случило това? – полюбопитствува Дамян.

– Преди 8 години, – уточни Димитрина.

– Тогава си била на 19, – констатира Дамян.

– Може би, някои на тази възраст са зрели, но аз съм от хората, които „се събуждат“ малко по-късно, – засмя се Димитрина. – Освен това бях твърде закръглена, непохватна и се срамувах да разговарям с мъж.

Дамян се усмихна едва забележимо:

– Трудно ми е да си представя, че има момент, в който не знаеш какво да кажеш. И как стана така, че изведнъж порасна?

– Може би ми е помогнало заминаването. Бях свалила някой и друг килограм. Докато бях първата година в университета се научих да се държа подобаващо. Промяната не беше кой знае каква, но изглежда е била достатъчна, за да ме забележи Георги. Той беше по-голям от мен, красив, интелигентен, … Не можех да повярвам, че някой ще се заинтересува от мен. Тогава се сгодихме

Димитрина се усмихна на себе си, като си спомни колко глупава и наивна е била.

– И е последвала драматична развръзка, – подкачи я Дамян, който бе чул оттук-оттам нещо за случая.

– Просто процесът на израстването ми приключи, когато един ден заварих годеника си с най-добрата си приятелка в леглото. Тя бе едно от хубавите и популярни момичета още в училище.

– Как го прие? Изненада ли се?

– Най-лошото беше, че за по-малко от 24 часа в малкото ни градче вече всички знаеха, какво е станало. Веднага развалих годежа. А той бе имал наглостта да заяви, че обичал друга, а с мен само се забавлявал и си убивал времето. Не съм могла правилно да разбера намеренията му. Тогава трудно преживях унижението и се махнах далече от всички и всичко.

– Да но после си стъпила на краката си. Развила си собствен бизнес и сега никой в нищо не може да те упрекне, – заяви със задоволство Дамян.

– Е, да но сега малко ми завиждат, – тъжно каза Димитрина, – очаквах да ме посрещнат с радост, че все пак съм успяла, но не стана.

Здравко се чувстваше много виновен за случилото се. Баща му пристъпи към него и той се озова в прегръдката му. Зарови глава в гърдите му и се разплака.

– Татко, аз съм виновен за Ели.

– Знам, – спокойно каза баща му.

Здравко беше шокиран, но това, което чу от баща си му помогна да се успокои.

– Не цялата вина е твоя, Здравко. Ние с майка ти също сме виновни. Разбирам как се чувстваш сега …

– Ели ме дразнеше. Ядосваше ме. Едва я търпях. Мама ме накара да я придружа до магазина, но аз исках да си довърша играта на компютъра. Неохотно тръгнах с нея. Бързах пред нея, а тя едва ме догонваше. Чух я, когато каза: „Батко, изтървах си книжката, почакай ме да я взема“, но аз още по-бързо закрачих напред. Тя бе разтроена и се разплака…. И тогава чух колата ….

– Не я ли видя?

– Всичко се случи много бързо. Чух как изкърцаха спирачките. Ели извика. Обърнах се …. и я видях, лежеше като…., – трудно му бе да каже „мъртва“. – Съжалявам, татко, много съжалявам.

Здравко вдигна отчаяно очи към баща си. Очакваше да чуе гневни думи, но очите на баща му бяха пълни с тъга и болка.

– Здравко, всички допускаме грешки. Едни са едва забележими, но други нараняват тези около нас. В такива случаи сме готови да дадем всичко само и само да върнем времето назад и да променим ситуацията. Не можем да променим миналото, каквото и да правиш то няма да се заличи. Единственото, което можеш да направиш е, да спреш да мислиш за това и да погледнеш какво би направил сега и в бъдеще. Само Един може да прощава и изчиства вината ни и това е Исус Христос. А колкото до сестра ти, ще се молим и Бог чрез Своята безкрайна милост ще я възстанови.

Баща и син стояха вкопчили се в здрава прегръдка.

– Обичам те, Здравко, – прошепна бащата и притисна силно сина си до гърдите си.

– И аз те обичам, татко, – в очите на Зравко просветна искра надежда.

Иво мълчеше. Повъртя салфетката от масата в ръцете си и умоляващо заговори:

– Извинявай, Таня!

– За какво да те извинявам? – В гласа на Таня се усети огорчение и болка. – За това, че си имал извънбрачна връзка? Задето ме излъга? Ако не беше хванат щеше ли да си признаеш?

Иво мълчеше и приемаше укорите, той наистина бе срешил.

– Тя по-сексапилна ли е? Вероято е и по-млада, – нервно каза Таня.

– Моля те, Таня, ….

– Сигурно с нея е по-весело, отколкото със скучната ти съпруга, – Таня продължи със хапливите си забележки.

Иво не можеше да я успокои. Разбираше колко много я бе наранил. С думи нищо не можеше да направи.

– Предполагам не е първата, – стрелна го остро Таня. – Това сега е без значение.

– Беше първата, кълна се … и последната.

– Сигурно, – вдигна безразлично рамене Таня. – До тук, господине, бракът ни приключи.

– Мила, недей така ….

– Каква „мила“ съм ти аз?- почти изкрещя Таня. – Има две неща, които не мога да понасям и ти ги знаеш много добре. Едното е, на децата да им се случи нещо лошо, а другото да ми изневериш.

– Но, Таня, ….

– Не става въпрос за унижението, нито за болката, а това, че вече ти нямам доверие. Трудно ще ти повярвам за каквото и да е.

Гласът на Таня потрепера, тя се поколеба, но продължи:

– Казваш, че си искал да скъсаш със нея и това било за последно? Как мислиш, че се чувствам след всичко това? Благодарна за това, че си призна или сигурна, че няма да се повтори?

– Не, знам че много те нараних ….

– Дори не показа, че те е грижа за мен. Аз изобщоне съм те познавала добре. Мислех те за един, а излезе съвсем друг. Обичах те цели 15 години, а всъщност не съм знаела какъв си. Колко тъжно ….., но няма какво да ти кажа повече.

– Таня, не можем да заличим нашият щастлив брак от толкова години заради една …. грешка.

– Бракът ни изобщо не е бил добър, а щастието не е било истинско, лошото е, че едва сега го разбирам …..