Имало едно време една малка депресия. Тя се навърташе около хората и се опитваше да се установи у тях, да се прилепи, та да порасте и да си завъди дечица.

Но защо нищо не се получаваше?!

Хората не харесваха депресията въпреки, че бе много малка.

Един ден тя попадна в главата на едно момиче и започна да ѝ подхвърля мисли:

– Всичко е толкова лошо. Никой не ме обича. Животът е изпълнен само с проблеми, …..

Плака момичето и се тревожи половин ден. След това стана и се изми. Взе Библията и започна да чете. Депресията се опитваше отново да му нашепваше мрачни мисли, но момичето вече бе престанало да я слуша.

Огорчи се малката натрапница и отиде да досажда на един младеж. Мъка и болка се прокрадваха в мислите му, но той вместо да плаче и да се отчайва хвана китарата си и запя.

Депресията пощръкля. Развилня се. Започна да буйства. Но уви, всичко беше напразно. Тя беше все още малка и толкова ѝ бяха силите.

Какво можеше да направи повече!?

Тръгна отново между хората с надежда, да хване някоя по-податлива жертва, та поне малко да порасне.

Стигна до зоологическата градина. Хареса си ленивеца и реши върху него да изпробва силите си.

– Той е лениво животно и не особено активно, ще се справя с него, – реши категорично депресията.

И тя започна да му шепне, да го тормози, но ленивецът не я слушаше или не я разбираше, затова отново нищо не се получи.

– Какво пък мога спокойно да си почина до следващия човек, – каза си депресията. – Дано той се окаже по-голям ценител на тъгата!

Бъдете внимателни! Не позволявайте на депресията да ви мъчи и тероризира. Не я подхранвайте с вашите сълзи и огорчения. Усетите ли депресията, гонете я далече от себе си. Тя не заслужава да порасне, а още по-малко да си отгледа и дечица.

През 1855 г. Лондонското хармонично общество поканило Вагнер да даде няколко концерта в британската столица.

Вагнер едва се появил в Лондон и веднага започнали да го хулят.

В музикалните среди се появил слух, че той се отнасял снисходително към безпорните авторитети като Моцарт, Керубини, Бетовен и „ги измъчва в концертите си“, както му хареса.

Лондончани особено били раздразнени от това, че той дирижирал симфониите на Бетовен наизуст. Те дали на Вагнер да разбере, че това е много неприлично и е израз на неуважение към Бетовен.

На следващият концерт партитурата наистина лежала пред Вагнер.

Концерта имал изключителен успех. Ценителите на музиката веднага обкръжили Вагнер и се надпреварвали да го поздравяват.

– Нали ви казахме … Това е съвсем различно звучение, истинско по Бетовенски звучи. Колко съвършено взехте темпото на скерцото! Как блестящо въведохте виолите! ….

С тези думи един от ценител на музиката взел отворените партитури и…..О, ужас!

Те били на „Севилският бръснар“, дори за изпълнение на пияно… и най-страшното, били най- отгоре над нотите на наклонената масичка, която стояла пред композитора.

С хавайските мисионери е свързан един известен плик.

На него били залепени две хавайски марки по две и пет цента и две американски  по три цента.

Според легендата през 1870 г. пликът заедно с други ненужни книжа бил хвърлен в пещта. Въпреки това, той бил плътно опакован и успя да избегне огъня. Изгоряла само едната страна на плика.

Фабриката с пещта, където станало горенето на плика била закрита за цели 35 години.

Когато решили да я възстановят един от работниците, ценител на марките, забелязал уникалния плик.

През 1995 г. го продал за 2,1 милиона долара.

Форд в младежките си години бил голям ценител и познавач на добрата храна. В джобовете си винаги носел орехи или стафиди.

Всичко се изменило, когато той започнал да се възприема като тяло на машина, а стомаха си като резервоар на гориво, който редовно трябвало да се пълни с гориво.

След това той загубил интерес към храната. Какво значение има какво ядеш, ако всичко служи само за една цел? И започнал да се храни с диви плевели.

Въпреки, че Форд печелел почти по един милион долара на година, той събирал в градината си различни плевели, като от тях правел сандвичи, подправки за горчица и салати.

Изглежда тази диета му е били от голяма полза. Хенри Форд рядко боледувал и доживял до 83 годишна възраст.

Елена тихичко влезе в ателието. Христо седеше наведен над някаква рисунка. Изглеждаше много съсредоточен. Любопитството ѝ надделя и тя попита:

– Какво рисувате?

Стреснат от гласа ѝ Христо се отдръпна от картината и Елена я видя.

Рисунката я стресна. Леда беше пищна и гола. Лебедът бе огромен, висок почти колкото Леда. Той бе покрил тялото ѝ с големите си бели криле. Хълбокът на Леда прилягаше идеално на извивката на крилото, което се спускаше по бедрото и крака ѝ. Леда свенливо се бе обърнала настрани, сякаш се срамуваше, че е очарована и омагьосана от това създание.

Докато разглеждаше рисунката Елена се изчерви.

– Харесва ли ви? – попита Христо.

– Лебедът е прекрасен.

– Не напразно Зевс е използвал този образ, за да прелъсти Леда, – засмя се Христо. – Лебедът е лукав, неустоим заради красотата си. Никой не може да усети намеренията му, защото изглежда чист и непокварен.

И добави съвсем тихо:

– Но аз не му вярвам.

– А жената? – попита Елена.

– Какво знае тя? – каза Христо. – Изгубила се е в собственото си удоволствие.

Елена на хареса оценката му за Леда, нито пък искаше да приеме присъдата му за лебеда.

– Възможно ли е лебедът да не е чист?  – попита Елена. – Всеки човек възприема лебеда за невинен заради красотата му.

– И аз наблюдавам тези птици, – скептично сви устни Христо. – Те поразяват всеки, който се диви на грацията им. Но ако са заплашени, атакуват много грубо. Какво може да си помисли човек за създания с толкова двойствена природа?

– А какво ще кажете за лебеда, който знае, че умира и пее на приятелите си, за да ги успокои? – Елена неотстъпваше от своето.

– Смятате ли, че природните създания са глупави като хората? – На лицето на Христо се появи печална усмивка. – Лебедът усеща кога идва края му, но знае, че всичко на този свят е само един бързо преминаващ дар. Това не разбират единствено ние хората. Бедният смъртен едва достигнал до сигурност във някаква власт и веднага е унищожен от сили, които са по-големи от него.

– Искате да кажете, че Бог ни унищожава, както ни и създава? – попита Елена.

– Не, – възрази Христо. – Казвам само, че нищо не е вечно. Всичко е краткотрайно и променливо като чувствата ни. Само умът на човека му пречи да осъзнае това.

– Как може човек да се чувства добре, ако го занимават такива тъжни мисли? Вярно е че човек се превръща на прах, но нима нищо не оставя след себе си?

– Извинявайте, – каза Христо, – но мисля, че само забележителни хора оставят нещо повече от екскрементите си.

Христо се стресна от смаяното ѝ изражение, за това бързо добави:

– Е вие също сте едно великолепно изключение. Знам , че се грижите за бедните и не връщате никой гладен или жаден от прага си.

– Но нали вие ще оставите след себе си картини, статуи ……., а това са шедьоври, – бързо реагира Елена.

– Боята се лющи от платното, както кожата пада от плътта. Скулпторите се рушат, ако не от времето, от завистници и „ценители на изкуството“. Човек унищожава сам  собствените си творения.  Каквото оцелее, оцелее, – безгрижно махна с ръка Христо.

Елена погледна към картината, но не намери утеха в лицето на Леда ….