Германците настъпваха към Москва. Три момчета между 10 и 12 години Борис, Михаил и Сергей тръгнаха надвечер за дърва.

Много скоро започна да се стъмва и децата разбраха, че са се заблудили. Вървяха дълго. Бяха изплашени и не виждаха никакъв изход.

Борис си спомни, какво го бяха учили в къщи да прави, когато изпадне в беда и предложи:

– Хайде да се помолим.

Момчетата се погледнаха притеснено. Сергей се обърна към Михаил и каза:

– Мишо, по-добре ти се помоли. Ти умееш да правиш това по-добре от нас..

Михаил наведе глава и беззвучно започна да се моли. Другите две момчета виждаха само как той мърда устни.

Пак тръгнаха да търсят път, но не го намираха.

Изведнъж забелязаха, че през клоните на тъмната гора мига малка светлинка.

– Навярно е пазачът или лесничея, – предположи Борис.

Момчетата тръгнаха по-уверено към светлината. Стигнаха до малка полянка. На нея видяха поп. В дясната си ръка държеше кръст, а в лявата размахваше кадилница.

Момчетата пак бяха обзети от страх, но малко по-различен от преживяният преди това.

Михаил стоеше между Сергей и Борис, който го ръчкаха и настойчиво го молеха:

– Моли се, моли се …..хайде, какво чакаш….

Когато Михаил започна да се моли, попът ги прекръсти. И тогава те видяха светъл път и затичаха по него.

Когато излязоха от гората и вървяха вече по позната поляна, разбраха, че не е имало никакъв път. Те бяха вървели по път от светлина.

Когато наближиха домовете си, Борис предложи:

– Нека утре рано сутринта да отидем на църква.

Другите само кимнаха в знак на съгласие.

Децата разказаха на възрастните, какво им се бе случило. Тогава хората разбраха, че преподобния се е молил за града им.

Тези, който бяха решили да се евакуират, останаха. Те бяха се успокоили, че техния град се намира под небесна защита.

В края на войната осем войника се промъкваха през обкръжението към своите на изток. Беше зима.

Вървяха по пътища и през полета и гледаха да не попаднат в плен на германците.

Една вечер съвсем бяха останали без сили. Снегът им беше до колене. Бяха стигнали до някакво поле.

– Тук ще замръзнем и ще си останем завинаги, – прошепна плахо мършаво, изпосталяло войниче.група, ръка, далечина, другар,

Един едър войник, който вървеше начело на групата вдигна ръка и посочи в далечината. Другарите му бяха изморени, но извиха поглед в оказаната посока и забелязаха светлина. Войниците ускориха крачка с надежда и тръгнаха към нея.

Скоро стигнаха до малка къща на хълмче сред полето. Един от войниците почука и влезе. Вътре един възрастен човек си кърпеше валенките.

Войникът искаше да помоли за подслон, но не стана нужда. Старецът го погледна и каза:

– Влизайте, може да останете да пренощувате.

Войниците не чакаха повторна покана. Влязоха на топло. Натъркаляха се по пода. Бяха много изморени и бързо заспаха.

По едно време един от войниците отвори очи. Вече се бе съмнало. Всички лежаха накуп не на под, а на земята и шинелите им бяха покрити със лек сняг.

Над тях нямаше покрив, а чисто небе. Някъде наблизо биеше камбана. Те скочиха и тръгнаха по посока на звъна.

Влязоха почтително в храма, навели глави.

Изведнъж един от войниците посочи една от иконите и смаян каза:

– Това е старецът, който ни приюти тази нощ.

Всички погледнаха образ на иконата не по-малко изненадани от него. След това вдигнаха ръце и благодариха за спасението си.

Дните станаха по-къси и захладня. Вятърът тихо шептеше в голите клони на дърветата: „Идва зима. Студът е набрал скорост и скоро ще се развихри и тук“, а те се навеждаха под напора му в знак на съгласие.

На Васил и Петър това не пречеше отново да се видят. Те често се събираха. Когато се срещнеха, разсъждаваха върху какви ли не въпроси. Днес на дневен бе ред любовта.

– Природата на любовта е необяснима, както Божествената природа, – каза Васил.

– Но знаем едно със сигурност, че където има гордост, няма любов, – допълни веднага Петър.

– Да така е, – съгласи се Васил. – Любовта е смирено забравяне за себе си и самоотдаване на другите.

– Докато грехът е „напомняне“ за себе си и забравяне за другите, – настървено започна да говори Петър. – Всички грехове са отказ на малко или много любов, те са изява на малка и голяма гордост.

– За това и не бива да превръщаме „грижите на плътта в похот“, – констатира Васил. – Не трябва да позволяваме на егоизмът да ни победи.

– Какво правим, когато общуваме с хората? – войнствено се отзова Петър. – Вместо да се раздаваме, забравяйки за себе си и полагайки поне малка грижа или тревожейки се за тях, вътрешно сме заети със себе си. Основната ни цел е самоутвърждаване.

– А когато се молим на Бога, се любуваме на хубавите думи и добре оформени изречения, изпълвайки се с тщеславие, – Васил обърна внимание и на този аспект от въпроса. – Във всичко това и много други неща като осъждане на другите, обиждане и раздразнение от околните, ламтеж за чуждото, ….. утвърждаваме своята грешна природа, а не Бог.

– Забележи какво казва Писанието: „А над всичко това облечете се в любовта, която свързва всичко в съвършенството“, тъй като в нея съвкупно съществува целия път към Бога, – подчерта Петър.

– Любовта събаря гордостта, отхвърля егоизма и самоугаждането, – продължи разсъжденията си Васил. – Ето защо съществува мрак не само в разврата, но и при фалшивата добродетел.

– Блажени Августин казва: „Всяка добродетел е любов“, – заключи Петър.

Двамата доста се бяха разгорещили. Обменените мисли им даваха повод за нови разсъждения.

Денят си отиде и нощта зае мястото му. Двамата приятели се надигнаха и си обещаха да се видят и на другия ден.

Таня бе млада изкуствоведка. В последно време се заинтересува от иконите, като изкуство и започна да ги събира. Бе станала много вманиачена на тази тема. Ровеше, търсеше и изследваше, но усещаше, че нещо не ѝ достига, за да разбере нещата.

Познати и приятели се учудваха на новото и увлечение и често я питаха:

– Ти да не си станала вярваща?

Тя ги изглеждаше свирепо и троснато отговаряше:

– Не, не съм вярваща.

В душата си негодуваше от такива обвинения.

„Какво знаеха те изобщо за изкуството, – мислеше си Таня. – Кога ще прозрат, че църковната иконопис е вид изкуство“.

След няколко месеца се озова в психиатрична болница. Дълго бе в безсъзнание, а когато дойде на себе си, я чуха да казва:

– Господи, имали те? Кажи ми, имали те?

Мяташе се и се вглеждаше отчаяно в тавана.

До нея медицинската сестра Надя наблюдаваше агонията на Таня. Тя не знаеше как да ѝ помогне, но в себе си реши:

– Щом изляза от болницата, – си каза Надя, – ще отида в някоя църква и всичко ще разбера.

Зоя се приближи и хвана под ръка Мариана. Двете доста дълго бяха се застояли в затвореното помещение. Изведнъж Марияна сбърчи нос и каза:

– Да не се е запалило нещо? Нещо гори….

На лицето на Зоя се изписа уплаха, но запази самообладание и каза съвсем спокойно:

– Легни тук на пода. След малко ще ти мине.

– Тук на това място, става нещо, – в гласа на Мариана се добавяше странна нотка.

Зоя се опита да я сложи да легне, но не можеше да я помръдне. Мариана хаотично размаха ръце и ги разпери. Краката ѝ бяха като залепнали за пода и тя не помръдваше.

– Мошеничества, заговори, подлости, …. – започна да крещи Мариана.

Писъците ѝ станаха неразбираеми и тя започна да се свлича надолу. Зоя я подкрепи, за да не се удари при падането.

Мариана започна да се гърчи на пода. Зоя извади кърпата си и я пъхна между горните зъби и езика. След това здраво хвана главата ѝ.

Очите на Мариана се извъртяха и се виждаше само бялото прорязано от вени.

Започнаха спазмите. Глава, тяло и крайници се задвижиха бързо и хаотично. Зоя едва я одържаше.

Един човек коленичи до Мариана и започна да се моли на латински. Той пръскаше вода върху Мариана от някакъв съд и правеше кръстен знак над нея, докато се молеше.

Изведнъж от Мариана се изстъргана отчаян стон и тя се отпусна. Клепачите ѝ запърхаха и замряха.

– Тя е като жената, от която Исус е изгонил седем бяса, – каза мъжът, който се бе молил за нея. – Обладана е от духове.

Зоя се изправи и го изгледа свирепо.

– Това е болест, – каза гневно Зоя, – за която вие нищо не знаете.

Мъжът настоя на своето:

– Обладана е.

Зоя пламна. Бе готова да каже нещо язвително, но прехапа устни и не пророни нито дума.

След това подхвана Мариана и се насочи към вратата.