Две жени се разхождаха по крайбрежната част на града. Обикновена разходка, с участие в шеговит конкурс и спечелена играчка, за постигната победа в него.

Жените бяха спечелили огромен мечок, който приеха със смях, като награда за ловко хвърляне на стрелички по балони.

Радвайки се по детски, жените започнаха да се оглеждат за някое дете, така че играчката да си намери свой господар.

Скоро те видяха малчуган на около пет години, който здраво стискаше ръката на баща си, а в същото време риташе гладко камъче, което със звън се удряше в бордюра и отново се връщаше в краката на момчето.

– Виж какво мече, – без да се уговарят двете жени отидоха при детето. – Харесва ли ти? Взимай го, твое е! Радваме се, че можахме да те ощастливим с тази играчка.

След известно мълчание, момчето изрече обичайната дума за такива случаи:

– Благодаря.

В тази внезапно оформила се компания всички се усмихваха, освен бащата на момчето, който гледаше към пода и за изненада на всички в очите му се появиха сълзи.

– Това е първата дума, – каза бащата, – която синът ми произнася след дълго мълчание. Когато баба му почина той спря изведнъж да говори.

Благодаря, обикновена дума, която за много се оказва доста сложна по различни причини. За някои тя е просто вежливост, други и придават религиозно значение, а тя е просто съкращение – благо даря на някого.

Евгени беше известен вече писател. Той пристигна в града и смяташе да започне новата си книга.
Но нещо му прилоша, изгуби съзнание, а когато дойде на себе си не знаеше кой е и къде е.

В този нещастен ден Игнат минаваше по улицата, както обикновено и видя бездомен човек. Дрехите му бяха скъсани, а на краката си нямаше обувки.

Времето бе много студено и Игнат се съжали над човека, съвестно му бе да го остави на студа, а скоро щеше да дойде нощта, когато температурите се понижаваха още повече.

Той го подхвана под мишниците и го заведе в дома си.

– Как се казваш? – попита го Игнат.

Мъжът вдигна рамене, което много изненада младежа.

– Как попаднахте на улицата, в това студено време?

Мъжът отново вдигна рамене.

Игнат усети, че тук има нещо друго, което му се изплъзваше, но за това реши да мисли по-късно.
Той даде на мъжа дрехи и му предложи храна. Бездомникът се нахвърли към нея и започна да поглъща големи залъци хляб, натопени в яденето.

След това Игнат му зададе още няколко въпроса, но отговор не получи.

– Явно този човек е получил инсулт, като дядо Димо на село и за това нищо не помни, – мислеше си Игнат. – Трябва да му помогна, да намери близките си и тогава може би ще си спомни.

Игнат седна пред компютъра си, помести снимка на бездомника в една от социалните мрежи и разказа как го е намерил.

Хората се отзоваха бързо и пишеха на младежа:

„Какво можем да направим за него?“

„Абсолютно нищо ли не помни, поне името си?“

„Дали има близки?“

Въпроси , предположени и догадки непрекъснато се въртяха из чата.

Изведнъж се появи съобщение, което бе по-различно от тези, които до сега бяха писали.

„Много ми прилича на Евгени Храмов. Ако наистина е той, би трябвало да сте чели поне една негова книга. Доста интересно пише.“

Това съобщение раздвижи още повече нещата. Някои предложиха да се обадят на жена му или децата му, ако има такива.

И наистина се обадиха в дома му. Отговори им притеснен женски глас:

– Евгени замина за град К. , да пише поредната си книга , но не се е обаждал, а и в хотела го няма….. От два дена се мъча да се свържа с него…

– А по мобилният му телефон не звъняхте ли?

– Той е против такава техника и няма мобилен, говори само по обикновен телефон, – обясни жената.

Тогава ѝ разказаха за дебатите в Интернет относно един премръзнал човек на улицата. Жената веднага пожела да види снимката.

Когато включи компютъра си и видя бездомника, извика:

– Евгени, мили мой, какво е станало с теб?

След това всичко се разви много бързо. Писателят бе прибран в дома си, а лекар установи, че е преживял инсулт и за това бе загубил паметта си.

Александър работеше като шлосер в близкото предприятие.

Една вечер той се връщаше у дома си след смяна с автомобила си. Наближаваше селото си. Наблизо имаше езеро.

Изведнъж пред него се изпречи момиче. То махаше с ръце пред фаровете на автомобила.
Александър спря колата. Подаде глава и попита момичето:

– Какво се е случило?

Момичето бе уплашено, а лицето му бе пребледняло.

– Наташа потъва …

Александър бързо слезе от колата и последва момичето. Свали дрехата си, където бяха документите му и скочи във водата. Той хвана давещото се дете за ръката и го измъкна.

– Нагълтало се е с вода, – каза Александър на застаналото момиче до него.

Той го разтърси и детето изхвърли вода през носа и устата си. Закашля се.

Александър качи бързо детето в колата си и го откара до болницата. Там веднага го прегледаха и му оказаха помощ.

Наталия, която едва не се удави, бързо се възстанови и скоро я пуснаха да си отиде в къщи.

– Какво правехте двете толкова късно край езерото? – попитаха другото момиче, което бе спряло Александър и бе поискало помощ от него.

– Бяхме решили да преминем по циментовата преграда, – каза смутено Таня, – но Наталия се спъна в нещо и падна във водата.

– Защо не го направихте през деня?

– Присмиваха ни се, че сме страхливи….. искахме да им докажем, че …. – и Таня се разплака,

– Ами ако Наталия се бе удавила?

Когато мокрото момиче дойде в съзнание и вече се чувстваше по-добре, Таня пристъпи към нея и я прегърна.

– Никога повече, чуваш ли, – каза настоятелно Таня, – нека се смеят.

Те живееха вече десет дена на това място. Лошите условия ги сближиха и те споделяха, и говореха  за всичко, което ги вълнуваше.

– Трябва да си върнем любовта и радостта в своя живот. Това е главното, – възторжено каза Пламен.

– Важното е да се разбере, че човек резонира с околното пространство, като магнит, – започна философски да разсъждава Дамян.

– Забележете, – намеси се Петър, – магнитът привлича желязо и метални предмети, но не пясък и камъни. Това означава, че каквито емоции идват от нас, такива ще привличаме.

Такива думи се помнят за дълго. Вероятни щяха да помогнат на всеки от тях да се справи в трудна житейска ситуация.

– Трябва да се живее тук и сега, колкото и трудно да е, – каза сериозно Мая.

– Ако се събудиш сутрин и вън вали, а този ден си решил да изкачиш планината с приятели, едва ли ще ти е до смях, – каза обезкуражен Вальо.

– Но можеш да коригираш настроението си, – каза насърчително Павел. – налей си кафе, почеши кучето зад ушите. Основното нещо е идеята, планът, намерението…..

– Знаете ли, – обади се Зина, – че Агата Кристи е измисляла отлични сюжети за своите книги, когато се е занимавала с нещо, което не ѝ е доставяло удоволствие, миела съдове.

– Не е чудно това, – засмя се Младен, – удоволствие може да се изпита във всяка ситуация от живота, дори да не намираме първоначално смисъл в нея или да ни е противна.

Думи, фрази, мисли,  всички те вдъхновяват и дават понякога опора на друг. Идват на помощ, когато съдействие, подкрепа, облекчение и подпомагане не идват от никъде.

А младежите в групата бяха подложени на тест за издържливост и стабилност. За този изпит те трябваше доста да се постараят, за да го издържат отлично ….

Валери имаше малко красиво канарче. Всеки ден се грижеше за него и слушаше веселата му песен. Слагаше му в хранилката канарено семе, рапица, нигер, просо, коноп. Понякога разнообразяваше храната му с листа от глухарчета, сварено яйце, покълнали семена, настърган морков, грозде.

Когато се чудеха с баща си къде да поставят клетката на канарчето, дядо Васил ги посъветва:

– Не трябва да е на пряка слънчева светлина, да се избягва и място, където е течение. Внимавайте да не се слага там, където минават много хора и биха могли да стреснат птицата.

Чичо Марин добави:
– Най-добре е клетката да се постави на нивото на погледа, но не по-ниско, защото птицата се плаши.

– Забравете кръглата клетка, – развика се Добромир, – те са най-лошия избор за вашия любимец.

– Хубаво е дъното на клетката да се покрие с пясък, – каза дядо Васил, – добре е за храносмилането на птицата.

– Дядо, да знаеш как хубаво пее само, – каза въодушевен Валери.

– Явно канарчето е мъжко, – засмя се дядо Васил. – Женските издават само един монотонен звук.

Веднъж канарчето замлъкна, поомърлуши се и въпреки всички грижи на Валери, то умря.

Момчето дълго държа изстиналата малка перушинена топка и плака.

Отиде при дядо си и със сълзи на очите му каза:

– Дядо, нашият песнопоец си отиде. Няма да слушаме вече песните му.

Старецът прегърна внука си.

– Не плачи, ще купим друго, – старият човек се опита да го успокои.

Но Валери бе неутешим.

– Защо такава красива птица, която е донесла толкова много радост със своите песни, – подсмърчаше Валери, – се превръща в безжизнен труп? Това е толкова жестоко.

Дядо Васил погали внука си по главата и каза:

– Успокой се, малкия, има и други светове, където може да се пее….

Очите на Валери блеснаха, той видя своя любимец кацнал на клонче, изливащ невероятни трели, такива, каквито той не бе го чувал преди да реди…..