Денят предпазливо пристъпяше в тихата утрин. Хората уморени от веселбата от предния ден и нощта, още се излежаваха в креватите си, не желаейки да вършат каквото и да е.

Но за Митко това не важеше. Той бързо се измъкна от леглото, облече се, обу се и тръгна към вратата. Бързаше, защото имаше среща с приятели, а вече закъсняваше.

Когато Митко влезе в малката зала, момчетата  бяха там. Те се шегуваха и разказваха кой как е прекарал празника.

Димо се изправи и каза:

– Приятели нека да започнем. Вчера празнувахме Рождество Христова. Но днес искам да се спрем на нещо много известно, на което почти не обръщаме внимания. Спомняте ли си какво казаха ангелите на овчарите в звездната нощ?

– „Не бойте се, защото, ето, благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всичките люде. Защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, Който е Христос Господ. И това ще ви бъде знакът, ще намерите Младенец повит и лежащ в ясли“, – бързо каза Минчо.

– Забелязахте ли началото на известието? Какво се казва там? – попита Димо.

– „Благовестявам ви голяма радост“, – обади се Станко.

– А какво всъщност означава радост? – отново попита Димо.

Момчетата се замислиха сериозно. Те знаеха, че тази радост е резултат присъствието на Господа, но от тях се искаше да кажат какво те разбират под радост.

Първи започна Радой:

– Радостта се изявява от хора, които се радват, че си успял в нещо.

– Радостта е мирът, който преминава всякакво разбиране, – добави Атанас.

– Радостта е знанието, че нищо не може да ни отдели от Божията любов, – плесна с ръка върху коляното си Станимир.

– Радостта върви по вода, – този отговор бе съпроводен със смях, но Венелин смело продължи. – Ако не вярвате питайте Петър?

– Радостта превръща водата във вино и нахранва хиляди с обяда на едно великодушно момче, – стеснително се размърда Камен на стола.

– Радостта е с размерите на синапово семе, – каза Тодор.

– Радостта са децата, големи и малки, – усмихна се Явор.

– Радостта е бебе, когато човек е на 90 години, – вметна Минчо.

– Радостта е поток в пустинята и път в пусто и безводно място, – намеси се и Делян.

– Радостта е девствено момиче, което казва на ангела: „Да ми бъде според словото ти“, – каза Митко.

– Чудесни предложения, – одобрително кимна с глава Димо. – На мен не ми остава нищо друго освен да прибавя и моето мнение.

Всички момчета вторачиха погледите си в Димо.

– За мен радостта е Неговото чудотворно, неугасимо присъствие в живота на всеки от нас.

Йосиф бе майстор дърводелец със златни ръце. Хората не само от Назарет, но и от околните селища го познаваха.

Една сутрин Йосиф натовари магарето си с багаж, а на гърба на животното посла меко. Излезе и Мария, съпругата на Йосиф. Тя бе бременна. Йосиф внимателно настани жена си да седне на магарето и тръгнаха.

Цяла седмица им отне докато стигнаха до Ерусалим, но това не бе края на пътешествието им.

Вечерта Йосиф сподели с Захари, у когото бяха отседнали:

– Сутринта ще трябва да продължим за Витлеем.

– Мария е бременна не рискуваш ли много, отново да тръгнеш на път? Тя е толкова уморена. – угрижено го погледна Захари. – Всичко може да се случи по пътя.

– Не за удоволствие съм тръгнал, – въздъхна тежко Йосиф. – Императорът е решил да преброи поданиците си, издал е указ за това. Всеки трябва да бъде отбелязан в книгата за преброяването в родния си град, а аз съм от Витлеем.

– Внимавай и се грижи за Мария, – посъветва го Захари, преди да тръгнат.

Йосиф и Мария пристигнаха късно вечерта. Трябваше да пренощуват някъде. Йосиф почука на портата на хана.

– Няма места, – каза собственикът. – Много хора дойдоха днес в Давидовия град.

– Уморени сме от дългото пътуване, земляк, а и жена ми очаква дете, – в очите на Йосиф се четеше молба. – Тя не може да спи на открито.

Собственикът се почеса по тила.

– Приятел, попаднал си в най-голямата възможна навалица. Малоумен и смахнат е този император в Рим, дето не оставя жените спокойно да родят по домовете си. Дори не знам как да ти помогна. Във всеки двор във Витлеем е пълно с хора, едва ли някой ще те пусне. Но имам плевня в една пещера в планината. Добитъкът не е там, всички са на полето. Чисто е, а и извор има наблизо. Ако искаш, там можете да прекарате нощта.

Какво можеше да стори Йосиф? Натовари багажа и качи Мария на магарето. След това бавно тръгна към пещерата, към която го бе упътил ханджията.

През нощта Мария роди син.

Беше тиха звездна нощ. Овчарите се бяха сгушили край огъня. Животът им така неусетно се изнизваше, в непрекъснато безпокойство около непокорните или болни овце.

Изведнъж ангел от Господа застана пред тях, и Господната слава ги осия. Те се уплашиха много.
Но Божият пратеник им каза:

– Не бойте се, защото, ето, благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всичките люде. Защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, Който е Христос Господ. И това ще ви бъде знакът – ще намерите Младенец повит и лежащ в ясли.

Внезапно заедно с ангела се появи множество небесно войнство, което хвалеше Бога, казвайки:

– Слава на Бога във висините и на земята мир между човеците, в които е Неговото благоволение.

Щом ангелите си отидоха, овчарите си рекоха един на друг:

– Да отидем тогава във Витлеем и нека видим това, що е станало.

Те побързаха натам и намериха Мария, Йосиф, и Младенецът лежащ в яслите. И разказаха каквото им беше известено за това детенце.

Овчарите се върнаха, славещи и хвалещи Бога за всичко, що бяха чули и видели.

Мъдреци водени от звездата дойдоха до мястото, където беше детето. И като влязоха в пещерата, видяха детето с майка му Мария. Паднаха и Му се поклониха. Отвориха съкровищата си и Му принесоха дарове, – злато, ливан и смирна.

И понеже бяха предупредени от Бога насън да се не връщат при Ирод, те си отидоха през друг път в своята страна.

Славна надежда дойде в тази прекрасна нощ за нашият покварен и развратен свят: „Човешкият Син дойде да потърси и да спаси погиналото“.

Денят бе дъждовен и мрачен. Какво може човек да свърши в такъв ден? Апатията и скуката бе обхванала човеците и не им даваше никаква идея за инициатива или работа.

Миладин седеше на дивана и се бе умислил. Нещо измъчваше душата му.

Някой почука на вратата и преди да чуе „да“ се вмъкна в стаята. Усмивката на Спиридон предизвика недоволство и Миладин:

– Ти пък от къде цъфна? Кой вятър те довя?

– Какво си се омърлушил? – засмя се Спиридон. – Пак ли някакви философски въпроси разнищваш?

– Кога е роден Исус? – изстреля бързо въпроса си Миладин.

– На 25 декември, – светкавично отговори Спиридон.

– Сигурен ли си в това? – попита Миладин.

– Изненадващо ранната църква е следвала еврейската идеята, че началото и края на важните изкупителни събития са се случвали на един и същи ден…..

– Е, и? – прекъсна го недоволен Миладин.

Той знаеше, че приятелят му почва винаги от далече, когато обясняваше нещо, а това много го дразнеше.

– В началото на трети век Тертулиан е заявил, – продължи Спиридон, – че щом знае кога Исус е умрял, той може да уточни датата на раждането му.

– Каква е гаранцията, че не е сбъркал в изводите си?

– Никаква, но поне можем да разберем, защо Рождество се празнува на 25 декември, – уточни Спиридон.

– И каква е била логиката  на Тертулиан?

– Ако Исус е заченат на 25 март, отчитаме девет месеца, през които Мария е била бременна и стигаме до 25 декември.

– Това е много интересно, но кое му дава право да мисли така?

– 1 януари по-рано се е отбелязвал като ден, когато е обрязан Исус, осем дена от вечерта на 24 декември.

– Говори се, че християните започнали да “християнизират” местните езически празници на народите, които искали да евангелизират.

– Да, но 25 декември, когато е предполагаемата дата на раждане на Христос е била призната 100-150 години преди практиката на „християнизиране“ на езически празници. Затова е неразумно да се заключи, че тази дата е приета, за да задоволи езичници, както предполага популярната теория на „конспирацията“.

– И все пак, – съмнението човъркаше мозъка на Миладин.

– Вярно е, – продължи Спиридон, – че през 274 г. един римски император обявил 25 декември за „Деня на непобедимото слънце”, но това е около 70 години, след като християните се установили 25 декември като рождена дата на Исус. Освен това самият указ може да е бил издаден, за да премахне новосъздадения християнски празник.

– Кажи ми 25 декември ли е правилния ден?

– Това е, което знам по въпроса, – вдигна рамене Спиридон, – за другото ти сам решавай.

В стаята бързо се приготвяха, щяха да излизат. Цачо гледаше тази суетня и оставаше чужд на това приготовление.

Той приближи до жена си и каза внимателно:

– Съжалявам, скъпа, но не мога да дойда с вас в църквата. Знам, че е Рождество, но там ще се чувствам като лицемер. По-добре тук да ви дочакам.

Малко след това семейството замина с колата.

Цачо бе добър човек, внимателен и грижовен в семейството си, но не можеше да повярва историята на въплъщението, която се разказваше по Рождество в църквата.

Останал сам в дома си той се приближи до прозореца и се загледа във валмата сняг подгонени от надигащата се буря. След това седна във фотьойла и се зачете във вестника.

Няколко минути по-късно той се стресна от удар по стъклото. Последваха  го и други.

– Що за щуротия? Явно някой цели да ме раздразни, – каза си Цачо. –  Изглежда някой хвърля снежни топки по прозореца.

Той излезе навън, за да се скара на нахалника, но видя няколко птици сгушени в снега. Бурята ги бе хванала и те отчаяно търсейки подслон. Бяха опитали да прелетят през стъклата на осветения прозорец на къщата, но опита им бе неуспешен.

– Не мога да ги оставя така, ще замръзнат, – засуети се Цачо. – Ще ги приютя в плевнята.

Бързо облече палтото си, нахлузи галошите и се затича във вихъра от сняг към хамбара. Отвори широко вратата и светна лампата, но птиците не влязоха.

– Предполагам, че храната ще ги примами, – реши веднага проблема Цачо.

Бързо се върна в къщи, натроши хляб и излезе. Когато стигна пътеката към хамбара, той поръси трохите чак до отворената врата, но птиците не обърнаха внимание на приготвената им храна. Те безпомощно се притискаха една в друга.

Цачо се опита да ги хване, но те се пазеха от него. Започна да ги обикаля и да размахва ръце опитвайки се да ги насочи към хамбара, но вместо това птиците се разпръснаха в различни посоки. За жалост никоя от тях не влезе в плевнята.

– Изглежда се страхуват от мен, – досети се Цачо и продължи да разсъждава на глас, – За тях аз съм страшно и ужасно същество. Ако можех по някакъв начин да им каже, да ми имат доверие и че не искам да ги нараня, а да им помогна. Но как?

Каквото и да предприемеше, птиците се плашеха и още повече се объркваха.

– Те няма да ме последват, защото се страхуват от мен, – тежко въздъхна Цачо.

Изведнъж той се размечта:

– Ако можех да бъда птица и да говоря езика им, щях да отида при тях и да им каже да не се страхуват. А после щях да им посоча пътя към безопасното място. Просто трябва да бъда един от тях, за да ме чуят и разберат.

В този момент камбаната заби празнично. Звукът ѝ преодоля вятъра и отекна в ушите на Цачо. Това бе звънът оповестяващ раждането на Спасителят. Изведнъж Цачо бе осенен от разбиране, което му бе убягвало до сега.

Исус бе станал като един от човеците, за да им каже и да ги спаси.

Очите на Цачо се напълниха със сълзи. Радостна вълна се разля в сърцето му и той потъна на колене в снега.

Денят предаваше властта на нощта. В стаята стана тъмно, но Велин продължаваше да седи на стола без да обръща внимание на това. Той бе напрегнат. Нещо сериозно го измъчваше.

В стаята шумно влезе Деси, светна лампата и като видя угрижения си брат попита:

– Ти какво правиш на тъмно? Какво си оклюмал?

– Искам да подаря най-хубавият подарък на Рожденика. И се чудя, какво би Му харесало най-много?

– Кой има рожден ден? – попита Деси и разтърси глава, искайки да си припомни.

Велин се усмихна:

– Наближава Рождество…

– А това ли? – възкликна не много въодушевено Деси. – Той си има всичко. Какво можеш да Му подариш?

– Искам с нещо да го зарадвам, – въздъхна Велин, – но не зная с какво.

– Ако е нещо сантиментално, може да изглежда незначително и безсмислено, – започна да разсъждава Деси на глас. – Да кажем, че е нещо практично, но и тогава не знаеш дали ще покриеш стандартите му за качество. Обикновено се дават пари, рожденикът сам да си избере подаръка, но в случая ми изглежда неестествено.

– Това е човешко съобразяване, – недоволно реагира Велин, – суетно, егоистично, пресметнато в цифри, бюджет или някаква благодарност. Такъв начин на подаряване е свързан с мисълта: Какво ще си помисли рожденикът или останалите гости?

– Не знам, – призна безизходното положение Деси.

– Спомняш ли си история с бедната вдовица в храма и двете лепти, – попита Велин, – които пуска в съкровищницата на храма? Тази жена постъпи странно според човешката логика. Защо ѝ е необходимо да дава на Бога всичко свое, което на практика е абсолютно нищожно?

– Вярно, – замисли се Деси, – тези монети няма да свършат никаква работа за нея самата, камо ли на Бога. Тогава защо Христос забелязва точно нея и я даде за пример на учениците Си?

Велин бе осенен от неочаквана мисъл. Той вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре и въодушевено каза:

– Защото тази вдовица си ти, аз и всички останали хора, които сме поканени на голямото празненство за рождения ден на най-добрия ни Приятел.

– Тогава какви варианти ни остават? – попита озадачено Деси.

– Ако сме горди, няма да отидем, защото ще си кажем, че нашият подарък е жалък и тогава всички ще видят колко не можем, не знаем, нямаме или не сме.

– Аз бих постъпила така, ако смятам, че подаръкът ми не струва и другите ще ми се смеят, – изказа мнението си Деси. – Но какво в действителност трябва да направим?

– Другият вариант е да отидем смирено с двете лепти и да ги пуснем в ръката на Рожденика. Той няма нужда от тях. За Него не е важна стойността на твоя подарък. Това, което ще зарадва Рожденика, е покорност дори в малкото или в това, което ти си мислиш, че е малко.

Деси гледаше брат си и още не можеше окончателно да реши, какво да подари на Рожденика.

– Господ Исус Христос иска да използваме двете лепти на това Рождество. Независимо колко незначителни се чувстваме, трябва да използваме това, което имаме в джоба си, в ума си, в ръцете си, в дома си, за да зарадваме някого заради Исус на това Рождество. За да зарадваме Рожденика, ни трябва само едно – готово за това сърце, – заключи тържествено Велин.