Симона Ненова преподаваше в началното училище, в един малък град. Трудно е да се работи с малки деца и тя осъзнаваше каква голяма отговорност носи на плещите си.

Един ден тя даде на своите ученици следната задача:

– Завършете изречението: „Искам моя учител да знае, че …..“

Резултатът бе изненадващ.

Наталия бе написала: „Искам моя учител да знае, колко много ми липсва баща ми. Той ни е напуснал, когато съм била на 3 години. Сега с мама сме сами“.

Иван бе зацапал тетрадката си със сълзи, които бяха размили написаното тук там, но въпреки това се четеше: „Искам моя учител да знае, че на мама ѝ стана лошо и я откараха в болницата миналата нощ“.

Милена дълго дъвка писалката, с която ѝ бе услужила Ваня, преди да напише следното: „Искам моя учител да знае, че в къщи няма дори молив, с който да си напиша домашните си“.

Манол в последно време седеше все замислен на чина, загуби се веселият му смях, нещо бе съкрушило сърцето му. Ненова не знаеше какво е това но от листа, който ѝ бе дал прочете: „Искам моя учител да знае, че на мама ѝ откриха рак тази седмица, казаха, че не ѝ остава много. Когато тя си отиде, ще се връщам у дома, но няма да има кой да ме срещне, да ме прегърне, да ме успокои и да ме утеши“.

Непокорния Васил бе изписал своите криви букви доста нервно. Те се подпираха едни други, а коя е главната и къде е точката, трудно можеше да се разбере. На листа той бе изразил своето негодувание: „Искам моя учител да знае, че не ми харесва, когато ми прави забележка, че другите ученици старателно се занимават с поставените им задачи, а аз седя и бездействам. Трябва да започне да ме учи. Колко жалко, че дори не ме забелязва“.

Роза постоянно е сама в къщи. Баща ѝ е починал, когато е била много малка. Майка ѝ ходи на няколко места на работа и двете почти не се засичат у дома. Тя с тъга бе написала: „Искам моя учител да знае, че няма кой да подпише бележника ми, тъй като рядко виждам майка си, а когато се видим няма време да я накарам да направи това“.

Мирон бе много бавен, Ненова постоянно трябваше да го изчаква, но другите деца през това време неспокойно се въртяха на чиновете си. Той бавно и спокойно бе написал: „Искам моя учител да знае, че имам артрит и за това не мога да върша нещата толкова бързо, както другите. Но аз няма да се предам“.

Имаше още толкова много листове. И всеки от тях говореше за болка, мъка и страдание.

Ненова вече по друг начин гледаше на учениците си. Когато прочете какво са написали по тази тема, престана да крещи на децата. Тя стана по-милостива, състрадателна и всеотдайна.

Вера реши да обучава сама сина си у дома, нали вече разрешиха домашното обучение.

През миналата година Вера научи Митко да пише буквите. Подобно на повечето момчета синът ѝ не седеше на едно място. Потича, подскача и едва тогава отиваше до масата, за да напише някоя буква.

„Как да го заинтересувам и да събудя интереса му – помисли си Вера. – Иска ми се да бъде по активен в обучението“.

Изведнъж ѝ дойде интересна идея и тя реши да я приложи.

Ето какво бе измислила.

В началото на всеки ред тя рисуваше рицар или богатир, а в края дракон или злодей-разбойник. Тези фигури тя изобразяваше съвсем схематично.

Вера каза на сина си:

– Когато напишеш един ред, той е мост над пропаст и чрез него рицарят може да се добере до врага, да се пребори с него и да го победи.

Митко я гледаше с широко отворени очи. Тази история много му хареса.

В крайна сметка се получи желаният резултат.

Синът с увлечение започна да изписва буквите, а след това дорисуваше недостигащите елементи от сюжета.

С течение на времето, когато Митко усвои буквите, интересът му към тази игра спадна. Обучението отново започна да го отегчава. Не му беше интересно да пише отвлечени думи и фрази.

Един ден Вера предложи на Митко:

– Започни да пишеш писма на своите приятели, а може и на братовчедите си.

Митко бе във възторг от тази идеята  и веднага се хвана за работа.

През тази година той изпрати много писма.

Навярно тук помогна и романтиката на самото изпращане на писмата.

Първо трябваше да се отиде до пощата. Второ бе необходимо да се залепят марки на плика. Трето писмото тържествено се пускаше в кутията, а накрая се нетърпение се очакваше да се получи отговор.

Митко бе нетърпелив. Понякога по два пъти и повече изтичваше до пощенската кутия, поставена на входната врата, за да види, дали някой не му е писал.

Така Митко се научи да пише.

Здравка чу разочароващата за себе си и за съпруга си диагноза.

– Изследванията ви говорят за безплодие. Вие не можете да имате деца, – каза съчувствуващо лекуващият я лекар.

Здравка и мъжът ѝ продължиха участват в обичайното ежедневие. Но един ден семейното огнище се разклати.

Съпругът на Здравка със сълзи в очите веднъж каза на Здравка:
– Няма за кого да живея по-нататък …

„Имам само един Лекар, – помисли си Здравка, – който може да ми помогне. Трябва само да предприема мерки“.

Още същия ден тя се отправи към църквата. Отдавна не бе стъпвала там, защото мъжът ѝ не одобряваше ходенето ѝ в храма.

Седна на една от пейките вътре  и помоли Бога:

– Господи, мъжът ми казва, че няма за кого да живее повече. Няма да имам утеха, ако той си тръгне от мен. Моля те изпрати ми детенце, за да имаме и двамата със съпруга си стимул за живот.

Когато Здравка се изправи, чу ясно в главата си:

„За какво се молиш? Ти вече …“

Тази мисъл не я изплаши, а я накара да продължи молитвата си:

– Тогава ми помогни да износя здраво дете.

След седмица Здравка научи, че е бременна.

Минаха девет месеца и тя роди здраво и красиво момиченце.

Сега Здравка се шегува, като казва за дъщеря си:

– Това е моята Подаренка.

На нея тя гледаше като дар от Бога, донесла ѝ толкова много щастие. Сега тя още по-силно вярваше, че семейството ѝ ще се възстанови и момиченцето ѝ ще има любящ и грижовен баща.

Така Здравка научи средството, което бе необходимо за изпълнение на мечтата ѝ – искрената молитва.

Човек не бива да се предава даже в минутите на пълно отчаяние. Има изход във всяка ситуация, само трябва да потърсим истинският Лекар, Снабдител, Утешител, Учител, ….., Който не би ни оставил в трудна минута.

Всяка година на пролет хората затаяваха дъх и се взираха в покрива на една полусрутена къща и си казваха:

– Дали ще дойде и тази година?

Там точно под небето на самия покрив имаше щъркелово гнездо. Вярната Мина, чакаше своя Геро.

– Какво толкова сте се вторачили в това гнездо? – попита малкия Радой.

– Преди 15 години двойка щъркели си направиха там гнездо, – каза дядо Горан. – Всяка година Геро отлита на юг и оставя Мина в гнездото.

– Тя защо не отлита със него? – попита Радой.

– Поради травмата, която получи преди време от един ловец, – каза тъжно дядо Горан. – Така Мина бе прикована в гнездото и чака Геро, докато преминат есента и зимата.

Геро се връщаше у дома всяка пролет и тук го очакваше не само Мина, но и всички хора от селото.

– Тази година Геро закъсня, – отбеляза Генади, който въпреки младостта си не бе останал равнодушен към съдбата на двойката щъркели.

– Малко ли път изминава и той, – въздъхна дядо Горан. – Сигурно нещо го е задържало по пътя. Виж какво объркано време настана.

– Дядо, – задърпа го за ръкава Радой, – а когато е студено Мина какво яде? Кой се грижи за нея?

– Иван не я оставя без храна, – засмя се Дончо, – а като наближи да си идва Геро, двойна порция подготвя. Нали дълго е пътувал и той трябва да си хапне нещо.

– Какво толкова, двойка щъркели, – сбърчи нос Радой.

– Щъркелите обикновено не оставят дълго с един партньор, – обясни дядо Горан. – Ето защо историята на Мина и Геро е толкова специална. Между другото тази „брачна“ двойка има повече от 40 щъркелчета, за всичките тези изминали години.

– От верността и любовта на тези два щъркела, – усмихна се Дончо, – може да почерпи вдъхновение всяка влюбена двойка.

Тони работи като шофьор на автобус в града. Точно при него се качи мъж с момче на три години. Детето крещеше и плачеше, като се опитваше да се отстрани от мъжът. На Тони това му изглеждаше много подозрително.

Шофьорът се вгледа внимателно в лицето на момчето.

„Това не е ли детето, което показват и търсят от полицията, – помисли си Тони. – Скоро това момче е било откраднато от библиотеката“.

Тони спря автобуса и попита пътниците:

– Някой от вас да е виждал една изгубена раница?

Това за загубената раница сам го измисли. Тони обходи автобуса. Спря пред плачещото момченце и го огледа внимателно.

„Точно така, – помисли си Тони, – детето е в сини панталонки и червени джапанки“.

Докато се връщаше обратно в него вече нямаше никакво съмнение. Тони изпрати бързо съобщение по телефона си до полицията.

Когато автобусът спря на следващата спирка, полицаите чакаха престъпника с белезници.

Благодарение на навременната намесата на шофьорът, се избегна лошото, което можеше да се случи на това момченце. За радост на всички детето бе върнато на родителите му.

Един журналист взе интервю от Тони. На шофьорът бе зададен следния въпрос:

– Защо постъпихте така? Не беше ли много рисковано, особено за вас?

– На мястото на това момченце можеше да бъде и моя син, – отговори Тони. – Направих това, което би направил всеки баща.