Такава вана лесно може да се превърне в домашна или градинска мебел.

Гладките извивки на ваната приличат на гърба на мека мебел и кресло.

Например, за да се създаде мека мебел, трябва да се отреже една от стените на ваната, а за да се направят два стола, ваната трябва да се разреже на половина.

Дизайнът може да бъде много разнообразен.

Ваната може да се боядиса, да се облицова с мозайка или плочи. За сядане към нея могат да се ушият от порест каучук и декоративни тъкани матрак.

Получава се много стилна мебелировка, в която е трудно да се отгатне от какво е направена.

Елена тихичко влезе в ателието. Христо седеше наведен над някаква рисунка. Изглеждаше много съсредоточен. Любопитството ѝ надделя и тя попита:

– Какво рисувате?

Стреснат от гласа ѝ Христо се отдръпна от картината и Елена я видя.

Рисунката я стресна. Леда беше пищна и гола. Лебедът бе огромен, висок почти колкото Леда. Той бе покрил тялото ѝ с големите си бели криле. Хълбокът на Леда прилягаше идеално на извивката на крилото, което се спускаше по бедрото и крака ѝ. Леда свенливо се бе обърнала настрани, сякаш се срамуваше, че е очарована и омагьосана от това създание.

Докато разглеждаше рисунката Елена се изчерви.

– Харесва ли ви? – попита Христо.

– Лебедът е прекрасен.

– Не напразно Зевс е използвал този образ, за да прелъсти Леда, – засмя се Христо. – Лебедът е лукав, неустоим заради красотата си. Никой не може да усети намеренията му, защото изглежда чист и непокварен.

И добави съвсем тихо:

– Но аз не му вярвам.

– А жената? – попита Елена.

– Какво знае тя? – каза Христо. – Изгубила се е в собственото си удоволствие.

Елена на хареса оценката му за Леда, нито пък искаше да приеме присъдата му за лебеда.

– Възможно ли е лебедът да не е чист?  – попита Елена. – Всеки човек възприема лебеда за невинен заради красотата му.

– И аз наблюдавам тези птици, – скептично сви устни Христо. – Те поразяват всеки, който се диви на грацията им. Но ако са заплашени, атакуват много грубо. Какво може да си помисли човек за създания с толкова двойствена природа?

– А какво ще кажете за лебеда, който знае, че умира и пее на приятелите си, за да ги успокои? – Елена неотстъпваше от своето.

– Смятате ли, че природните създания са глупави като хората? – На лицето на Христо се появи печална усмивка. – Лебедът усеща кога идва края му, но знае, че всичко на този свят е само един бързо преминаващ дар. Това не разбират единствено ние хората. Бедният смъртен едва достигнал до сигурност във някаква власт и веднага е унищожен от сили, които са по-големи от него.

– Искате да кажете, че Бог ни унищожава, както ни и създава? – попита Елена.

– Не, – възрази Христо. – Казвам само, че нищо не е вечно. Всичко е краткотрайно и променливо като чувствата ни. Само умът на човека му пречи да осъзнае това.

– Как може човек да се чувства добре, ако го занимават такива тъжни мисли? Вярно е че човек се превръща на прах, но нима нищо не оставя след себе си?

– Извинявайте, – каза Христо, – но мисля, че само забележителни хора оставят нещо повече от екскрементите си.

Христо се стресна от смаяното ѝ изражение, за това бързо добави:

– Е вие също сте едно великолепно изключение. Знам , че се грижите за бедните и не връщате никой гладен или жаден от прага си.

– Но нали вие ще оставите след себе си картини, статуи ……., а това са шедьоври, – бързо реагира Елена.

– Боята се лющи от платното, както кожата пада от плътта. Скулпторите се рушат, ако не от времето, от завистници и „ценители на изкуството“. Човек унищожава сам  собствените си творения.  Каквото оцелее, оцелее, – безгрижно махна с ръка Христо.

Елена погледна към картината, но не намери утеха в лицето на Леда ….

Дългите заешки уши и потръпващите им нослета се губеха в облак от козина. Повечето топчици бяха бели, но имаше и бежови, сиви или черни. Някои бяха с лилав оттенък, а други бяха пъстри.

 – Добро утро, мъничета, – поздрави с гальовен глас Минка и обясни на Донка. – Английските ангорски зайци са най-дребните. Може да изглеждат едри, но това е от козина. Най-големите животни рядко стигат до четири килограма.

Минка се приближи до една от клетките, отвори я и бръкна вътре. Пъхна едната си ръка под корема на заека, другата сложи върху ушите му, вдигна го и го гушна до себе си.

– Това е Габи, – представи тя животното.

Донка изобщо не виждаше очите му. Те бяха скрити под изобилие от козина.

Минка едва седна на един стол до масата и заекът се озова в скута ѝ.

 – Подръж Габи, докато им сложа вода и храна, – предложи Минка на Донка

 – Хапе ли? — попита Донка, леко притеснена.

 – Не. Това е моето терапевтично зайче. Тук една баба е на деветдесет години и страда от тежка форма на деменция. Щом сложа Габи в скута ѝ, се успокоява мигновено.

Като се пребори с притеснението си, Донка бе заинтригувана от топлината и мекотата на козината на животинчето. Нямаше буболечки по него, никакви сплъстени косми, нито неприятна миризма. Започна  боязливо да гали зайчето, но животното явно нямаше нищо против, затова тя стана по-смела. Заекът се поотпусна в скута ѝ.

 – Здравей, – прошепна Донка.

Наистина се чувстваше по-спокойна, докато държеше малкото зайче. Затова остана така, галеше ушите му, решеше с пръсти козината му и следваше извивките на тялото му с плавни, нежни движения. Усети, че диша по-леко, отпуска се все повече и дори обърна заека настрани, за да му види нослето.

То беше съвсем розово и потрепваше.