Стефка бързо се убеди, че се е сдобила не просто с домашен любимец, а с нещо повече от това.

Подариха ѝ куче, което тя нарече Пепи.

Животното доказа не веднъж, че главата му е пълна с разнообразни лудории.

Един ден Пепи успя да затвори котката, живееше в този дом много преди това, в собствената си клетка.

Тя не бе особено щастлива от случилото се и непрекъснато мяукаше, докато бе освободена от „затвора си“.

За разлика от нея Пепи бе много радостен.

Той се усмихваше, осъзнавайки, че нападението и затварянето е сто процента успешно.

Стефка галеше новия си любимец и усмихвайки се казваше:

– Как можеш да му се ядосаш. Вижте колко е сладък!

Първото място на Стойчо бе в кърпа вързано. Трябваше да се отбележи, че той бе любимец на местната публика.

Тичайки към финала, Стойчо се виждаше на най-високото стъпало, усмихнат, вдигнал двете си ръце.

Изведнъж край него профуча някой. Това бе големият му съперник Мето. Внезапно намерил мощен изблик на сила, ускори бягането си и грабна победата.

Тълпата бе удивена. Внезапно настана суматоха. Хората започнаха да се безпокоят.

Пресякъл финалната лента Мето неочаквано рухна. Започна да повръща. Целият се тресеше.

Състезателят бе изтощен до крайност. Съобразителен мъж от публиката, го качи в колата си и бързо го откара до близката болница.

Някога чувствал ли си се като Мето, опитваш да се молиш в момент, когато надпреварата в живота те е изтощила?

Силни молитви се издигат, когато сме най-слаби. Те не са присъщи на силните хора, а на слабите, защото те уповават на техният всемогъщ Бог.

Когато сме изтощени и безсилни, ние поверяваме нуждите си на Господа. На Него никога не му липсва сила.

В част от семейство Стоянови се зароди желание да си имат котка. Майката и децата бяха „за“ домашен любимец, но бащата бе против.

Най-накрая Антон, главата на семейството се съгласи с уговорката:

– Добре, имаме нужда от помощ за намаляване на популацията от мишки в нашия дом.

Решено бе котката да се вземе от местния приют за животни. Така щяха да подкрепят добрата кауза.

Там си избраха възрастна черна котка.

От приюта им дадоха строги инструкции:

– Още от първата седмица трябва да установите определен режим на хранене.Така котката научава, че вашия дом е мястото, към което тя принадлежи и че винаги там ще намира храна и ще бъде безопасно за нея.

– Ако я храним без режим, тя няма ли да разбере това? – попита Антон.

– Не, – усмихна се служителката от приюта, – но ако реши да се скита, тя винаги ще се връща във вашия дом.

Антон вдигна рамене и добави:

– Щом е необходимо …., но това няма значение, за нея ще се грижат децата и жена ми.

Ако не познаваме истинския си дом, завинаги сме изкушени в напразно търсене на доброта, любов и смисъл на живота си.

Има много гласове, които ни примамват с лесни обещания да решат проблемите ни или да ни осигурят „мъдрост“ за вълнуващо бъдеще, но ако искаме да живеем наистина, трябва да останем в Исус.

В голямата гора настъпи радост или всеобщ страх не знам, но на лъва се родиха три малки лъвчета. Две от тях определиха за умни и съобразителни, а третото, което бе и най-малкото, минаваше за мързеливо и недобросъвестно.

Мина време лъвчетата пораснаха и старият лъв започна да ги води на лов.

– Ти върви до мен и не се отдалечавай, – поръча лъвът на малкото лъвче, за което никой не предполагаше, че може да излезе солиден заместник на бащата.

Това предупреждения на старият бе не за друго, а защото се страхуваше да не го изгуби из високата трева и гъстите храсти.

Водейки го със себе си лъвът инструктираше малкия:

– Ето така трябва да се скриеш….. така да пълзиш…. А когато атакуваш плячката …..

Безкрайни бяха поученията, но те дадоха резултат. Макар да изглеждаше лениво и безгрижно, малкото лъвче умееше да слуша и възприема.

За това този малкият, от който никой не очакваше нещо особено, се превърна в истински ловец. Той бе гордостта на баща си.

В края на краищата малкият Лео замести застаряващия си баща и това стана, не защото бе станал любимец на баща си, а поради качествата, които изявяваше и респектът, който предизвикваше.

А братята му, които бяха свикнали да стоят на заден план, защото можеха сами да се грижат за себе си, се превърнаха в най-обикновени лъвове.

Мартин се връщаше след поредната командировка. Този път нещата бяха много по-напрегнати. Победата, която постигна при преговорите, му костваше много сили и нерви, които въпреки всичко успя да удържи до края.

Бе пуснал радиото в колата си. Гумите пееха, пригласяйки на звучащата по това време песен.

Умората затваряше очите на Мартин, но той си казваше:

– Още малко и си у дома. Я се стегни. Като се прибереш ще си отспиш на воля. Очакват те два дни почивка.

По едно време Мартин усети, че се унася. Аха и бе готов да потъне в царството на сънищата.

Изведнъж усети удар. Това окончателно го разбуди.

Под колата на асфалта се подаваше някакво голямо петнисто животно. То не даваше никакви признаци на живот.

Ръцете му се разтрепериха. Чувствайки се виновен за станалото, Мартин гледаше ужасен.

Изведнъж младият мъж тръсна глава и се замисли сериозно, след което се запита:

– Интересно как този леопард се е оказал по тия места? Такива екзотични животни няма тук. Може да е избягал домашен любимец …..

Тревогата все по-силно нарастваше у него.

– А може би още е жив и аз по някакъв начин ще мога да му помогна, – искра надежда проблесна в съзнанието му.

Мартин слезе от колата и се насочи към трагичната находка.

Той внимателно приближи животното, страхувайки се да не го ухаше. Внимателно докосна петнистата кожа и… …..започна да се смее неудържимо.

Пострадалият звяр се оказа елегантно палто, което вероятно някоя дама бе изтървала минавайки от тук.