Дядо Иван бе на 75 години. Той си бръсне главата, но си оставяше брада. Обичаше да живее на село, защото там бяха приятелите и познатите му.

Обикновено се носи из гората на велосипед, „търсейки най-краткия път“ до съседното село, преметнал на рамо чанта с противогаз.

Когато го видеха дошли от далече, за да берат горски плодове и гъби, се стряскаха и направо се парализират от ужас, но тези, които го знаеха само отскачат настрани. Иван им сигнализира със самоделно направен клаксон и се смее от сърце.

Но старецът си имаше една интересна особеност, така нареченият синдром на Плюшкин. Този навик трудно можеш да изкорени от него.

Той бе от множеството деца, които бяха преживели глада и студа на войната, за това не би трябвало човек да се изненадва на тази му привичка, да събира всичко старо и износено.

Това се отнасяше и за чорапите. Дядо Иван ги переше многократно, шиеше ги и им слагаше кръпки, но не се разделяше с тях.

Внучката му Наталия, красива млада жена, често го хокаше:

– Дядо, изхвърли тези стари чорапи, станали са кръпка до кръпка. Ще ти купя нови.

На което старецът се мръщеше и опъваше:

– Да, да само да си посмяла! …..Ще ги понося още малко.

Наталия бе разбрала, че дядо ѝ няма да я послуша, за това тя реши да изхитрува.

Купи му нови чорапи. Издебна дядо си, когато отиде в градината да копае, влезе в стаята, изхвърли старите чорапи и на тяхно място постави новите.

В края на деня Иван реши да се преобуе. Взе новите чорапи и дълго ги оглежда. Замисли се.

„Край, – помисли си Наталия, – сега ще ме хване и кой знае колко много ще се сърди и мърмори“.

Но не! След като продължително време дядо Иван въртя чорапите в ръцете си, вдигна глава, погледна внучката си и каза озадачен:

– Наталка, виж колко добре съм ги зашил, като нови са….

Нелепо е, когато двама са готови да създадат семейство, но преживявайки криза, се разделят. Ето ви един прекрасен случай отразяващ това.

Това бе един вълнуващ и дългоочакван ден.

Много музика, цветя, богата трапеза и усмихнати хора. Танците не спираха, шампанското се лееше, ….

След сватбената церемония Краси се усамоти в Надя в определената им за това стая в бащиния му дом.

Младоженецът бързаше да пристъпи към дългоочакваната брачна нощ. Другото за него не бе толкова важно, дори и преброяването на парите събрани на сватбата.

Но Надя имаше други планове. Тя бе получила много съобщения с поздравления и искаше на всичките да им отговори.

Краси, не издържаше безкрайното бавене на Надя пред смартфона ѝ.

– Какво толкова интересно има там? – попита обезкуражен той. – Мила, не е ли време да оставиш вече смартфона си? Това е първата ни брачна нощ.

Надя се обиди.

– Хората са ме уважили, – ядоса се тя. – Нима сега трябва да ги пренебрегна?

Краси се намръщи, но се въздържа от по-бурно изразяване на емоциите и спокойно попита:

– Кое е по-важно за теб аз или приятелите ти, с които си пишеш?

– Разбира се, че приятелите, – троснато отговори Надя, без да се замисли.

Нейният поглед бе вперен в малкия екран. След всяко прочетено поздравление по лицето и плъзваше лека усмивка, а след това започваше да пише отново.

Краси загуби празничното си настроение. Той бе отчаян. Чувстваше пренебрегнат и отхвърлен. Не радост, а мъка изпълни сърцето му.

– Тогава по-добре е да се разведем, – предложи Краси.

Надя вдигна рамене, като продължи да чете и отговаря …..

Работата стигна до съда, където се опитаха да ги помирят, но Краси се разкрещя:

– Нейните приятели са по-важни от мен, тогава нека си живее с тях.

Така първата брачна нощ стана последна.

Младите хора трябва отговорно и внимателно да се отнася към брака си и бъдещи взаимоотношения в него.

Главната причина за разводите, особено ранните, са в резултат от лекомисленото отношение към създаване на семейство.

Филип беше добър шивач, не само добър, а много добър. Имаше клиенти не само в малкото градче, където живееше, а и от околните селища, по-големите градове, дори идваха и от столицата.

Беше сръчен и усещаше интуитивно желанията на хората, сякаш четеше мислите им. За това го търсеха много. Имаше много поръчки, но как насмогваше, само той си знаеше.

Но Филип си имаше една страст. Той изрязваше достатъчно големи парчета плат и отделяше по-малко от другите материали, които клиентите му носеха.

Съвестта му не оправдаваше действията му, но той не слушаше вътрешния си глас и продължаваше „обирджийското“ си дело.

Една вечер си легна и сънува, че стои пред Върховния Съдия. Трепереше целия. Изпоти се. Започна да мънка и да се запъва, при отговорите на въпросите.

– Аз съм честен човек, – мъчеше да се оправдае някак си, – на никому зло не съм причинил.

Изведнъж пред него се появи развято огромно знаме. То бе съставено от всички парчета плат, които той бе откраднал от своите клиенти.

При вида на знамето Филип отпусна глава и се отказа да се оправдава.

На сутринта бледен и развълнуван, той разказа на помощника си страшния си сън и го помоли:

– Всеки път, когато ме видиш, че се готвя да отрежа парче от даден плат, спирай ме и ми напомняй за съня ми.

Измина доста време от тогава. Филип все още се намираше под въздействието на съня си и не се налагаше на помощника му да го възпира.

Един ден клиент му донесе скъпа и ценна материя. Филип се съблазни да отреже едно парче от нея. Напразно помощникът му напомняше за страшния сън.

– Спомнете си, какво сънувахте? Не се подавайте на съблазънта! – молеше го настойчиво той.

– Замълчи, – караше му се Филип, – много добре помня, че на знамето нямаше парче от тази материя.

Нещастник. Така той се опитваше да успокои съвестта си и бе обречен отново да стане роб на желанието си да притежава парчета от всеки необикновен плат.

Съвестта е тихият глас на Бога. Тя осъжда или одобрява всяко действие на човека. Съвестта подбужда към истината и доброто, а се отвращава от лъжата и злото.

В един град живееше Спиро. Той беше ковач и то много добър в професията си. Беше от хората, които не вярваха в Бога. Изявяваше се като начетен човек и умееше да опровергава всеки аргумент на християнството.

Възрастния вече дядо Кольо, който беше християнин, желаеше от цялото си сърце да приведе този човек при Христос. За целта възрастния човек бе изучил много от аргументите за и против християнството.

Един ден, когато реши, че вече е подготвен добре отиде при ковача. Но Спиро бе непоклатим.  Само с няколко думи опроверга всичките аргументи на християнина.

Дядо Кольо заплака и каза на ковача:

– Не мога с нищо да възразя на аргументите ви, но искрено съжалявам за душата ви.

Дядо Кольо се прибра у дома и сподели с жена си:

– Не успявам в Божието дело, обърквам се, смущавам се и нищо не постигам. Но Бог е свидетел, че много ме боли за душата на този човек. Не можах да докажа нищо на Спиро, за пет минути той отхвърли всичките ми аргументи.

Ковачът също се прибра у дома си и каза на жена си:

– Днес дядо Кольо ми каза думи, който не можах да разбера точно. Каза ми, че искрено съжалява за душата ми. Какво означава това?

– Най-добре е да отидеш и да го попиташ сам за това, – отговори жена му.

И Спиро се запъти към дома на възрастният християнин. Преди да почука на вратата, той ясно чу от прозореца:

– Господи, трудно ми е да благовествам, – молеше се дядо Кольо. – Ти знаеш, че и този път не можах да го убедя в нищо, но ме боли, че душата му е не спасена.

В този момент ковачът бе победен. Той не почука, а направо влезе в стаята, където се молеше старецът на колене.

– Не, не! Вие не сте пречка за Божието дело. Мислех, че зная всички доказателства против християнството, но вие ми дадохте такова, срещу което не мога да се съпротивлявам. Казахте ми, че искрено съжалявате за душата ми! Моля ви, помолете се за мен!

Ковачът падна на колене до дядо Кольо и прие Исус Христос за свой личен Спасител.

Вечерта бе тъмна. Облаци забулваха луната, а някоя и друга звезда се прокрадваше между тях, но светлината ѝ не бе достатъчна, за да освети мрака.

Стоян се връщаше от втора смяна. Беше много уморен. Имаха авария и трябваше доста да се напрегне с другите, за да оправят нещата. Искаше му се да се прибере по най-бързия начин и да си легне.

Изведнъж, в една от неосветените улици, го пресрещнаха двама младежи с извадени ножове.

Стоян беше яко и силно момче, веднага можеше да им даде да се разберат, но си каза:

„Нямам много пари в себе си. Ще им дам портфейла си и да се махат“.

И го направи. Извади портмонето си от джоба и им го хвърли на земята.

Единият от нападателите бавно пристъпи, пресегна се и взе плячката. Отвори портфейла и разочаровано се намръщи.

– Нищо! Това пари ли са!

Погледът на другият попадна на ръката на Стоян, а там сияеше златен часовник, подарък от баща му.

– Ей, – подвикна той на Стоян, – я си дай часовника!

„Но това е семейна ценност, – помисли си нападнатият. – Дядо ми го е носил през войната, дал го е на чичо, а той го подарил на своя брат, а сега е мой“.

– Точно часовника си няма да ви дам! – извика Стоян.

След което хвана единият за лакътя на едната ръка, нанесе му няколко удара с главата си, право в носа му и изби ножът от ръката му. Справи се бързо и с втория, като му нанесе няколко удара. Той бе по-дребен от него и бе по-лек близо 15 кг.

Някой, който бе наблюдавал боя, бе позвънил в полицията. Скоро дойдоха двама полицаи и арестуваха Стоян, който имаше лек разрез на ръката от нож, но на единият от другите двама не му се бе разминало леко. Беше получил сътресение на мозъка.

Родителите на този нападател, скоро дойдоха в полицията. Те викаха и крещяха срещу Стоян:

– Изрод! Хулиган! Ти осакати сина ни!

Стоян ги гледаше и им се чудеше на акъла. След това бавно се изправи срещу тях и спокойно им каза:

– Да бяхте го възпитали по-добре. Знаете ли къде ходи вечер синът ви и какво прави? Той не бе излязъл с приятелят си просто на разходка, а да ограбва минувачите….