Беше тих и топъл следобед. Лятото беше в разгара си. Гошо и Румен седяха на сянка и разговаряха.

– Искаш ли да отидем за риба? – попита Гошо. – Сега край реката е прохладно.

– Аз не мога да ловя риба, – вдигна смутено рамене Румен.

– Хайде, ще те науча, – предложи Гошо.

– Добре, мога да опитам, – нерешително отговори Румен.

Гошо помогна на приятеля си да си набави всичко необходимо и му обясни какво трябва да прави.

Той специално наблегна:

– Трябва да си спокоен и търпелив, особено в момента, когато рибата захапе кукичката и започне да се дърпа.

Отидоха на мястото, което Гошо много обичаше. Там бе прекарал много часове, но се бе връщал в къщи с пълен сак с риба.

След много усилия Румен хвана „нещо голямо“. Той започна да дърпа въдицата толкова силно, че скъса въжето.

– Разбираш ли сега, защо казват, че риболовът и благовестието са еднакви“ – Попита Гошо.

Румен повдигна рамене.

– Всеки ден, понякога съвсем неочаквано ни се предоставя възможност да споделим Благата вест, – започна да размишлява на глас Гошо. – Това начинание ще бъде успешно ако има знание, търпение и най-важното желание.

– Да, но не всички хора откликват на този призив, – уточни Румен.

– Но има хора, които чрез него стигат до Бога.

А останалите?

– За тях изпраща други хора.

– Не всеки от нас има знания, търпение и смелост, – възрази Румен.

– Но можем да даваме всичко от себе си за благовестието, – възкликна Гошо. – Така Бог изпълнява Своето съвършено дело.

– Май трябва да съм много благодарен на тези, които не са се отказали да се молят за мен, – Румен наведе глава, – докато бъда  „уловен“ за Божиите спасителни истини.

Гошо наведе глава и събра дланите пред себе си:

– Господи, показвай ни как смело и търпеливо да споделяме своята история на повярването и как да не угасва вярата в нас, че ти ще доведеш докрай делото си.

– Ще последвам призива на Исус и ще стана „ловец на човеци“, – засмя се радостно Румен……

Млада жена се бе привила не толкова от болка, колкото от загубата, която бе претърпяла.

– Защо, – плачеше Радка в прегръдките на мъжа си, – едно толкова щастливо събитие в живота ни се превърна в трагедия?

Тя цяло денонощие бе под надзора на лекарите.  Медицинският екип бе под напрежения. Положиха всички усилия, но бебето почина.

Болничната стая изведнъж охладня. Чуваха се изплашените гласове на медицинските сестри.

Лекарят се надвеси над нея. Погледът му бе изпълнен със съчувствие. Той бавно и много ясно каза:

– Съжалявам, синът ви не можа да се пребори.

– Не мога да приема всичко това, – хлипаше Радка. – Умът ми не го побира. Как ще преодолея тази болка и мъка. Къде сбърках? Как Бог можа да допусне такова нещо?

Скръбта бе изпълнила душата ѝ.

Тя напусна болницата и се прибра в къщи, но нямаше мир в душата си.

По-късно, когато чуеше, че се е родило дете на техни приятели, Радка не се радваше, а плачеше. Минеше ли край детски магазин, гледаше с тъга и болка изложените дрешки, играчки и детски принадлежности. Малките деца вечно ѝ напомняха за най-мрачния ден в живота ѝ.

Приятели я посещаваха и търсеха начин да я изтръгнат от това ѝ състояние.

Радка намираше утеха единствено в молитвата и когато четеше Библията. Божията любов я обгръщаше всеки ден отново и отново. Веднъж Божията милост ѝ вдъхна надежда. И тя възкликна:

– Спомените от онази злополучна нощ още предизвикват сълзи, но Бог е промислил нещо добро за мен и аз ще имам дете …. Господи благодаря Ти, че ме избави от тъгата ми. Помогни ми още по-ясно да виждам светлината Ти и никога да не забравям, че ме обичаш…..

Силвия бе едва на 13 години, но и бе много тежко на сърцето. Само за една седмица загуби баща си и брат си.

Двамата бяха ходили за гъби в гората, но на връщане , когато вървели покрай шосето, шофьорът на един голям камион бе загубил управлението му и ги бе удари. Баща ѝ почина два дни след катастрофата, а брат ѝ в края на седмицата.

Слънцето грееше ярко, птиците пееха, но Силвия бе глуха и сляпа за всичко това. В душата ѝ бе пълен мрак. Тя често гледаше двата празни стола на масата с насълзени очи. Бе загубила всяка надежда. Имаше чувство, че е пропаднала в някаква яма и не може да се измъкне от нея.

В продължение на една година търсеше нещо, което да я изтръгне от унинието и депресията в лапите, на които бе попаднала.

Един ден нейната приятелка Елица и каза:

– Знаеш ли в Библията пише: „За всичко благодарете, защото това е Божията воля за вас в Христос Исус“.

– Мога ли да благодаря за трагедията в живота си? – скептично попита Силвия.

– Вникни в смисъла на думите, – посъветва я Елица.

– Нима човешкото сърце може непрекъснато и за всичко да е благодари? – още по- отчаяно каза Силвия.

– Това е въпрос на доверие и вяра, – не я остави на мира Елица.

– От къде да взема тази вяра? Как мога да се доверя, при положение, че мъката и болката са обвили сърцето ми?

– На това можеш да се научиш. Когато чувстваме, че скръбта ни обзема, можем напълно да се доверим на Господа, защото Той ще ни изтръгне от отчаянието и ще ни даде надежда.

Силвия дълго стоя с наведена глава, а после прошепна:

– Господи помогни ми! Аз съм толкова отчаяна….. Много ме боли за загубата, която претърпях….. Знам, че не си ме изоставил….. помогни ми да ти благодаря и в тази ситуация.

Изведнъж като, че ли някаква сянка се изтръгна от Силвия. Лицето ѝ светна, тя се усмихна и радостно възкликна:

– Бог винаги е с мен!

Петър Икономов съвсем скоро се завърна от армията, но вече успя да си купи най-модните дънки.

Вечерта при него дойде приятелят му Данчо също в такива нови дънки и го покани във видео залата на някакъв много нашумял но дефицитен филм:

– Страхотен е, трябва непременно да го гледаме. Тръгваш ли с мен?

– Разбира се, – съгласи се веднага Петър.

Бащата на Петър ги изпрати до вратата и попита:

– На кино ли ще ходите?

– Татко, ти се шегуваш. Киното е вече изостанала работа, отиваме във видео салон.

– А какво е това? – попита заинтересовано бащата.

– Не знаеш ли? – на свой ред се изненада Петър. – Плащаш лев сядаш и гледаш огромен телевизор може би с 60 сантиметров екран. Включва се по видеото някакъв филм с превод и всички гледат.. Ако искаш ела с нас, няма да съжаляваш.

Бащата се усмихна и каза:

– През 52 или и трета в клуба докараха телевизор. До тогава такъв не бяхме виждали. Тогава и ние давахме по лев. Гледахме и бяхме във възторг.

– Татко, как можеш да сравняваш такава допотопна техника с нашето видео?

– Не виждам никаква принципна разлика, – каза бащата.

– Как не виждаш? Ти шегуваш ли се?

– Помнете ми думата, – каза бащата, – развитието на техниката и технологиите няма да спре. И това ваше видео около, което се тълпите, ще го има във всеки дом.

– Но как хората ще си купят такова чудо, когато то струва колкото един голям камион, заедно със багажа му.

Преди да се раздели с младежите, бащата на Петър каза:

– Между другото си спомних, че твоя дядо Недялко, ходел с няколко момчета при един заможен човек. Били 12-13 годишни.  Изхвърляли тор, носели вода, секли дърва и ги подреждали. Цял ден се трудели при този човек, а накрая на деня, той ги завеждал в коридора и им показвал истинско чудо. Включвал една крушка за около пет минути. Дядо ти след това дълго време не можел да заспи, а след като заспивал сънувал, че и в неговия дом се е появило домашно слънце. Е, хайде момчета вървете и се любувайте на вашата „лампичка“…..

Полицаят Иван Кирилов се насочи към дома си, той си мислеше за предстоящата си работа, която заемаше цялото му ежедневие.

Тогава забеляза една напълно обичайна картина и се усмихна. Кучето на съседа, ровеше в една торба от боклука.

– Намерил е нещо за ядене, – каза си Иван.

Когато Кирилов отново мина оттам, кучето седеше на същото място. Само че този път в устата му имаше нещо.

– Какво ли е намерило? Държи го в устата си като нещо много скъпоценно, – изуми се полицаят.

Иван приближи кучето. Първоначално той си помисли: „Навярно е намерило мъртво котенце“. Но находката се оказа много изненадваща.

Всъщност кучето бе спасило малко кученце, което вероятно са хвърлили в боклука, за да умре, но то беше още живо.

Когато Кирилов протегна ръка и взе кученцето, голямото куче взе да скимти. Намеренията на полицая съвсем не бяха лоши, но големият пес изобщо не разбираше това.

Кирилов веднага се свърза със местния спасител на животни Марко. Спасеното кученце все още се нуждаеше от помощ. Спасителката му не можеше да го накърми, а то бе гладно.

Марко бързо намери приемна майка. Така кутрето бе нахранено и стоплено.

Едно куче намери малко кученце в боклука, а друго му стана майка, не е ли прекрасно това?!

Човекът, които е постъпил така жестоко с малкото кученце, едва ли ще бъде изправен пред съда, но има и такива, чиято любов е спасила живота му.