След половин час Мирон долови парфюма на Ани. Забеляза сластолюбиви преценки на мъжете и завистливите погледи на жените и разбра, че Ани е зад него.

Той се обърна и забеляза сянка в невероятните ѝ зелени очи. Реши, че е най-добре да се държи така, сякаш нищо не е забелязал.

– Така и не получих шанс да отвърна на атаката ти срещу научните ми постижения вчера, – натърти Мирон.

Ани му се усмихна. Това му достави огромно удоволствие. Въпреки това, когато заговори, в гласа ѝ прозвуча ирония:

– Нека да отгатна. Ще ми кажеш, че професията ти дава надежда на гладуващи хора, които все още живеят като през XIX век. Имам ли право?

Тя млъкна и го погледна изпитателно.

Мирон осъзна, че Ани е типичен бунтар, който изтъква причините и след това мисли за последиците. Ако имаше стимул, тя щеше да поддържа дадена работа, без да разсъждава за крайния резултат.

Ани бе от хората, които наричаха „либерали за един месец“. Нямаше значение, че някои от възгледите можеха да бъдат диаметрално противоположни на други, важното е да бъдат политически правилни и актуални.

Мирон спомняйки си предишния им разговор с огорчение каза:

– Знаеш ли колко милиона млади жени са лишени от пълноценен живот, защото трябва да носят вода от места, които са на километри от домовете им? Принизени са до нивото на стадни животни, защото нямат достъп до кладенец или механична помпа. Водата за много хора по света е лукс. За нея  могат само да си мечтаят.

Ани го гледаше с предизвикателна усмивка, която подчертаваше несъгласието ѝ с неговите възгледи. Мирон още повече се разгорещи:

– Работните места, на които ти гледаш с присмех, могат да освободят онези жени. Със заплатите  си те ще издържат цели семейства. Трудът им дава благоденствие.

Въпреки че Ани беше много красива Мирон нямаше да ѝ позволи да си играе с него. Доброто му име беше доказателство, че е прав.

Усмивката ѝ беше снизходителна и същевременно закачлива.

– Вярвам в правата на жените и не одобрявам отношението към тях, но аз съм защитничка на околната среда, а не феминистка. Не съм и социалист, нито противник на новите технологии, затова не мога да приема останалите ти аргументи. Всеки от нас има свои възгледи, но те се различават много.

– Имаше ли  нещо логично в онова, което казах вчера, когато разговаряхме? – Мирон се надяваше да намерят допирни точки с нея.

– Формулите и преувеличенията не могат да слисат информирания човек. А що се отнася до теорията ти, че човешките същества се приспособяват към напредъка, като унищожават околната среда, това са глупости и ти го знаеш.

Мирон я намираше за привлекателна въпреки думите ѝ.

– Поведението на човека допринася за измирането на видовете толкова, колкото и промените в околната среда, но по този начин може да въздейства и всеки друг фактор.

– Нима искаш нещата да останат така? – предизвика го тя.

– Не виждам как мога да ги спра. Внасянето на архаичната технология ще изхвърли толкова много вредни за озона газове, че всички противодействия на заинтересованите страни ще бъдат безрезултатни.

Ани го изгледа скептично, но той продължи още по-настъпателно:

– Не можахме да реагираме достатъчно бързо, за да предотвратим парниковия ефект, от който толкова много се страхуваш. Защо вашият природозащитен съюз не се опита да спре това? Организации като твоята умеят да разпалват само противоречия и да присъстват в заглавията в пресата, но не предлагат осъществими решения. Затова апелирате към емоциите, за да наложите възгледите си.

Мирон вдигна глава и я погледна право в очите.

– Вероятно си съгласна с резултатите от екологичната среща на най-високо равнище, която се осъществи наскоро, нали?

– Бях там, – гордо каза Ани.

– Спомняш ли си какво гласи член 15 от Декларацията?

Тя поклати глава.

– Положих усилия да го запомня, защото толкова ме възмути, че не исках да го забравя. „Липсата на сигурност в науката не трябва да бъде използвана като причина за отлагане на ефективни мерки за предотвратяване унищожаването на околната среда.“ Това означава, че не е необходимо да има доказателства, за да бъдат предприети действия. Парите на данъкоплатците може да бъдат изразходвани за несъществуващи проблеми. Не е за вярване, че подписаха тази тъпотия и хората ще дадат милиарди долари, без да знаят за какво се харчат парите им.

Ани сложи ръцете на хълбоците си и оформи едно предизвикателно „ф“. Мирон се направи, че не забелязва това и посочи още един аргумент:

– Друг документ наречен „Дневен ред 21“ заявява, че единственият начин да се спре унищожаването на околната среда в северното полукълбо е да се изсипят тонове пари в страните от третия свят в южното полукълбо. Виждаш ли някаква логика в това? Аз не го разбирам.

Мирон се обърна и се приготви да тръгне, оставяйки Ани онемяла. Но изведнъж той се обърна рязко и заговори още по-възмутено:

– Същите онези учени, на които разчитате да ви дадат доказателства за глобалното затопляне, през седемдесетте години на XX век са писали статии, заявявайки, че замърсяването охлажда земята и ще доведе до нова ледникова епоха. Когато съумееш да подкрепиш с факти стереотипите и преувеличенията си, ще поговорим отново.

Той се отдалечи, преди Ани да успее да реагира.

Вратата тропна. Юлия с бърза крачка влезе в стаята. Тя забеляза, че приятелят ѝ въртеше нещо в ръцете си и се усмихваше.

Горан държеше прозрачен, безцветен минерал, който имаше силен блясък. Той го въртеше в ръцете си като малко дете, което е намерило забавна играчка.

– Разбираш ли от диаманти? – попита Юлия, отгатнала най-накрая какво държи приятелят ѝ в ръцете си.

– Знам само, че са редки и скъпи, – отговори Горан, без да откъсва поглед от камъка.

Това накара Юлия да се усмихне.

– Зная, че са скъпи, че са редки и че сигурно непрекъснато ти ги подаряват. Ти си достатъчно привлекателна за това, – до уточни Горан.

Усмивката ѝ се превърна в тих смях.

– О, не. – Юлия махна с ръка. – Те са скъпи, но не са редки. Диамантите не се срещат толкова често, колкото полускъпоценните камъни, но не са и толкова редки, колкото си мислиш.

 – Тогава защо са толкова скъпи на пазара? – повдигна рамене недоумяващо Горан.

– Цените им поддържат изкуствено надути, защото само една компания владее по-голямата част от пазара. Тя контролира всички мини и може да определя каквато си иска цена. Всеки път, когато бъдат открити нови залежи, тя купува участъка и така премахва всякаква конкуренция.

– Няма ли някакъв контрол?

 – Пускат камъни от хранилищата си, за да поддържат постоянно ценово равнище. Ако запасите намалеят, те увеличават производството, а когато се появи излишък от камъни, ги скриват на сигурно място в някои от трезорите си.

Горан  я гледаше като омаян, за него това беше почти неразбираемо и звучеше доста непочтено.

– Като имаш предвид всичко това, какво ще се случи, ако на пазара бъдат пуснати камъни на стойност един милиард долара? – попита Юлия като сложи предизвикателно ръце на хълбоците си.

– Цените ще паднат, – бързо съобрази Горан.

– Цялата система ще рухне с гръм и трясък, – подчерта Юлия. – И всички онези жени по света, които имат диамант на ръката си, изведнъж ще осъзнаят, че това което носят не е чак толкова ценно.Световната икономика ще се разклати, защото цените на златото и валутите също ще бъдат ударени.

По този въпрос Горан имаше известни познания. Само преди няколко месеца той бе станал неволен свидетел, как бе осуетен опитът да се наводни пазара със злато.

Бяха влезли в една от галериите и коментираха видяното. И двамата знаеха за всяко изображение и автора ѝ доста много. Те ценяха изкуството и изследваха всеки шедьовър заедно.

– Каква великолепна творба? Кой не би се възхитил от нея? – каза Наталия затаила дъх пред стенописа.

– Тайната вечеря е шедьовър, – Лазаров се оживи и разгорещи от собствените си мисли.

Бузите му бяха хлътнали през последните няколко седмици, но това не пречеше на въодушевлението му:

– Вижте, как майсторът е разгърнал гения си! Скъпа на такъв художник бил предложил да те нарисува, – обърна се Лазаров към жена си.

– Едва ли бих позирала такава раздута, – каза Наталия и сложи ръце на корема си.

– Но нали Изабела е позирала на Мантеня бременна и резултата е поразителен, – възрази Лазаров.

– Да, признавам, че картината „На Парнас“ е шедьовър, но …. – не се съгласи Наталия.

– Какво говориш, мила? – продължи да изказва несъгласието си Лазаров. – Казват, че Изабела приличала на богиня, дори засенчвала Венера. Вярвам, че така ще бъде и с теб.

– Съмнявам се, – каза Наталия. – Сега съм по-пълна, отколкото при предишните си бременности. Ако искаш наистина да позирам на някой художник, изчакай бебето да се роди. След това ще плувам, ще тичам и ще се постегна малко.

– Художниците имат нужда от пари, за тях няма значение как изглеждаш, – засмя се Лазаров. – Знаеш ли, че Иполит освен с рисуване се занимава и с разни технически изобретения. Току виж при някой от експериментите си се самоубие.

– Не ми харесва този човек, особено сега, когато съм бременна, не бих искала да съм край него, – въздъхна Наталия. – Той е очарователен, но малко ме плаши. Не ми харесва, че рисува бебета в утробата и разни анатомични органи.

– Но, Натали, – в гласът на Лазаров звучеше укор и недоумение, – ти с лекота укротяваш коне и всякакви животински твари, пред които другите пребледняват и губят дар слово. Нима се страхуваш от един художник? Та това е глупаво.

Той я познаваше много добре и за това ѝ се възхищаваше. А на Наталия ѝ бе достатъчна само една неговата усмивка, за да се изправи пред всякакви предизвикателства.

Без да каже дума Асен изсипа съдържанието на торбичката върху масата. Това бяха няколко камъка с различна големина. Дали наистина бяха диаманти?

Когато са обработени и полирани, диамантите най-добре пречупват светлините лъчи. Те  превръщат бялата светлина в дъга от различните цветове на спектъра.

С този искрящ блясък привличат хората към себе си от незапомнени времена. Но в необработено състояние не можеш да различиш скъпоценните камъни от обикновените.
Купчината камъни не проблясваха. Те лежаха на масата, без да искрят. Повечето имаха формата на малки четиристенни пирамиди, разширяващи се в основата, а останалите бяха просто обикновени камъчета без определена форма. Цветовете им варираха от чисто бяло до мръсно жълто. Някои изглеждаха прозрачни, но много бяха сцепени и начупени.
Макс и Иван веднага прецениха, че нито един от тях не е по-малък от един карат. Стойността им щеше да е доста по-висока от тази, която очакваха. Асен винаги можеше да си набави още диаманти, но да си купи нещо, с което трудно можеш да се снабдиш, особено в някои райони, беше почти невъзможно.

Макс грабна най-големия камък. Това бе един кристал поне от десет карата. Когато го срежат и полират до камъни с тегло четири-пет карата, в зависимост от цвета и степента си на чистота, щеше да им донесе около четиридесет хиляди долара.

Зае се да го проучва с бижутерска лупа. Започна да го върти срещу светлината.
На лицето му се появи кисело изражение. Остави го настрана, без да каже нещо, после взе друг камък, а по-късно още един.

Изглеждаше разочарован от онова, което виждаше. Сложи чифт очила. Измамен в надеждите си той погледна към Асен. Отвори тефтерчето и написа няколко реда.

– Какво пишеш? – попита Асен, който изведнъж се почувства несигурен.

– Че тези камъни са по-подходящи за улична настилка, но не са скъпоценни, – отговори Макс с колкото може по-рязък глас.

Асен едва не скочи на крака от обида, но Макс му махна с ръка да седне:
– След предварителния оглед ги оценявам като задоволителни за нашата размяна.

От джоба на панталона си извади плоско парче топаз, чиято повърхност беше покрита с дълбоки драскотини.

– Както знаеш – каза той с тон на учител, – диамантите са най-твърдото вещество на земята. Те се оценяват по десет бала според скалата на Мох. Кварцът, който е номер седми, често бива използван, за да се изпързалят  неразбиращите.

От същия джоб извади осмоъгълно парче кристал. След това го прекара по плоското парче топаз, натискайки с все сили. Върхът му се плъзна, без да остави някаква следа.

– Виждаш, че топазът е по-твърд от кварца и затова не можа да го одраска. За това той има осем по скалата на Мох.

След тези думи взе един от по-малките диаманти и го прекара по топаза. С пронизващо ушите скърцане диамантът остави дълбока драскотина в синия полускъпоценен камък.

– Това тук е камък, по-твърд от осем бала по скалата на Мох.

– С други думи, диамант — самодоволно подхвърли Асен.

Макс въздъхна:

– Или корунд, който има осем по скалата на Мох. Единственият начин, за да бъдем напълно сигурни, че това е диамант, е да измерим неговото специфично тегло.

Въпреки че Асен и преди беше търгувал с диаманти, той твърде малко знаеше за техните качества. Без да го осъзнава, Макс беше събудил неговия интерес.

– Какво е специфично тегло? – попита Асен.

– Съотношението между теглото на камъка и количеството вода, което той измества. За диамантите тази стойност е точно 3.52 .

Макс уравновесява теглилката си с комплект бронзови тежести, които стояха в тапицирана с кадифе кутийка. Нулира теглилката и  постави най-големия камък на блюдото.

– 0.225 грама. Единадесет и половина карата.

Той отвори един от пластмасовите градуирани цилиндри и пусна камъка вътре, записвайки в бележника колко вода е изместил. След това набра цифрите на сметачната машинка. Когато видя получения резултат, се вгледа изпитателно в Асен.

Очите на Асен се разшириха от гняв и негодувание. Неговите хора намалиха дистанцията.

Без да се смущава от внезапната демонстрация на агресивност, Макс позволи на изражението си да се отпусне и усмивката да пропълзи по лицето му.

– 3.52. Това е истински диамант.

Асен и хората му се отпуснаха. Макс бе изиграл прекалено добре ролята си. Сделката щеше да се осъществи.

Елена тихичко влезе в ателието. Христо седеше наведен над някаква рисунка. Изглеждаше много съсредоточен. Любопитството ѝ надделя и тя попита:

– Какво рисувате?

Стреснат от гласа ѝ Христо се отдръпна от картината и Елена я видя.

Рисунката я стресна. Леда беше пищна и гола. Лебедът бе огромен, висок почти колкото Леда. Той бе покрил тялото ѝ с големите си бели криле. Хълбокът на Леда прилягаше идеално на извивката на крилото, което се спускаше по бедрото и крака ѝ. Леда свенливо се бе обърнала настрани, сякаш се срамуваше, че е очарована и омагьосана от това създание.

Докато разглеждаше рисунката Елена се изчерви.

– Харесва ли ви? – попита Христо.

– Лебедът е прекрасен.

– Не напразно Зевс е използвал този образ, за да прелъсти Леда, – засмя се Христо. – Лебедът е лукав, неустоим заради красотата си. Никой не може да усети намеренията му, защото изглежда чист и непокварен.

И добави съвсем тихо:

– Но аз не му вярвам.

– А жената? – попита Елена.

– Какво знае тя? – каза Христо. – Изгубила се е в собственото си удоволствие.

Елена на хареса оценката му за Леда, нито пък искаше да приеме присъдата му за лебеда.

– Възможно ли е лебедът да не е чист?  – попита Елена. – Всеки човек възприема лебеда за невинен заради красотата му.

– И аз наблюдавам тези птици, – скептично сви устни Христо. – Те поразяват всеки, който се диви на грацията им. Но ако са заплашени, атакуват много грубо. Какво може да си помисли човек за създания с толкова двойствена природа?

– А какво ще кажете за лебеда, който знае, че умира и пее на приятелите си, за да ги успокои? – Елена неотстъпваше от своето.

– Смятате ли, че природните създания са глупави като хората? – На лицето на Христо се появи печална усмивка. – Лебедът усеща кога идва края му, но знае, че всичко на този свят е само един бързо преминаващ дар. Това не разбират единствено ние хората. Бедният смъртен едва достигнал до сигурност във някаква власт и веднага е унищожен от сили, които са по-големи от него.

– Искате да кажете, че Бог ни унищожава, както ни и създава? – попита Елена.

– Не, – възрази Христо. – Казвам само, че нищо не е вечно. Всичко е краткотрайно и променливо като чувствата ни. Само умът на човека му пречи да осъзнае това.

– Как може човек да се чувства добре, ако го занимават такива тъжни мисли? Вярно е че човек се превръща на прах, но нима нищо не оставя след себе си?

– Извинявайте, – каза Христо, – но мисля, че само забележителни хора оставят нещо повече от екскрементите си.

Христо се стресна от смаяното ѝ изражение, за това бързо добави:

– Е вие също сте едно великолепно изключение. Знам , че се грижите за бедните и не връщате никой гладен или жаден от прага си.

– Но нали вие ще оставите след себе си картини, статуи ……., а това са шедьоври, – бързо реагира Елена.

– Боята се лющи от платното, както кожата пада от плътта. Скулпторите се рушат, ако не от времето, от завистници и „ценители на изкуството“. Човек унищожава сам  собствените си творения.  Каквото оцелее, оцелее, – безгрижно махна с ръка Христо.

Елена погледна към картината, но не намери утеха в лицето на Леда ….