Стоянов стана. Той стоеше до бюрото, без да поглежда Панов. По лицето му е стичаха едри капки пот.

– Господин Панов, за това няма да говорим пред никого. Ще запазим всичко в пълна тайна, но в замяна на това тук съм приготвил един малък проектодоговор. Ако го подпишете, нищо няма да се чуе никъде.

– Вървете си, – каза Панов – с вас ще говоря по-късно.

Стоянов остави един малък плик на бюрото и си тръгна.

Когато вратата се затвори Панов се обърна към Катя. Той не можеше да ѝ каже нищо. Думите бяха заседнали на гърлото му.

Катя бе захлупила лицето си върху масата и плачеше. Мълчаха известно време. Изведнъж Катя повдигна глава и с разплакани очи каза:

– Истина е …..това е истина. Бях на 15 години и се издържах сама. Работех във кръчмата. Чистех, миех съдове и помагах, когато имаше повече хора при сервирането.Бях решила да отида в града, където имаше повече възможности, за това пестях за влака.

Панов я гледаше без да я прекъсва, но очите му бяха тъжни.

– Веднъж ме поканиха на парти в града и аз отидох, – продължи разказа си Катя. – Там се запознах със един солиден мъж. Той се държеше много добре с мен и на мен ми бе приятно с него. Дълго време бях сама. За първи път мъж ми обръщаше внимание и то не грубо. Тогава не знаех, че е  женен и че има деца. Едва по-късно разбрах, че е подлец.

Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите на Панов.

– Когато му казах, че съм бременна, – Катя болезнено присви очи, – той започна да ме ругае. Страхуваше се, че жена му да ще разбере.

Катя се върна назад в онези мрачни за нея дни. Помнеше как сгърченото лице на Виктор, мъжът който я бе подмамил, омекна. Той я прегърна и каза вече по-спокойно:

– Зная какво трябва да се направиш, ще те заведа там.

Катя почувства още тогава, че на Виктор му е все едно какво ще стане с нея. Когато  жена, при която той я заведе и направи нещо, много я заболя. Чувстваше се зле. Имаше чувството, че скоро ще умре.

– По-късно, когато дойдох на себе си, – Катя продължи разказа си, – разбрах, че съм припаднала и че съм загубила много кръв. Тогава жената се бе уплашила да не умра в ръцете ѝ и бе извикала лекар. Когато вече можех да ходя, ме навестиха от полицията и се интересуваха, за жената, която ми е направила аборта. Аз не я издадох. Помня как бе пребледняла и трепереше цялата.

– После са те осъдили за незаконен аборт, – обади се най- накрая Панов. – Не ми казвай повече нищо. Ще измисля нещо, не се тревожи.

– Трябваше да ви разкажа всичко това по-рано, за да си нямате неприятности, но се страхувах, че ще ме изгоните.

– Станалото станало, – Панов дишаше малко по-спокойно.- Тези мошеници, няма да могат да пробият с тази история. Това е изнудване, а то също е наказуемо.

Панов ѝ се усмихна, потупа я по рамото и излезе от стаята.

Бай Кольо седеше под ореха и говореше на група млади момчета, които го слушаха със зяпнала уста. Това се случваше почти всеки ден. Старецът беше сладкодумен, но и младежите имаха какво да научат от него.

– Трябва да разберем и приемем, че християнството не е някакво разумно социално учение, което може да разреши проблемите на човешкото съвместно съществуване.

– А може ли да се приеме, че е като хуманизма? – попита един от младежите.

– Според Христос, – каза бай Кольо, – то “ не е мир, а меч“. То зове към преодоляване не на социалната несправедливост, а към човешката природа, за да бъде тя преобразявана в Божествена, а това става само с помощта на Божията благодат.

– А ако човек отрече Голгота и тесния път? – запремига плахо Марко.

– Тогава се отрича християнството и неговата висша цел, – поклати глава бай Кольо.

– А до какво води изопаченото християнство? – попита Младен.

– До безброй човешки групировки, които умуват над разрешването на социалните конфликти, – отговори бай Кольо.

– Някой е казал, че животът е съвкупност от сили, които се съпротивлява срещу смъртта. Това вярно ли е? – попита Пламен.

– Всеки грях е действие отслабващо тази съпротива, – каза бай Кольо. – Това е нож в гърба на живота. Предателство спрямо него. Ето защо, когато животът на човек е изпълнен със грях, в сърцето му има горчилка. Единствения път да се освободи от тази горчилка е покаянието.

Наближаваше края на деня и всички тръгнаха към домовете си. Бай Кольо гледаше след момчетата и се молеше в душата си: „Господи, помогни им да намерят правилния път. Срещни ги, Боже!“

Вън беше се бе смрачило. Развигоров и Малеков седя в близкия ресторант и празнуваха с бутилка вино победата, която бяха извоювали във фирмата си.

– Ако трябваше да прилагаме сила, нямаше да участвам, – каза Малеков.

– Какво толкова, – засмя се Развигоров. – Ако не искат с добро ….. – и ръката му отсече във въздуха някаква илюзорна глава. – Та ние живее в тези мръсотии. Да си чувал някъде да се говори за благочестив живот, освен в църквата. Навсякъде по медиите пробутват все убийства, внезапна смърт и какви ли не сензации.

– Все пак, – каза Малеков, – ние сме порядъчни хора. – не идваме от гората.

– И какво, – смразяващо го изгледа Развигоров, – да фалираме ли? Да не мислиш, че като изобличиш хората за грешките им, те ще ти благодарят и ще се поправят веднага?

– Щастлив съм, – каза Малеков, – че съм далече от такъв „черен“ бизнес. Знаеш, че съм чувствителен човек и много преживявам ….. Аз съм солиден мъж, имам жена и деца.

– Тогава се дръж за полата на жена си, – присмя му се Развигоров. – Във всяка работа се иска хладно сърце и бистър ум. Помниш ли онзи мъж дето правеше смъртоносните скокове?

– Какво стана с него? – попита Малеков.

– С Добри Маринов ли? – сбърчи нос Развигоров. – С него бяхме приятели. Казвал съм му не веднъж, да се откаже, от тази опасна работа, но той не, още малко и щял да се откаже.

– Трябва бая пари да е натрупал, – замечтано каза Малеков.

– Бяха му напълно достатъчни да си купи къща в града и да живее спокойно с останалите, – каза с тъга Развигоров. – Той искаше да си купи ферма, да отглежда животни. Казваше ми: „Още най-малко два пъти и с жената отиваме в някоя ферма“.

– И какво стана? – попита Малеков.

– Преби се. Бях там. Видях, че парашута му не се отвори докрай, резервния също не задейства. Полуотвореният парашут забави падането му, но преди да стигне земята спускането му се ускори и ….. когато стигнахме до него, слабо дишаше. След това отвори очи и си отиде.

– Човек трябва да е доволен и от малкото, което има, – заключи тъжно Малеков.

– Ако хората се задоволяваха с малкото, – махна с ръка Развигоров, – нямаше да ги има тези „акули“ в бизнеса.

Цяла вечер Димова седя в библиотеката у дома си. Тя не можеше да прогони скуката и самотата си. Дъщеря ѝ Дора си бе легнала рано, защото бе настинала. Катя, която бе поканила на кафе, в последната минута ѝ се бе обади, че няма да може да дойде, защото внезапно я посетила някаква нейна леля.

Димова обичаше да бъде сред хора, за това тази вечер ѝ стана неприятно, когато остана сама. Настроението ѝ се бе развалило, чувстваше се пренебрегната и изоставена. Поради липса на по-добро, тя пожела съпругът ѝ Стефан да си дойде тази вечер по-рано.

– Къде ли е сега? – питаше се тя. – В последно време бе някак особен.

Звънна в кантората му, но не го намери. Понякога ходеше в Клуба, но когато попита портиера по телефона той ѝ каза:

– Тази вечер изобщо не е идвал, госпожо Димова.

Оставаше само една възможност.

– Сигурно пак е тръгнал към село, – недоволно свъси вежди Даниела Димова. – Не е честно така да ме пренебрегва и щом му се отдаде случай да хуква натам.

Известно време тя пробваше да реши кръстословицата във вестника, но след като не успя, се зае с бродиране. Дребните бодове бързо я умориха. Освен това тя не харесваше този модел. Бе решила да го даде на дъщеря си, за да го довърши.

За да събере мислите си, започна да реди пасианс, но и това не ѝ помогна. Разочарованията тази вечер бяха твърде много и тя се разстрои, едва потискаше растящото чувство за самосъжаление.

И както седеше с картите в ръка, я връхлетяха спомени от миналото в дните, когато бе още неомъжена. Тогава животът бе светъл и безгрижен за нея. Въпреки, че майка ѝ умря рано по-голямата ѝ сестра се справяше със всичко и я подкрепяше. Тогава Даниела бе изпълнена с ведри мисли за бъдещето.

– Изобщо не съм си представяла, че с живота ми ще се случи така, – каза с тъга Димова. – Очаквах толкова много от този брак, а той се превърна монотонно провинциално ежедневие. А сега семейството ми е изправено пред финансова катастрофа. Какво ще правим?

Сълзите премрежиха очите ѝ.

Упражненията по риторика в университета бяха станали причина Даниела да се сближи със Стефан.  Той не беше от нахалните младежи и това ѝ се хареса.

Когато гостуваха на родителите на Даниела, баща ѝ подхвърляше на Стефан:

– Време е, млади момко, да ми изясните вашите намерения относно дъщеря ми.

А към дъщеря си хвърляше многозначителни погледи, които казваха: „В този младеж има нещо, Дани, не го изпускай“

Тя се съгласи да се събере със Стефан, въпреки че не бе нейният тип. Успокояваше се, че ще му помага в издигането му, както в работата, така и в общественото му положение.

Но тази вечер тя скучаеше. Това не бе животът, за който бе мечтала. А сега бе и сама, разкъсвана от самосъжаление и ревност ……

Росица се бе примирила със обстоятелствата. Беше изчезнало и мрачното ѝ настроение. Чувстваше се чиста пред съвестта си.

Бе решила да остане хладнокръвна, каквото и да се случеше.

„Ще бъда спокойна и сдържана, – каза си тя. – За всичко още от самото начало е виновен Запрян. Колко пъти го предупреждавах? Но той не обърна внимание на моите думи. И ето ти сега резултата от това“.

Росица бегло се усмихна:

– Сбогом Хаваи! Дори и на концертите на филхармонията няма да ходя, – изведнъж се усети че говори на глас на диалекта от своя край.

След това Росица се засмя и смело обърна лице към бъдещето.

– Въпреки всичко ще остана лоялна към Запрян. Все пак аз съм му съпруга. Трябва да внимавам да не го нараня с някоя дума. Ще омекотявам упреците на другите като изразявам солидарността си с него. Готова съм на всяка саможертва.

В главата ѝ започнаха да се въртят конкретни планове за издръжка на семейството.

– Първо ще продам бижутата си, – усмихна се тя. – Не, че са много, но на първо време парите ще стигнат за хляб.

Росица не бе от жените, които обичаха да се кичат. Тя можеше да направи още много неща. Въображението ѝ се развихри.

– Мога да отворя малко магазинче за продажба на ръкоделията ми. Или по-добре да отворя малка сладкарница.

Дойде ѝ идея за онези домашни курабийки от пшеничено брашно, които сестра ѝ правеше. Това можеше да се окаже завладяващ и покоряващ специалитет в новото ѝ заведение. Тя непременно ще пише на сестра си да ѝ изпрати рецептата.

Шум от кола на улицата прекъсна мислите ѝ. След малко Запрян се появи на вратата. Той бе радостен, прегърна я и я целуна. Беше блед но бузите му горяха.

– Роси, успяхме, – започна той направо, не можеше да се овладее, – нищо няма да продаваме, – Владо обеща да ни даде пари, докато си стъпим на краката. Никога не съм бил толкова щастлив. Уредих си всички сметки.

Росица гледаше сияещото лице на съпруга си и си мислеше:

„Все още има надежда за Хаваите. И на концерти ще ходя“.

И тя се присъедини към еуфорията на Запрян.