Вечерта бе прегърнала смълчаното селище, което бе потънало в дълбок сън. В мрака луната любопитно надничаше зад облаците, искайки да разбере, какво ли правят зад онзи или другия все още светещи прозорци на домовете.

Една тухла и парче восък лежеха един до друг на дългия дървен рафт. Восъкът огледа съседа си и попита:

– Кажи ми тухло, защо си толкова твърда?

– Не винаги съм била такава, – усмихна се тухлата със загрубелия си глас. – Аз заедно с моите братя и сестри бяхме направени от мека глина, но когато преминахме през пещта, нагорещена от силния огън, ние станахме корави и твърди.

– И аз бих искал да стана като теб полезен на хората, – изказа желанието си с болка в гласа парчето восък.

Сутринта стопанката накладе огнището. Изведнъж восъкът си спомни, какво тухлата му бе разказала вечерта.

– Тя спомена, че е станала твърда, когато е преминала през огън, – каза си парчето восък.

То се премести на самият  ръб на рафта и се претърколи към пещта.

– Ау, колко е горещо, – извика восъкът, но никой не го чу.

В стаята влезе собственикът на дома. Той бе майстор на кукли.

Когато видя омекналия восък пред пещта възкликна:

– Това е забележително! От този восък ще направя нова кукла.

Той пое размекналото се тяло. Изтегли един вирнат и непокорен нос, вдлъбна устата оформяйки ѝ усмивка до ушите, а накрая закръгли две хитри очи. Който и да погледнеше куклата, не можеше да не се усмихне.

Колко радост донесе на децата тази играчка?!

Всеки, който поиска, може да стане полезен. А наградата на такива е голяма, защото те са желаели доброто на другите, без да искат отплата.

Слънцето ярко блестеше, но то не отговаряше на настроението на Наим. Младежът бе свил ръцете си в юмруци, здраво бе стиснал зъби, но устата му бе затворена и само по лицето му можеше да се разбере, че ако имаше възможност да вика, щеше да реве като лъв.

Така го завари Назар. Той бе подочул какво се е случило с приятеля му. Седна до него, не можеше да не съчувства на мъката му.

– Наим, стегни се, – каза му той, – разногласия винаги ще има.

– Да особено с онези, на които не можем да кажем нищо или да се махнем от тях, – процеди през зъби Наим.

– Не само ти имаш такива сложни взаимоотношения в семейството.

– Та те ме направиха на луд, – Наим едва се сдържаше, за да не изкрещи. – Та аз съм техен син, брат, братовчед, племенник, внук, …..

– Спомни си какво четохме вчера, – опита се да го ободри Назар.

– Какво? – незаинтересовано и безразлично попита Наим.

– Не обърна ли внимание, че Исус не контролираше своето семейство, но не позволяваше и те да го управляват.

– Какво мога да направя аз? – попита безпомощно вдигайки ръце Наим.

– Ако смяташ, че можеш да контролираш поведението на хората особено към себе си, ти си поробен от тяхното мнение, – констатира Назар.

– И какво да ги оставя Бог да ги контролира какво да правят ли? – начумери се Наим.

– Щом си приел Исус Христос за свой Господ и Спасител, ти си Божий син. Бог те обича и одобрява.

– Да, но те…., – недоволно измрънка Наим и се спря.

– Виж, – Назар погледна приятеля си в очите, – Исус даде на роднините си пространство, време и благодат. И понеже го направи, те се промениха. Един от тях стана апостол, други поеха пътя на мисионерите. За това не се отчайвай. Бог все още променя семействата.

Радко влезе уморен в стаята и се тръшна на фотьойла. Изпъшка и посегна към дистанционното на телевизора. Включи екрана, но погледът му блуждаеше и той изобщо не разбра, за какво се препираха в поредната дискусия.

– Като утрепан си, – загрижено го погледна съпругата му Елица. – Защо не идеш да си легнеш?

– Няма да мога да заспя, – призна си Радко. – После трябва да ходя до Савата, иска да му помагам в гаража.

– Винаги бързаме, нямаме време за почивка, – укори го Елица.

– Как няма да препускам като всеки ден имам нереално дълъг списък със задачи, – измърмори недоволно Радко. – На работа ходя, на този да помогна, при онзи да се отбия, да се видим, …… това няма край.

– Не си ли забелязал, че повече от един човек ти е казвал да позабавиш темпото и да спреш да си починеш? – попита настойчиво Елица.

– Чувствам се виновен, когато си почивам, – въздъхна тежко Радко.

– Трябва ли да се разболееш, за да си вземеш отпуск? – нападна го яростно  Елица.

– Темпото на съвременното ни общество ни кара да се движим непрекъснато, – опита да се оправдае Радко. – Много хора работят дори и в почивните дни. И тези, които отидат на църковна служба често се прибирам у дома си само, за да се потопят отново в работата си, независимо дали това са домакински задължения, подготовка на домашните или бизнес.

– Освен това, те се опитват да направят и всички други неща, които не са успели да свършат по време на редовния работна седмица, – заядливо допълни Елица.

– Да не мислиш, че Бог се усмихва само на тези, които се молят или извършват „духовни“ дейности? – избухна Радко.

– Нищо чудно, че сме изчерпани! – не отстъпи и Елица.

– А ти какво искаш? – Радко вече кипеше.

– Бог ни е създал не само да работим, но и да почиваме, за да бъдем здрави, – подчерта Елица.

Радко се намръщи, но се надигна и се отправи към спалнята.

Кирил се бе пак провинил. Лъжеше, оправдаваше се, само и само да не бъде наказан. Дори се опита да докаже на баща си, че това е направил едва ли не с „благородна“ цел.

Баща му го изгледа, усмихна се и каза:

– Имаш лошият навик да превръщаш грешките си в нещо разумно и полезно,  но въпреки това се бориш със съвестта си, с цел да постигнеш мир в сърцето си.

– Каква съвест? – Кирил започна да върти хитро очи.

– За да постигнеш мир, можеш да отречеш това, което си направил, – погледът на баща му бе станал строг и неумолим. – Да намериш извинения или да се опиташ да се измъкнеш от отговорността и последиците от своето неправомерно поведение.

– Човек може да стане и „по-добър“, – плахо предложи Кирил.

– За да компенсира грешките си ли?

– Е, мога да дам най-доброто от себе си, – смънка нерешително Кирил.

– Докато не признаеш грешките си, няма да стигнеш доникъде.  Щом извършиш нещо лошо, отказваш да приемеш обвиненията срещу направеното, – скастри го баща му.

– Но какво толкова ……, – все още се съпротивляваше Кирил.

–  Можеш дълго време да изграждаш алибито си, да измисляш извинение, но в крайна сметка дълбоко в себе си знаеш, че си виновен.

– Е, добре де ….., – неохотно се  съгласи Кирил.

– Когато човек казва истината, признава, че не е прав. Без изповед няма истинска свобода, – подчерта бащата.  – Тогава идва облекчението, човек се освобождава от тежестта на лъжите и извиненията си.

Кирил мълчеше. Той бе навел глава и не смееше да погледне баща си.

– За това дойде Исус, – наблегна бащата. – Той не бе разпънат на кръста, защото сме добри хора, а за това, че всеки е тръгнал по своя си път и върши своите си работи. Иди при Христос, за да възстановиш вътрешния си мир и духът ти ще бъде обновен!“

– Сбърках, – много тихо каза Кирил.

– Изповедта е акт на честност и смелост. Тя е доверие към един любящ и прощаващ Бог, – каза възторжено баща му.

Обещаха дъжд, а на някои места сняг, но времето остана тихо, макар и облачно. Бе приятно за разходка, тъй като и вятър не духаше. Само сивите облаци, надвесили се над града, можеха да посмутят някого за това, което може да се случи след няколко часа.

Сотир излезе на пейката пред дома си. Годините му тежаха, за това все гледаше някъде да приседне.

Калин го видя от далече и се приближи към него.

– Дядо Сотире, пак ли вардиш пейката? – пошегува се младежът.

– Калине, не ми се смей, ще дойдеш на моите години и тогава пак ще говорим, ако още съм жив.

– Нещо ново? – попита младият човек, колкото да продължи разговора.

– Гледам ви, вас младите и ви се чудя на акъла, – подхвана Сотир.

– Какво пак сме направили? – усмихна се предизвикателно Калин.

– Не е ли странно, че сте приели Бог за даденост? – човръкна го старецът.

– Е, допуснахме материализма, секуларизма и любовта към нещата, за това задушим Божия пламък в душите си, – съгласи се Калин.

– Създадохте Бог по свой собствен образ. Изображение, което е грешно и трагично неадекватно, – размаха показалец Сотир.

– Мнозина от нашето поколение са направили себе си Бог, – въздъхна тежко Калин. – Те смятат, че могат да използват и контролират „Небесен иконом“. Едва ли не, Той ги чака на ръцете и краката, за да задоволява всяка тяхна прищявка.

– За някои вярващи Бог е достъпен и прощаващ. За другите Той е студен, сдържан и осъждащ, – отбеляза старецът.

– Независимо от това как Го виждаме това, което вие и аз мислим за Бога, е важното за нас, – поклати глава младежът.

– Трябва да искате прошка за това, че приехте Неговата голяма любов за даденост, за егоистичните си искания и налагане на собствената си воля, – наставнически започна Сотир.

– Нека Бог вземе любовта ни към нещата в живота и да ни помогне да обичаме само Него, – примирено каза Калин.

– В крайна сметка ще формирате образа на Бога, – завъртя пръст старецът, – в зависимост от това, което носите в съзнанието си.