Дамян със семейството си живееше край голямо езеро. В последно време за него се чуваха доста тревожни новини:

– Нивото му се е покачило.

– Има опасност водите му да залеят селището в долината.

– Хората трябва да се преместят на друго място да живеят.

– Приливът ще бъде голям и не се знае дали всички ще успеят да се измъкнат, защото това ще стане много бързо.

Въпреки опасенията доста хора нехаеха. Дори си казваха:

– Това може изобщо да не се случи.

Но един ден водата напусна коритото си и потегли с неустоима мощ. Повечето, които имаха коли, натовариха малко багаж и хукнаха да бягат.

А Дамян нямаше кола. Никой от близките му не го покани да се качи в превозното им средство. Той стоеше на двора и се чудеше какво да прави. Дори да побегне, бързината на краката му нямаше да се справи с бързо нахлуващата вода.

Той бе готов да се разплаче, когато усети, че някой го тупа по рамото. Обърна се и видя, че един мъж му подава ключове за кола.

Мъката му се изпари и забравил за идващата стихия, той започна да звъни на приятели и познати:

– Да знаете какво ми се случи? – заекваше радостно той. – дадоха ми ключове за кола, а тя е в двора ми ….. Сега и аз ще се спася.

Това не бе достатъчно за Дамян. Той отвори картата и започна да обмисля най-краткия маршрут за измъкване. Това му отне доста време ….

И когато се накани да тръгне, мощна вълна го заля.

Нима Дамян напразно получи ключове за кола? А какво означава да приемеш напразно нещо? Какво друго освен да не използваш потенциала му навреме.

За това да не изпускаме благовремието и благодатта за спасение. Нека се обърнем към Господа и се предадем в Неговите ръце.

Отново на път. За Петър това не бе ново. Той постоянно кръстосваше нашата планета Земя, за да разнася благата вест на народите.

С поредния кораб Петър пресичаше океана. И се наслаждаваше на водната шир.

Той се запозна с капитана на лайнера, солиден мъж с побелели вече коси. Двамата разговаряха неведнъж.

Веднъж капитанът покани Петър:

– Елате! Искам да ви покажа нещо, което може би ще ви бъде интересно.

Петър веднага се съгласи и го последва.

– Това е жироскоп, – посочи капитанът свободно движещ се диск, прикрепен за въртяща се ос в центъра на по-голям и стабилен диск.

– Интересен уред, – Петър с интерес огледа механизма.

– Когато морето е неспокойно, – започна да обяснява капитанът, – жироскопът помага корабът да бъде предпазен от преобръщане. Дори при много силни вълни жироскопът стабилизира съда и поддържа необходимия баланс.

Слушайки капитана, Петър си представяше как жироскопът може да се използва като илюстрация на действието на Светия Дух в сърцето на човек.

„Нека около нас бушува буря, – мислеше си Петър. – Нека сатана да напира към нас като водите на прилива. Нека ни блъскат вълните на горчивина, страдание, изкушение и изпитание. За това пък в сърцата ни Светият Дух запазва душите ни идеално равновесие и пълен покой. Той ни утешава, като свидетелства, че Бог пребъдва в нас и ни уверява в истинността на Божите обещания.“

Живееха някога двама души на земята. На единият, нека го наречем Михал, всичко му вървеше, а на другия Стоян нищо не му беше наред.

На втория земните блага му липсваха и той започна да притеснява съседа си, но Михал не прекрати усилията му.

У завистникът със всеки нов ден нарастваше желанието да притежава все повече и повече.

– За нас двамата няма място на земята, – каза Стоян, – ти напълно ограничаващ свободата ми.

Той не можеше да преодолее алчността си и прогони съседа си във водата.

А Михал влизаше все по-навътре и по-надълбоко.

– Краят е неизбежен, – каза си той, – дъното постепенно изчезва под нозете ми.

Животът пълен с чудеса, размаха криле зад Михал. Почти изчезвайки под водата, без усилие той се издигна към небето.

Стоян започна да ликува и да празнува победата си.

– Най-после и аз да случа, – радваше се той. – Аз съм на земята, а съседа ми на небето.

В сърцето му настъпи мир и спокойствие, но не за дълго бе щастието му. Ставайки земеделец, Стоян забеляза настъпването на морето към сушата. Лунните приливи дълго време не се заменяха с тихи отливи. Брега се превърна в дъно на морето, което игриво се поклащаше.

Един ден Стоян видя, че водата е дошла до прага на дома му и страшно се изплаши. Започна да моли Бога да му даде криле.

– Хората идват с криле на земята, – отвърна му Той усмихвайки се.

– С криле? – подскочи изумен Стоян. – Ти навярно се шегуваш, Боже!? Къде са те? Освен крака и ръце други средства за придвижване не съм виждал до сега.

– Крилете при раждането на всеки се дават. Тези, които не забравят за душата си, състрадават на ближния си напълно и даряват своята любов на нуждаещите се, летят. А други пълзят по дъното, затъвайки в суетното тресавище. Крила на тези хора не са им нужни и те безвъзвратно си отиват.

Настъпи и критичния момент. Водата погълна „късметлията“. Ако беше запазил макар и малък процент от крилата си, сега щеше да усети голямата им жизнена сила.

Скоро утрото щеше да избистри лъчите си, а Янко и Юлиян стояха един срещу друг в стаята и тихо разговаряха. Те не усетиха как премина нощта. За тях нямаше значение, че тя скоро щеше да предаде властта си на деня.

– Мнозина са изоставили Исус Христос, – сподели наблюденията си от последно време Янко, – но все пак се опитват да Му служат от чувство за дълг. Te усещат тази нужда, която е предизвикана от тяхното собствено виждане.

– Причината за това е отсъствието на възкресенския живот на Исус у нас, – отбеляза Юлиян.

– Душата няма вече интимно общение с Бога, – допълни Янко. – Човек разчита на собствените си разбирания.

– Да, но това не е съзнателен грях и той не докарва наказание, – отчете Юлиян.

– Но веднъж осъзнал грешното си разбирането за Исус Христос, – потъна в дълбок размисъл Янко, – като си причинява съмнения, страдания и неволи, човек трябва да пожелае да се завърне при Бога.

– Трябва да се осланяме на възкресенския живот на Исус – отсече категорично Юлиян – и то на много по-силно, отколкото досега.

– Нужно е да си изградим навика постоянно да се допитваме до Него за всичко, – допълни Янко, – вместо да взимаме решения, основани на „здравия ни разум“, а едва след това да Го молим да ги благослови.

– Такива решения са откъснати от действителността, – заяви безусловно Юлиян.

– Ако вършим нещо поради дълг, ние се опитваме да живеем по стандарт различен от Исус Христос, – отбеляза Янко.

– Да, наистина е така, – съгласи се Юлиян. – Ставаме горделиви, арогантни и мислим, че знаем какво да правим във всяка ситуация.

– Тогава дългът е заел трона в душата ни, а не възкресенския живот на Исус, – каза с болка Янко.

– Не ни е казано да „ходим в светлината“ на нашата съвест или в тази ръководена от чувството ни за дълг, а да „ходим в светлината, както е и Той в светлината…“, – подчерта Юлиян.

– Когато вършим нещо по задължение, лесно можем да обясним мотивите си за действие, но когато правим нещо от уважение и почит към Бога, не може да има друго обяснение освен послушание и смирение спрямо Него, – отсече Янко.

– За това един истински християнин лесно може да стане обект на подигравки и неразбиране, – изтъкна Юлиян.

– Нека искаме от Бога, – наведе глава Янко, – да съживи смъртното ни тяло чрез могъщия възкресенски живот на Христос и да ни привдигне с нов прилив на силата Си.

Слънцето прежуряше. Лъчите му проблясваха върху вълните на водната шир, чийто край не се виждаше.

Таня почиваше с родителите си на пясъчния бряг край морето. Тя бе само на 10 години, но бе много любознателна и наблюдаваше с интерес голямото водно пространство.

Внезапно нещо много необичайно привлече погледа на момичето. Морето се разпени. На всеки друг това можеше да му се стори тривиално, но момичето бе убедено, че става въпрос за нещо много важно.

На урок по география Таня бе слушала за цунамито. Бе им прожектиран филм, в който се разказваше за някои от признаците при приближаване на цунамито.

– И сега е същото, – каза си Таня. – Водата се пени и внезапно се появява рязък прилив.

Момичето веднага изтича при семейството си и разтревожено каза:

– Трябва да се махаме бързо от тук, скоро ще има цунами.

Баща ѝ тръгна към хотела, за да предупреди персонала му, но майка ѝ посрещна думите ѝ с недоверие. Тя не повярва на дъщеря си.

Таня застана до майка си и смело заяви:

– Мамо, повярвай ми, наистина ще има цунами. Аз тръгвам.

– Чао, – спокойно каза майка ѝ и помаха с ръка.

Бащата на Таня през това време бе предупредил дежурната охрана и хората бързо бяха евакуирани от плажа.

Семейството на Таня се скри в хотела няколко секунди преди да приближи мощната вълна.

Причината за цунамито бе скорошното земетресение не далеко от крайбрежието. Вълната удари обширен район и уби хиляди хора.

Настойчивостта на Таня спаси живота на много люде, които в същия ден почиваха на плажа. Тя бе наградена от властите за това.