Корабът „Издържливост“ по-рано бе предназначен за лов в северните морета. Построен по чертежите на норвежката ветроходна двигателна шхуна „Фрам“, „Издръжливост“ е смятан за най-здравия дървен кораб, след нея в света.
В морето Уедъл „Издържливост“ навлезе в зоната на големите ледове. Безброй ледените полета, големи и малки, приличаха на огромен пъзела, които  нямаше край.
Корабът продължи през леда бавно, с голямо усилие. Колкото по-близо се приближава до бреговете на Антарктида, толкова по-често се срещаха плаващи ледове, представляващи огромни ледени полета с дебелина метър и дълъги половин километър.
„Издържливост“ си пробиваше път през ледовете в продължение на седемстотин морски мили. На 18 януари 1915г, той трябваше да спре. Корабът заседна в плътно натрупани ледени късове, а отзад прохода, който си бе прокал се превърна в голям плаващ лед. След шест дни „Издържливост“ бе обграден от всякъде с лед. Шакълтън съобщи на екипа, че плановете се променят:
– Експедицията ще прекарат есента и зимата в Южното полукълбо, които продължава от март до август на „Издръжливост“. Надявам се, през пролетта леда да отпусне хватката си и да освободи кораба. А до тогава всички ще се занимаваме с различни дейности и ще обучаваме кучета.
Пътешествениците ловяха риба, хващаха пингвини, правеха научни изследвания. Те се придвижваха по леда много внимателно. През май и юни хората преживяха и полярната нощ.
През това време ледът все по-силно почна да натиска корпуса на кораба. На 27 октомври 1915 г. смелият кораб, до последно борещ се с леда,  за малко си почина, но по палубата се появиха пукнатини и в трюмовете нахлу вода.
Хората не можеха да гледат без болка загиващия кораб, който премина такъв дълъг и опасен път, за да посрещне смъртта си тук.
Независимо от всичко, хората от смелият екип на Шакълтън успяха да се спасят.

Евдокия се размърда:

 –  Мислех, че тази среща има за цел да докаже, че Христос наистина е Господ?

Юстиниян я потупа по ръката.

 – Мислиш ли, че ние, християните, сме по-различни от другите? За да се присъедини към нас, човек трябва да признае, че е грешник и да разбере, че единствено Бог може да го промени. Нашият първоучител е Бог, но нашата общност е сбор от грешници. И аз включително!  – той се удари по гърдите. – Ние се караме, предаваме се един друг. Похотливи сме, крадем, убиваме.

 – Елена, майката на император Константин, разбира ли правилно това?

 – Елена гледа на християнската църква като средство да обнови империята и да сплоти народите в нея. Огромната армия от бедняци приемат нашата църква заради обещанието, което тя дава – вечен живот. Това е единственото им утешение в тази долина на скръб и сълзите. Християнската общност вече е била раздирана от противоречия. Нашата църква е на почти триста години, но още от самото начало сред нас е имало предателства. Един от учениците на Христа, Юда, го е предал. Петър се е отрекъл, че изобщо го е познавал.

Евдокия внимателно слушаше. Макар и да не приемаше християнската вяра, беше привлечена от учението ѝ.

 – Нашата църква , – продължи Юстиниян, – излезе от катакомбите. И вече не се крие под земята. Сега е време да премахнем несправедливостите. Преди десет години старият император Диоклециан започна най-жестоките гонения срещу християнската църква. Бесеха наши последователи. Навярно си чувала за ужасните зрелища във Флавиевия амфитеатър. Мъже, жени и деца бяха разкъсвани от диви животни.

 – Бях малка, – каза Евдокия, – но помня как баща ми криеше християнски символи. Една сутрин войници дойдоха и претърсиха дома ни.

 – Родителите ти имаха голям късмет – каза Юстиниян. – Други обаче не. Когато арестуваха християнин, даваха му възможност да принесе благовония пред някоя статуя на императора или пред римските знамена. Естествено, мнозина отстъпваха., изправени пред ужаса на смъртта и предпочетоха да се измъкнат.

 – И какво стана с тях?

 – Започнаха да ги наричат с подигравателното име лапси – падналите. Според някои членове на църквата, тези лапси никога не трябваше да получат опрощение. Други, включително и аз, мислехме, че това наказание е твърде сурово. Да, лапсите би трябвало да се покаят, но трябваше да получат и опрощение.

 – Лапсите най-лошите ли са? – попита Евдокия.

 – Има друга група грешници, наричани искариоти по името на Юда Искариотски. Тези мъже и жени не само се отричаха от вярата си, но срещу възнаграждение отвеждаха властите при други християнски общности. Навярно домът на баща ти е бил претърсен заради някой шпионин. Властите получаваха извънредно точни сведения къде да претърсват и кого да търсят. Много бяха арестувани, а част от тях бяха изпратени в Рим за екзекуция.

Мартина се отекчаваше от хората наоколо. Всички те смятаха, че настоящата подредба на обществото е задоволителна. Но Владимир беше различен. Въпреки, че родителите му не искаха промени, защото бяха задоволени от всичко, бе изненадващо свободен в изказванията и възгледите си.

Мартина седеше в операта на по-задните редове заедно с брат си, а Владимир беше няколко реда преди нея с група приятели.

Мартина го погледна и си каза: „Само като се вгледа човек внимателно във добре фризираната му коса и идеално прилепналия нов костюм, избобщо не би могъл да предположи, че е бунтар. Как  се е изпъчил на стола само“.

Лека усмивка се прокрадна по лицето ѝ.

На сцената дон Жуан обвинен в опит да изнасили момиче от селото, нагло прехвърли вината си на слугата си Лепорело.

Всъщност Владимир не бе точно бунтар. Имаше необичайно отворено ум за новото и промените, но понякога си бе напълно обикновен. Гордееше се с музикалните традиции на народа си, но се дразнеше от онази хора, които закъсняваха, приказваха по време на преставлението и си тръгваха преди края на операта.

И сега се подразни от Тони, един от приятелите му,  когато започна да коментира с доктор Михов фигурата на сопраното. А на жената седнала един ред пред него, която под секрет съобщаваше адреса на магазина на съседката си, от където си бе купила новата рокли, с която бе тази вечер, бе готов дори да ѝ удари шамар.

– Слушат музика, само, когато им свършат темите за клюки и разговори, – казваше Владимир възмутен, не веднъж на Мартина.

Мартина и Владимир се чувстваха по един и същи начин сред тези „любители“ на операта, но за жалост бяха малцинство. За повечето хора операта бе място, където можеха да покажат тоалетите и бижутата си.

Край Мартина приказваха две жени и не замлъкнаха дори в края на Първото действие, когато дон Жуан заплаши да убие Лепорело, а оркестърът пресъздаде буря от удърни инструменти и контрабаси. Те изобщо не се интересуваха от това, което ставаше на сцената, разменяха клюки за една известна особа в града. Така и не видяха как с обичайната си наглост дон Жуан пусна Лепорело и излезе с бодра крачка, предизвиквайки всички да го спрат …. и завесата се спусна.

Владимир се обърна към задните редове и помаха на Мартина. Братът на Мартина му помаха в отговор. По-късно Мартина, брат ѝ и Владимир се събраха във фоайето, където обсъждаха на спокойствие музиката и изпълненията, необременявани от ничие „празнодумство“ и „разносвачи“ на местните клюки.

Севда седеше в кухнята и плачеше. Беше напълно отчаяна от поведението за сина си Борис. Класният му ръководител се бе оплакал от него:

– Не работи системно. Има проблеми с общуването. Не знам как ще се яви на приемните изпити. По-добре кандидатстването му да отложите с една година.

Откакто баща му напусна дома им, Борис се бе затворил в себе си и с никого не искаше да разговаря.

Севда изпробва всичко, убеждения, заплашвания, …. но нищо не помогна.

Веднъж му каза:

– Моля те направи го заради мен, постарей се. В момента е важно да поемеш правилния път, независимо от обстоятелствата.

Борис сви рамене. Явно бе убеден, че и тя има вина за поведението на баща му.

От време на време на Севда ѝ се струваше, че е успяла, но само ѝ се струваше.

Една вечер, след като си бяха легнали, Борис дойде в стаята ѝ и я завари, че плаче. Седна до нея, прегърна я и я попита.

– Какво да направя, мамо? Сигурно се чувстваш ужасно.

Севда му каза:

– Бих се чувствала по-добре, ако започнеш да се учиш  по-добре. Класният ти каза, че си занемарил всичко. Присъстваш в час, но не си учиш уроците, не си пишеш домашните и когато те вдигнат да те изпитват мълчиш.

– Мамо, мога да помагам в къщи, но не мога да върна предишния добричък Борис. Татко го прогони.

– Знаеш, че можеш да оправиш нещата ако искаш, – Севда умоляващо погледна сина си.

– Да, знам, но не искам. Може би след известно време …… сега не става …… няма смисъл.

– А твоето бъдеще? – извика Севда. – И то ли няма значение за теб?

Борис вдигна рамене.

– Пет пари не давам за него, поне за сега ……

Невяна остро погледна Боряна. В погледа ѝ се четеше предизвикателство.

– Какво става между вас двамата?

 – Нищо, – отговори Боряна. – Всичко е наред. Защо питаш?

Но това беше Невяна, любимата ѝ леля, която я обичаше и нямаше да я съди прекалено строго. Вероятно подозираше каква е истината, след като снощи, когато я завари разплакана.

Боряна въздъхна и като прехапа устни,  реши да каже какво точно е положението.

– Рутината поражда презрение. Двамата с Димитър се държим като приятели, когато сме заедно, само че това се случва много рядко.

– Често ли оставаш сама у дома?

– Не. Заета съм с разни неща различни организации, няколко дружества, все от този род. Докато се занимаваш с благотворителна дейност, добиваш усещане, че си необходима. От време на време ходя на фитнес. Посещавам разни курсове. Имам си свой собствен живот и много приятели.

– А тези, с които общуваш по електронната поща?

– Те са прекрасни жени. Хресват ме, защото аз не съм като тях. За тях съм връзката им с реалния живот.

– Искаш ли да си влиятелен човек?

Боряна се усмихна.

– Казвали са ми, че от мен би станал страхотен директор на училище, добър психолог или невероятен градинар. Но аз не искам да ставам такава. Никой не ме е карал насила да се откажа от ученето.

– Наистина ли? – С изненада попита Невяна.

– Вярно е, че забременях, – призна Боряна. – Но след раждането можех да продължа образованието си, ако бях пожелала. Но не го направих.

– Съжаляваш ли за това?

– Проблемът не е в това, че нямам кариера, – каза тъжно Боряна, – а това, че се отдалечаваме един от друг. Връзката ни отслабва и при изкушения всеки от нас може да се подведе и да сбърка.

Невяна въздъхна и погледна племеницата си загрижено. Май от това, което се страхуваше, бе станало с младото семейство.