Ан Коун бе млада шивачка.

Днес тя бе много развълнувана:

– Приета съм в едно от най-известните училища за моден дизайн.

Веднага тръгна да се запише, но ….

Директорът на училището я посрещна с думите:

– Не сте добре дошла в нашето училище.

Коун се смути, не знаеше какво да каже, а директорът поясни:

– Ще бъда откровен с вас. Ние не знаехме, че сте чернокожа.

Ан не искаше да си тръгне. Тя се помоли безгласно:

– Господи, позволи ми да остана тук.

Виждайки упоритостта ѝ, директорът примирен каза:

– Добре, ще останете, но ще ви отделя в друга стая до тази на белите и вратата ще бъде леко открехната, за да чувате уроците.

Коун бе много талантлива. Тя завърши шест месеца по-рано от останалите в курса.

Имаше много клиенти и то хора с много пари.

Ана проектира световно известната сватбена рокля.

Наложи се да шие тази рокля два пъти, защото над шивашкото ѝ ателие се спука тръба, която съсипа първата рокля.

Постоянството е проява на сила.

Докато Бог ни вдъхновява, нека се стремим да се молим упорито и никога да не се отказваме. На Своето време и по съвършен начин Той ще ни отговори.

Известният пианист Йосиф Хофман написал на Рахманинов възторжено писмо, където било написано:

„Скъпи мой премиер! Под „Премиер“ разбирам първи сред пианистите…“

Рахманинов веднага отговорил:

„Скъпи Хофман, има една такава история:

Някога в Париж имало много шивачи. Когато на един от тях му се отдало да отвори шивашко ателие на улица, където нямало нито един шивач, той написал на табелата си: „Най-добрия шивач в Париж“.

Друг шивач отворил своя ателие на същата улица и бил принуден да напише на табелата си: „Най-добрият шивач на света“.

Какво оставало на третия шивач, който дошъл на същата улица?

Той написал скромно:

„Най-добрият шивач на тази улица“.

Вашата скромност ви дава пълното право на тази титла: „Вие сте най-добрият на тази улица“.

Изобретението металическа тубичка с дозатор и винтова капачка е революционно за времето си.

Преди това нововъведение художниците са съхранявали боите в малки възелчета от свински пикочен мехур или в нехерметични калаени кутии.

В тези възелчета се правел отвор с игла и на палитра се изцеждала необходимото количество боя. Неизползваните бои изсъхвали, а това било изключително разточително и неудобно.

Художници, които работели сред природата, бързали да използват боите, затова работите им се отличавали с по-широки мазки.

Един от първите, който се замислил над опростяване на процеса бил американецът Джон Ренд.

През 1841 г. той патентовал оловна тубичка, от единия край свита, а от другия завършваща със завъртаща се капачка.

Изобретението скоро намерило поддръжници, които не се уплашили нито от високата цена на оловните тубички, нито от токсичността на оловото.

Появата на тези тубички дало тласък в ново направление. Вече не било необходимо да се водят калфи, който да смила пигментите и да приготвят боите.
Всичко можело да се приготви по-рано в ателието или да се купят такива готови.
Първите тубички били направени в Англия и изнесени в Европа и Америка. Те били много търсени, но Ренд не получил за тях баснословни пари.

Участвайки във финансови и съмнителни проекти, той фалирал и бил принуден да продаде патента си, за да изплати дълговете си. Умрял в неизвестност през 1873 г.

Зорка имаше много работа в дома си, но беше преуморена от работата си в едно шивашко ателие.

Тя осъзнаеше, че всичко това трябва да се свърши, за това помоли сина си:

– Михаиле, моля те помогни ми да разчистим и оправим нещата в къщи.

– Добре, – съгласи се синът ѝ.

Работата бе много, но въпреки всичко успяха да изперат, изчистят и измият всичко, както трябва.

След като приключиха Михаил подаде лист хартия на майка си.

На него бе написано:

Окосих тревата – 1,5 лв.

Почистих стаята си – 1 лв.

Ходих до магазина два пъти – 1,25 лв.

Изнесох боклука – 1, 10 лв.

Измих стълбището – 2 лева.

Почистих банята и тоалетната – 2, 50.

Полях градината – 1,40 лв.

Общо 10,75 лв.

Зорка погледна замислено сина си. Обърна листа и написа на обратната му страна следното:

Девет месеца те носих в утробата си – безплатно.

През всичките нощи, когато бе болен се грижех и се молих за теб – безплатно.

Всяка нощ, когато бе неспокоен и крещеше, успокоявах те – безплатно.

Осигурявах ти играчки, храна, дрехи и всичко, което ти бе необходимо – безплатно.

Моята любов е също безплатна.

Когато Михаил прочете отговора на майка си, очите му се напълниха със сълзи.

Той я прегърна и прошепна:

– Мамо, аз те обичам повече от всичко на този свят.

Той взе листа и под своя списък написа : „Изплатено напълно“.

Елена тихичко влезе в ателието. Христо седеше наведен над някаква рисунка. Изглеждаше много съсредоточен. Любопитството ѝ надделя и тя попита:

– Какво рисувате?

Стреснат от гласа ѝ Христо се отдръпна от картината и Елена я видя.

Рисунката я стресна. Леда беше пищна и гола. Лебедът бе огромен, висок почти колкото Леда. Той бе покрил тялото ѝ с големите си бели криле. Хълбокът на Леда прилягаше идеално на извивката на крилото, което се спускаше по бедрото и крака ѝ. Леда свенливо се бе обърнала настрани, сякаш се срамуваше, че е очарована и омагьосана от това създание.

Докато разглеждаше рисунката Елена се изчерви.

– Харесва ли ви? – попита Христо.

– Лебедът е прекрасен.

– Не напразно Зевс е използвал този образ, за да прелъсти Леда, – засмя се Христо. – Лебедът е лукав, неустоим заради красотата си. Никой не може да усети намеренията му, защото изглежда чист и непокварен.

И добави съвсем тихо:

– Но аз не му вярвам.

– А жената? – попита Елена.

– Какво знае тя? – каза Христо. – Изгубила се е в собственото си удоволствие.

Елена на хареса оценката му за Леда, нито пък искаше да приеме присъдата му за лебеда.

– Възможно ли е лебедът да не е чист?  – попита Елена. – Всеки човек възприема лебеда за невинен заради красотата му.

– И аз наблюдавам тези птици, – скептично сви устни Христо. – Те поразяват всеки, който се диви на грацията им. Но ако са заплашени, атакуват много грубо. Какво може да си помисли човек за създания с толкова двойствена природа?

– А какво ще кажете за лебеда, който знае, че умира и пее на приятелите си, за да ги успокои? – Елена неотстъпваше от своето.

– Смятате ли, че природните създания са глупави като хората? – На лицето на Христо се появи печална усмивка. – Лебедът усеща кога идва края му, но знае, че всичко на този свят е само един бързо преминаващ дар. Това не разбират единствено ние хората. Бедният смъртен едва достигнал до сигурност във някаква власт и веднага е унищожен от сили, които са по-големи от него.

– Искате да кажете, че Бог ни унищожава, както ни и създава? – попита Елена.

– Не, – възрази Христо. – Казвам само, че нищо не е вечно. Всичко е краткотрайно и променливо като чувствата ни. Само умът на човека му пречи да осъзнае това.

– Как може човек да се чувства добре, ако го занимават такива тъжни мисли? Вярно е че човек се превръща на прах, но нима нищо не оставя след себе си?

– Извинявайте, – каза Христо, – но мисля, че само забележителни хора оставят нещо повече от екскрементите си.

Христо се стресна от смаяното ѝ изражение, за това бързо добави:

– Е вие също сте едно великолепно изключение. Знам , че се грижите за бедните и не връщате никой гладен или жаден от прага си.

– Но нали вие ще оставите след себе си картини, статуи ……., а това са шедьоври, – бързо реагира Елена.

– Боята се лющи от платното, както кожата пада от плътта. Скулпторите се рушат, ако не от времето, от завистници и „ценители на изкуството“. Човек унищожава сам  собствените си творения.  Каквото оцелее, оцелее, – безгрижно махна с ръка Христо.

Елена погледна към картината, но не намери утеха в лицето на Леда ….