Виктория напусна родния си град и се премести в столицата. Там бързо свикна да живее в мегаполиса.

Тя си идваше един път в годината, точно на Нова година. Това идване бе без много ентусиазъм, защото много често се повтаряше един и същи сценарий.

Току що пристигнала, роднините като гладни лешояди се нахвърляха върху нея с различни по степен въпроси, без всякаква деликатност.

– Кога ще се омъжиш? – клатеше глава леля Донка.

– Купи ли си апартамент в столицата? – интересуваше се братовчед ѝ Мишо.

– Мислиш ли изобщо да имаш деца? – гледаше я предизвикателно баба Пена.

– Как до сега не си станала някоя главна на отдел? – цъкаше с език чичо ѝ Стамен.

Разпитът с пристрастие плавно протичаше като открито заседание на тема: „Как Виктория ще живее по-нататък?“

– Ако по-рядко ходи на почивка, – намеси се стрина ѝ Мария, – тя ще може бързо да събере повече пари, да си купи апартамент.

– Нека работи по-малко, – добави дядо Тодор, – така по-лесно ще организира личния си живот.

– По-добре е, – не остана назад и леля Петка, – да си вземе мъж с апартамент, тогава няма да се занимава с заеми и ипотеки.

В третата част от развлекателната програма на семейството се вдигаше бялото знаме за Виктория.

Започваха да обсъждат по-голямата сестра на Виктория:

– Е, Славка успешно се омъжи, – каза Нено, вуйчо на двете сестри.

– С мъжа си скоро си купиха апартамент, – побърза да осведоми останалите стринка Наталия.

– Славка има две умни деца, –  започна да я хвали баба Тота. – Едното рецитира много хубаво, а другото спечели скоро конкурс, представяйки своя картина.

Явно имаха за какво да я хвалят. Не е като Виктория, която няма ни кола, ни апартамент, нито семейство, нито някаква по-особена придобивка в жилището си.

Черешката на тортата бе негодуванието на родителите:

– Виктория рядко звъни и не я виждаме често между нас, – въздъхна майка ѝ.

– А през лятото вместо да дойде нагости по време на отпуската си, – недоволстваше баща ѝ, – тя отива на море.

В общи линии Виктория играеше ролята на лошата дъщеря.

Неудобните въпроси, непоисканите съвети, съперничеството и негодуванието  са основните проблеми, които могат да съсипят Новогодишния празник в едно семейство.

Симеон бе отзивчив човек, често помагаше на другите. Но започнеше ли някой да го хвали, размахваше ръце и сменяше веднага темата.

Той имаше един много добър приятел, Тодор Стилянов, който работеше като психиатър.

Двамата често се виждаха и обменяха мисли и знания.

В края на декември, в един мразовит ден, двамата седяха в едно кафене и отново говореха по въпроси, които ги вълнуваха.

– Когато наближи Рождество, – каза Симеон, – си мисля за множеството хора, които са самотни и отрудени по това време.

– Около празника има голям наплив на пациенти, – засмя се Тодор, – В тези празнични дни, те най-силно усещат самотата и че са отхвърлени.

– Именно на Рождество Бог ни напомня, че не сме сами, – въодушевено започна Симеон. – В живота, смъртта и възкресението на Исус, Бог ни показа любов и помирение, спасява ни от самотата и празнотата вътре в нас.

– Да, – въздъхна Тодор, – Ние не сме сами. Бог слезе от небето, за да ни разкрие любовта си към нас.

– През тези Рождественски дни можем да сме сигурни, – каза Симеон, – че Исус е близо. Той идва при нас и ни носи надежда. Прощава греховете ни, укрепва нашата вяра и изцелява духовните ни рани.

– Той е готов да изяви Своята милост, – тъжно поклати глава Тодор, – само чака нашето разрешение, да се намеси.

– Рождественската вест не се е изменила през последните две хиляди и повече години, – Симеон възторжено ръкомахаше с ръце. – Празникът ни напомня, че не сме сами.

– Много пъти съм казвал на пациентите си: „Ак се чувстваш сам на Рождество, покани Христос у дома си и отвори сърцето си за Него, – сподели Тодор.

– В тези дни около Рождество търся някой, който се чувства изоставен, отхвърлен и самотен, и се старая да проявя внимание и любов към него, – каза Симеон. – В такива моменти се чувствам удовлетворен, защото съм бил полезен ….

Двамата приятели още дълго говореха за взаимоотношенията между хората и за възможностите, които пропускаме да дарим някого с капчица любов….

Група от момичета бяха седнали на сянка. Обикновено обсъждаха кулинарни деликатеси, но днес темата беше много интересна, говореха за мармалада.

– Днес е известно, че жителите на Европа са опитали за първи път мармалада по време на Кръстоносните походи в Мала Азия, – каза Дарина, която обичаше да проследява историята или развитието на предмета, който обсъждаха. – Историческата родина на мармалада е Близкият Изток, както и Източното Средиземноморие.

– За да съхранят реколтата местните варили плодовете до максималното им сгъстяване – добави Валентина.

– В английскоговорещите държави думата „мармалад“ е означавала само сладко от цитрусови плодове, – каза Мариела. – Най-често мармалад са правели от портокали.

– Днес мармалад се прави не само от цитрусови плодове, но и от банани и даже от офика, – сподели Невена.

– Думата „мармалад“ идва от френски, – уточни Мариела – и означава сладко от дюли.

– Защо мармаладът го поръсват със захар? – попита Ема.

– Когато се втвърди във формата, кората на сладката маса не изглежда много апетитна, – усмихна се Весела. – Само захарта може да скрие всички недостатъци.

– Освен това захарта помага за бързото изсушаване на парчетата мармалад, – допълни Невена, – а това ускорява процесът на приготвяне.

– Така е, – съгласи се Наталия. – Захар има висока хигроскопичност, която отстранява излишната влага и втвърдява масата на мармалада.

– Знаете ли, че сухите френски порции съдържат млечни десерти, мюсли, даже и мармалад? – попита Стела.

– Мармаладът е богат на калций, магнезий и фосфор, – каза Невена.

– Днес се прави мармалад дори от кола, тиква и динена кора, – сподели Мария.

– А знаете ли от кого е направена най-голямата мармаладена мечка? – попита Валентина? – като предизвикателно присви очи.

Никое от момичетата не знаеше, за това всички бяха вперили жаден поглед в попиталата. Така щяха да научат нещо ново, която не знаеха.

– Най-големият мармалад в света са направили работниците от компанията Gummi Bear Factory, – каза тържествено Валентина. – Мармаладената мечка е достигала височина 1,7 м и е тежала повече от 600 кг.

Тъй като никое от момичетата нямаше друга информация за мармалада, те си тръгнаха, до следващия път, когато ще обсъдят нещо „важно“.

Топлият следобед предразполагаше за размисъл. Десетина юноши се възползваха от това и решиха да се съберат в създадения от тях клуб „Искам всичко да знам“.

Идеята бе на Пламен. Той обича да чете и да изнамира интересни факти за животни, растения, хора и какво ли още не.

Приятелите му Стоян, Ставри, Данаил, Кольо, Симеон, Нели, Мая, Радослав и Мария, също бяха много любознателни, за това с радост приеха идеята за създаване на този клуб.

Пламен бързо ги събра в едно от междучасията и им каза:

– Днес ще се съберем в парка, около фонтаните. Времето ще бъде хубаво и за това реших да прекараме обсъжданията на открито. Темата за днешното събиране я знаете, нали?

– Да бе, за стридите, – махна с ръка Данаил.

Цяла седмица всеки от тях бе търсил интересна информация за тези малки безвредни същества.

Когато се събраха, лицата на десетимата сияеха. Всеки очакваше да научи нещо, което не знаеше и да предложи информацията, която бе намерил.

Както винаги Пламен започна със малко встъпително слово:

– Стридите са много по-интересни, отколкото човек може да си представи. Яли са ги селяни и царе. Ценили са перлите открити в черупките им. Надявам се всеки от вас е открил нещо ценно за тези същества.

– Стридите могат да чуват, – започна Стоян. – В едно скорошно проучване учените пуснали на стридите звуци със ниска честота, като тези, които издават товарните кораби или получаващи се при техногенните експлозии и вятърните турбини.

– Интересно, – обади се Мая, – какъв ли е бил резултата?

– Стридите затворили черупките си, – продължи Стоян.

– А как ли реагират на звуци с висока честота, които издават високоскоростни катери? – попита Симеон.

– Те изобщо не ги безпокоят, – отговори Стоян. – Интересно е, че слухът им служи, за да чуят дъжда и приливите, така че да знаят кога да се размножават или да се подготвят за приемане и смилане на храна.

– Стридите са най-старото ястие, – сподели Нели. – Археолозите знаят, че един куп от черупки на стриди е доказателство, че наблизо са живели хора. Най-старите останки от стриди – купчини черупки, са датирани от 4000 г. пр. Хр. Преди хиляди години със стриди са се хранели аборигените на Северна Америка, жителите на древен Египет, Гърция, Рим, средновековна Франция и Англия, както и индийците.

– А знаете ли, че черупките на стридите са полезни за градината? – попита Ставри.

– Хайде бе? – ококори очи Мария.

– Когато черупките се разлагат, – обясни Ставри, – те изхвърлят калций в почвата, който подобрява рН и благоприятства за растежа на здрави растения.

– Стридите „участват“ в две пиеси на Шекспир, – намеси се Данаил. – В „Веселите уиндзорки“ и „Как ви харесва“. В първата звучи фразата: „Така светът за мен стрида ще стане и аз със меча си ще го отворя“. Това може да се разбира така: Ако приложите усилие, може да постигнете много.

– Това е доста интересно, – каза Симеон.

– А в „Както ви харесва“, – продължи да разказва за находката си Данаил, – е използвана не по-малко идиоматична, но също интересна фраза. “ Богатата добродетел живее, като скъперник в бедна барака, подобно на перла в гнусна стрида“.

– Стридите почистват водата, – каза Кольо. – Всеки ден една стрида филтрира около 189 литра вода. Те правят това чрез  хрилете, през които преминава водата. Така улавят хранителни вещества и водорасли, а водата напускаща стридите остава чиста.

– Стридите създават жилища за друг морски живот, – не се стърпя Симеон и побърза да сподели своето откритие. –  Когато стриди са много, те образуват рифове или легло, които от своя страна обезпечават платформа за живот на други животни, като анемониите, мидите и ракообразните.

– Последните привличат малки риби и скариди, последвани от голяма риба, – допълни Пламен.

– Натрупването на стридите, предпазват от последиците възникнали при изменението на климата, – сподели Нели. –  Рифът, състояща се от стриди, не само почиства водата и създава дом за морски живот, но и защитава брега от наводнения и ерозия. Той поглъща повече от 80% от енергията на морските вълни.

– Стридите могат да ни помогнат да не настинем, – заяви твърдо Радослав. – Те имат високо съдържание на цинк, което укрепва имунната система.

– В много части на света сега има само 1% от бившата популация на стридите, – каза Мария. – Пример за това е залива Чесапийк в Съединените щати, където някога е живяла многомилионна популация стриди.

– Търсенето на стриди в Америка е довело до унищожаването на местообитанията на мекотелите и до катастрофалния спад в броя им, – обади се Мая.

–  Лошото е, че 85% от рифовете на стридите са загубени за света, – добави Мария.

– Е, не увесвайте нос, – засмя се Пламен, – популацията на стридите може да се възстанови. Подходящо местообитание и малка помощ от стриди на исторически места, където все още се срещат, ще дадат добри резултати.

Денят преваляше и любознателните момчета и момичета побързаха да се разделят, за да се приберат навреме по домовете си.

Когато тухлите бяха разтоварени, дърводелците и строителите седнаха на масата. И започнаха обичайните разговори в такъв момент:

– От къде си?

– Колко изкарваш?

Разговорът изведнъж премина към гъбите. За селския човек тази тема е неизчерпаема. Като хванеш от майсторски приготвени гъби и стигнеш до темата, как да ги запазиш, когато падне снега.

По едно време  започна да разказва най-старият от дърводелците. Той беше около 70 годишен. На тези години мъжете оставят брадвата, но този  не беше я зарязал. Всички го слушаха внимателно, явно имаше авторитет в групата.

– За всяка гъба е нужен подход, – започна старецът.  – Например, когато отивам за медни агари не взимам чанта. В противен случай няма нищо да набера. Виж, празния чувал влиза в работа.  В гората се натъкнах на пънове. Те стърчаха на метър от земята, явно някой е сякъл тук. На дънерите като гроздове бяха накацали медни агари. Обрах само едно от отсечените дървета и напълних чувала. Имаше много, но нали трябваше да ги отнеса до селото.

Излязох от гората, а до селото оставаха още три километра. Вървях и усещах, че този товар не е по силите ми. А да хвърли толкова гъби просто е жалко. За беда заваля и дъжд. Чувалът натежа още повече.

Изведнъж чух зад себе си шум на кола. Обърнах се – червен „Москвич“.

– Е, – казах си, – слава на Бога.

Сложих чувала на рамо и помахах с ръка. Шофьорът спря и отвори прозорчето.

Той  беше як младеж с кожено яке.

Казвам му:

– Мили човече, закарай ме до селото, уморих се.

Той погледна чувал, после мен, а после недоволно кресна:

– Ти какво, дядо? Целият си мокър, ако седнеш вътре всичко ще намокриш.

Затвори прозорчето и потегли. Какво да се прави, нарамих чувала и отново закрачих под дъжда. Е, има и такива хора по света.

С малки почивки се добрах до селото. Наближавам и гледам червеният „Москвич“ спрял напряко  на пътя пред дома ми.

Приближих и попитах младежа:

– Какво се е случило?

– Как да ви кажа, ….. бензина свърши – и наведе засрамено глава. – Да знаете някой тук наблизо, който може да ми услужи с три литра бензин, за да мога да стигна до бензиностанцията.

– Аз имам бензин, – казвам му. – Сега ще донеса тубата.

Оставих чувала с гъбите и тръгнах към гаража. Когато се върнах младежът крачеше притеснено под дъжда.

– На вземи и наливай! – и му подадох тубата.

– Много ви благодаря. Аз… там на пътя …

– Няма значение, наливай.

Наля бензина, благодари ми смутено и потегли.

Всички се бяха смълчали . Всеки от тях поне веднъж е преминавал край човек в беда и не му е протегнал ръка за помощ. Грешките са си грешки, важно е човек да не таи злоба и огорчение. В такива случаи трябва да намери сили и да помогне на този, който го е пренебрегнал и отхвърлил.