Близо до училището живееше стара изгърбена жена. Викаха ѝ баба Мара. На колко години беше никой не знаеше.

Край нея често минаваха ученици от училището. Сред тях бе и Марко. Голям присмехулник и пакостник беше. Често го наказваха за белите, които вършеше, но това изобщо не му въздействаше.

Срещнеше ли баба Мара все и се присмиваше. Веднъж сръчка приятеля си Иван:

– Виж я само каква е, – Марко се кикотеше и я сочеше с пръст, – със своите галоши прилича на въпросителна.

– Марко, недей така, – каза му кротко Иван, – тя е възрастна жена.

Но Марко не го слушаше, а се бе хванал за корема и се заливаше от смях.

Повечето деца помагаха на баба Мара. Чистеха, готвеха и обработваха малката ѝ градина. Христо ѝ цепеше дърва и поправяше покрива, беше навсякъде, където трябваше да се кове или закрепи някоя вещ в дома ѝ.

Но един ден се случи нещастие.

Работници ремонтираха близкия кладенец и бяха забравили да го затворят, преди да отидат за още материали.

Марко се бе затичал разперил ръце. Той не внимаваше къде стъпва, подхлъзна се и падна в кладенеца. Чу се вик:

– А- а-аааа!

Всички наоколо разбраха, че е станала беда. Дойдоха мъже и извадиха внимателно Марко. Занесоха го в къщата на баба Мара. Тя го изми, превърза раните на момчето и се помоли за него:

– Господи, това момче е паднало и сериозно се е наранило. Той е още малък, не позволявай да погине, смили се над него и го изцери ….

Марко беше изненадан, той я гледаше и не можеше да повярва….

„Толкова пъти съм ѝ се присмивал. Бил съм груб със нея, а тя ме изми, превърза ме и се моли за мен….“ – помисли си с тъга Марко.

Нещо в душата му се пречупи.

Откараха го в къщи и родителят му веднага извикаха лекар, който поклати сериозно глава, когато го прегледа обстойно.

Минаха няколко месеца. Марко стана от леглото след дългото и тежко боледуване. Той беше с повреден гръбначен стълб и имаше белег на лицето. Поради нараняването в гръбнака бе гърбав.

Нещо в него се бе променило. Когато го питаха, отговаряше почтително и с уважение. Думите му бяха изпълнени с любов и нежност.

Един ден Филип вървеше с майка си, капризничеше и се дърпаше. Той видя Марко, който идваше срещу тях и се стъписа. Искаше да му се присмее, но голяма буца заседна в гърлото му и той остана с отворена уста…

Майката на Филип се обърна към него и му каза:
– Бъди учтив и вежлив, великодушен и доброжелателен, състрадателен и отзивчив към старите хора и инвалидите. Бъди готов да им се притечеш на помощ.

Филип наведе глава и се изчерви. Той бе чувал за случая с Марко и разбра какво искаше да каже майка му.

Павел е вече на 11 години, но не може да разбере родителите си. Често си задава въпроси от рода на:

– Защо не ме пускат на улицата? Какво толкова ще ми стане? Вече съм голям.

Веднъж в близкото заведение се бяха събрали по-възрастни хора. Странно как и защо, но говореха по темата, която силно вълнуваше Павел: „Защо родителите не пускат децата си на улицата“.

Момчето се прилепи до вратата и се заслуша в разговора на възрастните.

– Твоят Асен е на 14 години вече, защо не го пускаш на улицата? – попита Панайот.

„На 14 години, три години е по-голям от мен, а и него не пускат“, – помисли си Павел.

– Виж какво става наоколо? – каза Марин. – Ако попадне в лоша компания, ще почне тайно да пие и пуши.

– Че това го правят и в училище, по време на междучасията, – намеси се бай Горан.

– Навъдили са се много пияни шофьори, – каза Денка. – Как да пусна Сашо сам на училище? Всяка сутрин го съпровождам до там, а на обяд го посрещам.

– Е, нали има светофари, регулировчици, – каза бай Горан, – специални „зебри“ направиха за децата.

– Пияният не гледа светофар, нито зебра, натиска педала за газта и му е хубаво, – недоволно измуча Проданов.

– Моя Васко е толкова слаб, че ….- започна Лидка, но бай Горан веднага я прекъсна.

– Та той е на 11 години, вече цял мъж е. Стига си тичала след него като малко дете.

– Ами нашият като е напълно неадекватен, какво да го правим? – почеса се по главата Симо. – Все гледаме с жената да не се изгуби някъде.

– Пламен е здрав и як, – каза Кирил, – но направи ли някоя беля забранявам му да излиза на улицата. Той обича да играе там с децата, но щом се е провинил наказвам го, това е.

И Кирил удари с юмрук върху масата.

– Дръж го здраво, за да ни си позволява много волности, – насърчи го бай Горан, – нека да си знае мястото.

– Веско има здравословни проблеми, – оплака се Милена, – а очите му все навън. Той дори не разбира,че като излезе между другите деца ще му се подиграват и ще му се смеят. В къщи с нищо не му показваме, че е по-различен, но навън….

Павел слушаше известно време, след това наведе глава и се отдалечи. Той бе разбрал, кое кара родителите му да не го пускат навън. Това бе страхът….., а дали наистина трябваше толкова много да се плашат за него?

Седяха на скалата и гледаха панорамата, която се разстилаше пред очите им. Георги се закашля.

– Този младеж много пуши, – каза Попов. – Един ден ще съжалява за това.

– И аз това му казвам, – засмя се Мариела, – но той изобщо не ме чува.

Георги допуши цигарата си, погледна Попов и настойчиво попита:

– Кажете ни сега, вие сте специалист в тази област, траките имали ли са писменост?

– Пак този въпрос: Имали ли са писменост? – въздъхна дълбоко Попов. – Мисля, че са имали. Те са били напредничави и просветени. Но дори да разчетем писмеността им, едва ли ще намерим нещо написано от Орфей.

– Орфей ли? – изненада се Мариела. – Аз мислех, че той е митичен герой.

– Орфей действително е живял и е променил религията на траките. Преди това те са вярвали в Дионис, а Орфей им дал нов бог, свързан с познанието. Новото учение било за малцина посветени. След смъртта си те се превръщали в богове, а гробниците им в храмове.

– От къде знаете всичко това, нали не е сигурно за писмеността им? –  заяде се Георги.

– Писаното слово е опасно, – каза Попов. – Още Платон е казал, че философът не трябва да излага идеите си в писмен вид. Помислете, повечето от религиозните водачи, не са ни оставили нищо в писмен вид. Вижте Буда, Христос, Зороастър, Мохамед, …. Знаем това, което са записали техните последователи и ученици.

„Този напълно е изперкал, – помисли си Георги.  – Луд е. Напълно е откачил“.

Хубаво бе, че Попов не можеше да прочете мислите на младежа, в противен случай щеше да се разсърди и нямаше да им разкаже нищо.

– Тук в Странджа старата вяра е оцеляла, без никой да я записва, – продължи да говори Попов. – Вярно е, че е променена, но е жива. Нестинарските игри дето са уж посветени на Константин и Елена, са прикрит езически обред в чест на Великия бог и Великата богиня, съчетанието на светлината и мрака.

Мариела внимателно следеше разказа, а Георги едва прикриваше раздразнението си.

– Когато християни намирали светилища и оброчни плочки на тракийския бог Конник, строели на тях църкви и ги посвещавали на св. Георги. На старите плочки дракона го няма, а конникът препуска към олтар и към богинята във формата на змия, увита около дърво. Вижда се и куче, което редом се движи с конника. Виждали ли сте икона на св. Георги със куче. Няма и да видите. Ние всички сме езичници само дето сме го забравили, – заключи Попов.

– Беше много интересен разказа ви, – каза Мариела, – благодаря ви.

Георги само изсумтя и несръчно подаде ръка за довиждане.

Когато Попов  бе слязъл вече в ниското, Георги намръщено каза:

– До сега не съм чувал толкова много глупости на куп.

– И все пак има над какво да помисли човек, – опита се да го успокои Мариела.

– От това глупостите няма да станат по-умни, – Георги махна с ръка. – Хайде да се прибираме, че скоро ще притъмнее.

Тъмнината бе обгърнала с уморените си длани стихналото градче. Във всеки дом цареше тишина и спокойствие. Градската суматоха оставаше отвън, зад портите.

Това бе най-хубавото време, когато семействата се събираха и си разказваха интересни истории край огнището.

Домът на Калчо ковача по нищо не се отличаваше от другите, но си имаше безценен разказвач. Това бе дядо Марин, възрастен човек с посивели коси, запазил яката си снага. Много страни бе обиколил, с какви ли не хора се бе срещал, през какви ли не беди и препятствия беше минавал, но доброто си сърце бе запазил.

Тази вечер малките го бяха наобиколили и настойчиво му се молеха:

– Хайде, дядо Марине, разкажи ни нещо, моля ти се.

Старият човек вдигна стомната, пийна малко, усмихна се добродушно на децата и примирено каза:

– Добре, добре, само мирувайте.

Децата веднага се умълчаха, сякаш някой бе замахнал с вълшебна пръчка и им бе залепил устата.

– В Рим имало един банкер, – започна своя разказ дядо Марин. – За него говорели, че е най-богатия човек на света.

– Наистина ли? – запна учудено малкия Станимир.

Някой от останалите изшъткаха на малчугана, но Дядо Марин не му обърна внимание, а продължи:

– Веднъж поканил папата с кардиналите му на гости у дома си на вечеря. Ястията били поднасяни в златни съдове.След вечеря всички се отпуснали тежко по местата си сред оглозгани кости, рибни скелети, черупки от стриди и кори от портокали. Банкерът казал: „Какво пък, по-добре да си спестим миенето“ и изхвърлил един от съдовете през прозореца

Гостите веднага последвали примера му и започнали да изхвърлят всички съдове от масата през отворените прозорците,а те падали в реката, която минавал край този дом. След тях полетели мръсните покривки, белите кърпи за хранене. ……, всичко, до което успели да се доберат. Гостите се смеели, а смехът и отеквал надалече от дома.

– Но дядо, нали каза, че съдовете били златни, – обади се Силвия. – Нима за този банкер те не са имали стойност?

– Той бил много хитър човек, – засмя се дядо Марин. – Преди това бил наредил да опънат мрежи край брега. Там стояли гмуркачи, които изваждали всичко, което се изплъзнело от мрежата.

– И всичко ли са успели да хванат? – попита Станимир.

– Един от служителите в домакинството на банкера, се появил на брега на сутринта и започнал да проверява всички извадени предмети по списък, като пробивал дупка срещу името и описанието му на листа, – допълни разказа си дядо Марин.

– Че това ли му е прехваленото богатство? – изрази гласно неодобрението си Симо.

– Може би така е искал да покаже, че златото няма голямо значение за него, тъй като е много богат, – заключи Севдалин.

Дядо Марин весело гледаше децата край себе си, слушаше коментарите им и се усмихваше, а на себе си казваше: „Виж колко са малки, а разсъждават, като големи хора, има хляб в тях“.