Наоколо гъмжеше от мъже, които пренасяха нещо в колички или на ръце. Приличаха на безброй мравки, които в неспирни колони се точеха към „съкровището“.

Един камион бе паркиран на тротоара. За него бе закачена верига. Другият ѝ край бе вързан за метална решетка преграждаща вратата на банката.

Моторът изръмжа и камионът потегли. Решетката подаде и се откърти. Мъже с брадви и лостове разбиха вратата. Тълпата като обезумяла се втурна в банката.

Някой се развика:

– Вътре е заредена бомба.

Хората се отдръпнаха назад, а тези, които бяха успели да влязат, тичешком напуснаха сградата.

– Сигурно някой е искал сам да обере парите, за това е дал фалшива тревога, – обади се женски глас от тълпата.

Изведнъж хората пак се юрнаха в банката, но скоро излязоха с празни ръце. Главите им бяха клюмнали, а в очите им се четеше отчаяние.

– Обрали са всичко, преди да избягат, – недоволно мърмореше някой.

– Негодници и крадци, това са те, – роптаеше белокос мъж.

Магазините, ресторантите, хотелите, обществените сгради, …., дори болниците не бяха подминати от мародерите.

Навсякъде се разнасяха компютри, телевизори, вентилатори, бюра, столове, огледала, скъпи сервизи, чинии, чаши, …

– Те ни откраднаха, свободата, парите и правото на избор, – ревеше едър мъж, като сочеше към една от правителствените сгради.

– Хората си мислят, че сега могат да вземат всичко, – махна с ръка един старец. – Сякаш това може да замени отнетото.

– Тези, които крадяха от народа, – извика младеж, целият зачервен и настървен, – се скриха и избягаха.

– Какво е един прашен компютър, срещу десет години отнет живот, – разсъждаваше мъж съсипан от мъченията и изтезанията в затвора.

– Накъде си помъкнал този телевизор, – скара се един едър мъж на слабичък младеж, който едва се движеше под товара си. – Нали гръмнаха електростанциите. Забрави ли, че и ток няма.

Някой се движеха като унесени, без нерви, без чувства, повлечени от общия поток на безумието. Други клатеха глава и премигваха само с очи.

Войната бе отровила хората и от тях изригваха тъмни желания и спотаени страсти. Бе се отворил адът на човешките емоции.

– Обещаваха ни да отворят вратите на свободата, но вместо тях открехнаха тези на хаоса, – каза с треперещ глас старец, целия в дрипи и рани по главата и ръцете……

Маргарита и Цонка седяха във фоайето и сладко си бъбреха. Цонка забеляза Весела и ѝ махна с ръка:

– Отдавна не съм те виждала. Как се? В къщи здрави ли сте?

Весела приближи и се усмихна:

– Добре сме. Бяхме малко болни, но всичко се оправи.

– Какво стана с мъжа ти? Пенсионираха ли го? – попита Маргарита.

– Не. Няма достатъчно трудов стаж, – обясни Весела.

– А по болест, не го ли пенсионираха? Нали скоро имаше инфаркт? – учуди се Маргарита.

– В ТЕЛК го изкараха 64 процента работоспособен, – вдигна рамене Весела.

– Тези хора слепи ли са. Този човек може ли да работи? Кой ще го вземе такъв на работа? – възмути се Цонка.

– Изглежда не сте им платили, – подчерта Маргарита.

– Наистина попаднахме на корумпиран човек, – каза Весела. – Докато чакахме да ни извикат, една жена, която седеше до мен извика: „Тоя още ли не са го пенсионирали. Голям идиот е“. Попитах я, защо говори така за него. „О, вие нищо не знаете. Влизам миналия път вътре, само той и един друг мъж пише нещо и някаква жена тракаше на машина. Извадих документите си от един голям плик, където ги бях поставила, а той ме гледа и вика: Няма ли там още нещо в пликчето? Парички му се приискали?“

– Вие не отидохте ли да го попитате, защо е написал това? – попита Цонка.

– Мъжът ми много се разтревожи, когато видя какво са написали на листа. Отидохме при този човек веднага, а той ни кресна: „Съдете ме. Ваша си работа“. Посочи ни вратата и ние си тръгнахме.

– Сега на колко е мъжът ти? – попита Маргарита.

– На 65, – отговори Весела.

– Нали на 65 ги пенсионират, макар и да нямат необходимия трудов стаж? – попита Цонка.

– Последния път, когато преглеждах условията, бяха 67 години и осем месеца, – поясни Весела и се засмя. – С корумпирани хора и бюрокрация не бих могла да се преборя. Ще чакаме. Мъжът ми заяви, малко след случая: „Напук ще живея повече години и дълго ще получавам пенсия“.

Маргарита и Цонка изгледаха със съжаление Весела, но тя им се усмихна и си тръгна.

Офицер Пак постъпи на работа в местния полицейски участък в началото на годината. След обяда той се почувства много уморен и реши да подремне.

Телефонът извъня:

– Възрастна жена повече от час блуждае наоколо, – съобщи му началникът, – виж какво става.

Пак не можеше да се бави, трябваше бързо да действа. Той седна в колата и потегли към оказаното място.

„Вероятно старата жена просто се е изгубила, – помисли си Пак. – Едва ли ще е толкова трудно да реша проблема ѝ“.

Когато приближи мястото той видя жената. Тя носеше две бохчи.

– Как се казвате? Къде искате да отидете? … – питаше я Пак, но тя не отговаряше на нито един от въпросите му.

Жената повтаряше само едно и също нещо:

– Дъщеря ми ражда.

Жената изглеждаше объркана, тя не можеше дори да каже името на дъщеря си.

По- късно се разбра, че жената страдала от Алцхаймер и често ѝ се случвало да губи паметта си.

Случаят се оказа много по заплетен, отколкото предполагаше Пак. Но той забеляза нещо много интересно. Жената беше по пантофи, вероятно живееше някъде наблизо.

Той я снима на мобилния си телефон и започна да показва снимката ѝ на минаващите. Но никой не я познаваше.

Пак я покани:

– Да отидем до полицейския участък. Там ще си починете малко.

Но когато посеган към бохчите да ги вземе, тя ги притисна до себе си и не му ги даде.

„Изглежда вътре има нещо много ценно за нея“, – помисли си Пак.

След няколко часа полицаите успяха да намерат човек, който я познаваше. Едва тогава Пак научи, къде живее жената, как се казва, дори къде е болницата, в която се очаква дъщеря ѝ да роди.

Няколко офицера придружиха възрастната жена до болницата, за да може тя да види дъщеря си и новородения си внук.

Когатто пристигнаха там, бабата с усмивка разтвори бохчите си. А там имаше ….. очите на полицаите се насълзиха.

В бохчите имаше супа, ориз и плодове.

В Корея на родилките се дава гореща супа от водорасли, която е богата на полезни вещества и помага за възстановяване на силите.

Бабата поднесе храната на дъщеря си и каза:

– Яж, мила, възстановявай се.

Момичето се разплака и я прегърна. Полицаите, кото станаха свидетели на тази сцена, също не можаха да задържат сълзите си.

Агнес влезе в стаята. Видя как децата страхливо се бяха скупчили на групички  и ѝ дожаля за тях. Те нямаха вина, защо трябваше да преживяват толкова ужаси и тормоз.

Шайма бе вперила поглед в прозореца и предизвикателно мълчеше. Таклеф реши, че не може повече да мълчи и заговори:

– Страх ме е, че мама и татко могат да умрат и да останем сами. Плаша се от това, че доста хора от семейството ни  ще бъдат убити. Изпитвам ужас, че ще ни застрелят. Или че ще използват оръжие, което заразява с опасни болести.

Агнес погледна момчето с болка.

– Има такова оръжие, – каза Таклеф. – Първоначално нищо не усещаш, а после ти става лошо, боли те някъде по тялото, а после умираш.

– Кой има такова оръжие? – попита Агнес.

– Воените и онези, които искат да властват над хората, – каза ожесточено Шайма.

Едно от момиченцата непрекъснато обикаляше и си бъбреше само.

Няколко момчета се бяха скучили край масата и се бяха притиснали едно до друго, явно бе, че изпитват страх.

– Понякога не мога да заспя нощем, защото си мисля за бомбите, които падат върху къщата ни, – каза смутено Реем.

– Сънувах, – започна да разказва Хинд, – че всички сме си в къщи и не можем да избягаме. Бомбите падат върху нас, всичко пламва и се събуждам.

– Мама каза, че много хора върху, които са падали бомбите са изгорели живи, – изплака Алия.

– Не вярвам да ви убият, – каза насърчително Ана, – та вие сте деца.

– Ще ни бомбардират, – каза тъжно Хамза, – нали гледах по телевизията. Но за всички тези войни, те ще съжаляват.

– Войната е страшно нещо, – смръщва вежди Сахар, – Оръжията са станали по-мощни и убиствени. Няма как да се защитаваме от тях. Ще ни избият до крак.

Децата не споделяха за това, което са чули по телевизията или от разговорите на възрастните, а го трупаха в себе си. А когато останеха нощем сами, ги застигаше тревога и отчаяние. За тях най-големият ужас бе да останат сами след войната.

Соня бе прекалено ангажирана жена в църквата и с дейности в общността. Тя е отговорна и способна, за това я избират в много комитети. Всеки път, когато я избираха за нова работа беше доволна.

Страхуваше се да откаже на някоя молба. За нея това би означавало нечие неодобрение. Тъй като се страхуваше да не разочарова хората, все повече се отказваше от собствените си интереси и желания, за да угажда на другите.

Веднъж Михаела я хвана на тясно и започна:

– Какво правиш? Така не може дълго да продължаваш, дори и да черпиш сили от Господа.

– Виж, ако отговарям на очакванията на хората, се чувствам добре, – опита се да я успокои Соня.

– В крайна сметка, правиш неща, които не са в твой интерес и вярвам, че за някои от тях дори не изпитваш голямо желание да ги вършиш, – атакува я отново Михаела.

– Когато дарявам на хората радост, се чувствам сигурна и спокойна, – каза Соня.

– Значи, за да спечелиш любовта им, правиш това, което искат от теб, – настояваше на своето Михаела. – Ставаш им роб. От къде знаеш, дали хората те приемат заради самата теб или поради това, което правиш?

– Така отбягвам голяма доза вина и объркване, – защити се Соня.

– Но така даваш на другите власт над себе си, – каза укорително Михаела. – Те те принуждават чрез заплаха за неодобрение.

– Аз не се притеснявам от това, че ще ме омаловажат, важното е да са доволни, – каза твърдо Соня.

– Имам чувството, че не знаеш какво точно искаш, – заяде се Михаела. – Като че ли не си свикнала да определяш своите приоритети и да вземеш независими решения.

– За да избегна конфликтите, не е нужно да се себе утвърждавам и да защитавам интересите си, – примирено каза Соня.

– И какво излиза, – намръщи се Михаела, – ако хората не одобрят някое твое действие, ти изпадаш в депресия. Кой контролира твоето настроение, ти или другите хора?

– Възприемам хората като нараними и слаби, и за това не бих искала да ги разочаровам.

– Трябва да се мотивираш, да правиш нещата по различен начин, за да обогатиш спектъра си от преживявания, – посъветва я Михаела.

Соня търпеше критиката ѝ. Тя ѝ бе приятелка и винаги ѝ казваше нещата направо, за това много я уважаваше и не се обиждаше от съветите и изобличенията ѝ.

Михаела си тръгна, а Соня дълго седя и мисли върху разговора.

– Права е, както винаги, – засмя се Соня. – Трябва да променя нещата. Наистина всичко това ме изтощава, дори не знам в даден момент коя съм.