Полицаят Иван Кирилов се насочи към дома си, той си мислеше за предстоящата си работа, която заемаше цялото му ежедневие.

Тогава забеляза една напълно обичайна картина и се усмихна. Кучето на съседа, ровеше в една торба от боклука.

– Намерил е нещо за ядене, – каза си Иван.

Когато Кирилов отново мина оттам, кучето седеше на същото място. Само че този път в устата му имаше нещо.

– Какво ли е намерило? Държи го в устата си като нещо много скъпоценно, – изуми се полицаят.

Иван приближи кучето. Първоначално той си помисли: „Навярно е намерило мъртво котенце“. Но находката се оказа много изненадваща.

Всъщност кучето бе спасило малко кученце, което вероятно са хвърлили в боклука, за да умре, но то беше още живо.

Когато Кирилов протегна ръка и взе кученцето, голямото куче взе да скимти. Намеренията на полицая съвсем не бяха лоши, но големият пес изобщо не разбираше това.

Кирилов веднага се свърза със местния спасител на животни Марко. Спасеното кученце все още се нуждаеше от помощ. Спасителката му не можеше да го накърми, а то бе гладно.

Марко бързо намери приемна майка. Така кутрето бе нахранено и стоплено.

Едно куче намери малко кученце в боклука, а друго му стана майка, не е ли прекрасно това?!

Човекът, които е постъпил така жестоко с малкото кученце, едва ли ще бъде изправен пред съда, но има и такива, чиято любов е спасила живота му.

Милена бе работила в една фирма дълги години. Там имаше успех и много я харесваха. Работата ѝ се ценеше.

Веднъж нейното място бе заето от племенницата на някакъв нов член на управителния борд. Това я огорчи, но тя реши с нищо да не го показва. Несправедливо постъпваха спрямо нея, но тя не искаше да отвръща със същото.

На Милена нищо друго не ѝ оставаше, освен да си прибере нещата и да си тръгне.

Преди окончателно да потегли към дома, тя почисти компютъра, на който толкова време бе работила. разтреби кабинета. Подреди лавиците и дори остави моливите идеално подострени.

Написа упътвания с някои ценни съвети, на тази която ще я замести.

А на останалите каза:

– Благодаря ви за помощта и съдействието, което ми оказвахте в съвместната ни работа.

– Защо направи всичко това за тях, след като те гонят без причина? – попита я  една нейна колежка. – Нима смяташ, че някой ще ти благодари за това или ще е потупа по рамото? Това са безскрупулни хора, които са готови да те смачкат, щом могат да завържат по-добра сделка.

– Искам името ми да се свързва с добри неща, – засмя се Милена. – Намирам за уместно да отдам любовта, която дълго време чувствах на това място.

Колко е трудно, но същевременно и хубаво в моменти на връждебност, да показваме любов и милост към всички хора.

Когато човек реши да прости, вместо да отговори с гняв, Бог му дарява мир.

Петър работеше в градината. В нея той отглеждаше предимно цветя. Е, бодваше по малко чушки, домати , лук, репички, …, но основно място в градината и около алеята пред къщата заемаха цветята.

Забеляза, че една зимна роза започва да цъфти. Това го изпълни с радост, но и с тъга.

– Студът така или иначе ще я убие, – каза си Петър, – по-добре да я подрежа и да я прибера в къщи.

След няколко дена розата разцъфна и изпълни стаята със своя чуден аромат.

Тази миризма на цветето върна Петър в детството. Тогава често ходеше при баба си на село.

– Нейната къща беше пълна с рози, – въздъхна Петър. –  Дядо си почиваше на люлеещия се стол, а на двора тичаше техният любим лабрадор. Баба най-много грижи полагаше за цветята, особено за розите.

Тази любов към цветята, Петър бе наследил от баба си.

Когато и да се върнеше назад в годините, от всички спомени, най-ярък бе този за розите.

Изведнъж Петър се размисли за духовния си живот.

– За какво съм създаден? – попита Петър. – Да разнасям ароматът от познаването на Бога навсякъде. Но това става, когато следваме примера на Христос в любов и грижа за другите.

Както ароматът на розите предизвика спомени, така и нашият живот трябва да напомня на хората за Божията любов и грижа.

– Нека животът ни бъде благоухание за тези, които имат нужда да научат, колко много ни обичаш, Господи, – каза Петър, като високо вдигна ръце си нагоре.

Две годишната Мая това лято щеше да отиде на море с родителите си. Тя не знаеше какво я очаква, но усещаше вълнението на възрастните около себе си.

Дългоочакваният ден настъпи и те потеглиха с колата. Пристигнаха благополучно и бяха настанени в едно бунгало.

Когато малката Мая застана на пясъчния бряг, очите ѝ се ококориха пред безкрайната водна шир. Тя пристъпи с неуверени крачки и заяви :

– Страх ме е да вляза по-навътре.

– Всичко е наред, – успокои я майка ѝ. – Направи само една крачка напред.

Малкото дете страхливо поглеждаше идващата вълна. То не дочакваше тя да се отдръпне, а бягаше назад, сякаш щеше да се опари от нея.

– Страх ме е , – прошепна Мая.

– Всичко е наред, – обади се и баща ѝ, – направи само една крачка.

И тя го послуша.

– Браво, – насърчи я баща ѝ. – Сега още една.

Мая пристъпи още малко напред, после още малко, като не пускаше ръката на баща си.

Най-накрая малкото момиченце потопи краката си във водата и завика ентусиазирано:

– Успях, влязох….аз съм вътре!

– Завиждам ѝ, – каза майка ѝ, като я наблюдаваше, как пляска ръце във водата. – Като си припомня колко често не съм имала смелост да последвам Исус и да се насладя на извоюваната вече победа. Винаги съм се притеснявала от несигурността.

– Това чувство пречи на много от нас, – засмя се бащата на Мая, – които мислят, че ако пристъпят напред, на тях няма да се гледа с добро око. Исус не иска да стоим изплашени, а ни приканва да пристъпим към истинската победа.

А през това време Мая си играеше с вълните. Тя бе изпълнена с радост, защото победи страха.

Пътя към радостта настоява да продължаваме, да правим крачки напред.

Юри сега е здраво и енергично дете, но не винаги е било така. Когато се роди, веднага го настаниха в интензивното. Родителите му веднага попитаха:

– Защо в интензивното?

Лекарите ги успокоиха:

– За да се справим с някои усложнения, които не са кой знае колко опасни. Не се притеснявайте!

Въпреки това родителите на Юри сериозно се разтревожиха. Бяха много изплашени. Страхуваха се, че момченцето им, което бе дошло на белия свят преди минута, е достигнал определените си дни още преди да са започнали.

Виктория попита майка си, която бе медицинска сестра от дълги години:

– С какво можем да помогнем на Юри, нашето малко момченце?

– Не можем да направим много, но се моля Бог да бъде с него и с лекарите.

Виктория погледна с надежда баща си, той беше свещеник.

Той наведе глава и отговори със сълзи в очите:

– Понякога молитвата е всичко, което можем да сторим.

Виктория се чувстваше безсилна, но не и сама.

Да бъдещето носеше надежда, но тази надежда не винаги може да премахне днешната скръб.

– Бог е с нас и в най-тежките ни моменти, – прошепна Виктория. – Каквото и да предстои на мен като майка и на Юри като току що родило се дете, не трябва да ме плаши, през всичко това ще преминем с Господа.

И тя въздъхна облекчено. Лицето ѝ се проясни, а на устните ѝ се появи усмивка.

Понякога единственото нещо, което можем да сторим е молитвата, но то е достатъчно.