Това бе поредното събиране на младите изследователи. На тези събирания те обсъждаха фантастични идеи или проекти, които им бяха направили впечатление.

Групата не беше много голяма, но участниците горяха от нетърпение да превърнат и най-големите фантазии в реалност.

Този следобед беше мрачен и начумерен от дъждовните облаци, които всеки момент бяха готови да се разплачат, но групата ентусиасти се бяха запалили от новата тема, която обсъждаха.

– Една от любимите истории, разказвани от любители на НЛО, смахнати по конспирациите и вярващите в нелепици е  експеримента във Филаделфия, – започна Пламен.

 – Тази история разпали интереса ми към физиката – призна си Запрян.

 – Макар и опроверган от създателя си, мита за филаделфииският експеримент остана популярна тема за разговори в някои от чатовете на Интернет, – засмя се Наталия.  – В легендата се разказва за скриването на американския военноморски плавателен съд „Елдридж“ от радарите във военното пристанище на Филаделфия.

 – Да, бях чувал за това, – подчерта Огнян. – По време на Втората световна война Айнщайн и Никола Тесла започнали да разработват тайна програма, известна като проектът „Дъга“. Те искали да създадат пречупващ светлината камуфлаж, за да скрият корабите на съюзниците от нацистките подводници.

– Новият ескадрен миноносец бил оборудван с всевъзможна научна техника, включително огромни електрически генератори, – започна да разказва Пламен. – Плавателният съд се обвивал в синьозелена мъгла, когато включели уредите и след миг избледнявал, а после отново се появявал, щом изключили захранването.

– Експериментът бил повторен няколко пъти до август 1943 година, – въодушевено заговори Запрян. – Плавателният съд избледнял в мъглата, само че този път се появил в Норфък. Няколко минути по-късно се върнал във Филаделфия и се материализирал.

– Очевидец намиращия се наблизо съобщил,  – уточни Наталия, – че видял неколцина членове на екипажа на „Елдридж“ да се разхождат като зашеметени, докато други продължавали да избледняват и да се появяват, сякаш били призраци.

 – Но това са глупости! – възкликна Мирослав. – Четох, че след години този очевидец е признал, че е съчинил цялата история. Освен това е доказано, че „Елдридж“ никога не е бил във Филаделфия, а Айнщайн е работил върху проекта „Манхатън“.

 – Науката е смесица от експерименти и вдъхновение, – започна философски да разсъждава Огнян. – Няма значение откъде идват идеите. Има безброй примери за изобретения, вдъхновени от легенди, митове и фантастика. През тридесетте години на 20 век радиото, което може да се носи в ръка, на Дик Трейси е било само фантазия, но сега никой не се съмнява в клетъчния телефон.

 –  Жул Верн описва атомна подводница почти цяло столетие преди един адмирал да направи „Наутилус“, – засмя се Наталия. – Научната фантастика предшества лазера, радара, сонара, космическите пътешествия, клонирането и стотици други технологии.

– Не ви ли е минавало през ума, че учените, се влияят от книгите, които са прочели като деца, и са се надявали някой ден да превърнат в реалност мечтите на писателите? – разгорещи се Пламен.

 – Добре – отстъпи Мирослав. – Признавам, че съм чел малко за квантовото телепортиране. Но всичко, което е постигнато, са няколко хиляди атома, кълбо от газ, изстреляно от точка А до точка Б в лабораторни условия. Твърдите, че може да се премести цял кораб, съставена от безброй атоми, и да го върнете в първоначалното му състояние?

 – Това не е квантово телепортиране, а нещо ново – въздъхна Запрян. – Нарича се магнитно скриване. Обектът не се  разгражда, а се премества в едно от четирите известни измерения, трите основни величини и времето.

 – Премахнете ли едно измерение от някой предмет,  – скочи Пламен, – той престава да съществува. Сянката е идеалният пример а това. Тя е двуизмерно копие на предмета, но не е самият предмет. Същият принцип важи и за времето. Извежда се кораб от нашето време и после се връща обратно.

 – Но ако нещо изчезне, за колко време се връща обратно? – попита Мирослава.

 – Това зависи от много фактори, – почеса се по главата Пламен.

Всички мълчаха, но това не бе разрешение за многото въпроси, които възникваха в главите им. Реалност, фантастика, научни постижения, измислица и мошеничество се объркаха в едно голямо кълбо, от което трудно можеше да се излезе……

Този проект не даваше спокойствие на Марко, той искаше да разбере целта му. За това и толкова настояваше Елена да му разкаже за него.

Тя се двоумеше между задължението да запази в тайна проекта и желанието да се похвали с работата си, но накрая проговори.

– Какво знаеш за квантовата физика, Марко?

– Това е областта на микрочастиците, където гравитацията и магнитните свойства не важат. Повечето неща, които съм чел, толкова много противоречат на общоприетата логика, че ги пренебрегвам.

– Добър отговор, – съгласи се Елена. – Този клон на физиката ще направи революция в начина ни на живот.

– Не мисля, че възможността да преместите много голям предмет, например самолет вътре в планина ще направи живота ми по-хубав – иронично отговори Марко.

Той все още бе ядосан заради лъжите, които му бяха наговорили, въпреки фактите, които бяха налице.

Елена не хареса упрека му и гласът ѝ стана рязък и груб:

– Не сме преместили в планината нищо. Всъщност самолетът никога не се е помръдвал от там.

Марко разбра, че с язвителни забележки няма да разбере нищо, за това малко успокои топката.

– Може ли да започнеш отначало, ако обичаш? – помоли Марко. – С малко по-прости думи.

– Добре, – примирено каза Елена. – Каква е най-високата възможна скорост във вселената?

– Това е скоростта на светлината и тя е двеста деветдесет и девет хиляди километра в секунда, – изстреля на един дъх Марко.

– Вторият закон на Нютон за термодинамиката твърди, че всички системи се разпадат в хаос, нали? – попита Елена.

– Нещо такова май беше, – съгласи се Марко.

– Падащото дърво в гората издава ли звук?

– Разбира се. Защо да не издава звук? – Марко още не можеше да разбере на къде бие Елена.

– Ти току-що даде три грешни отговора. Изучаването на квантовата теория на атома произлиза от работата на Нилс Бор и Вернер Хайзенберг. Един от принципите, на които се основават всички последвали научни изследвания, се нарича Принципа за неопределеността на Хайзенберг – наблюдаването на някое явление предупреждава за последиците от него. Следователно във вселената не се случва нищо, ако не бъде пряко наблюдавано.

Марко се засмя. Елена забеляза усмивката му, но продължи:

– Може да звучи глупаво, но наблюдателят кара нещата да се случват със самото си присъствие. Този факт е доказван десетки пъти в лабораторни условия. Това означава, че дървото в гората не може да издаде звук, защото никой не го е видял да пада. В света на квантите, във времето и в пространството от хаоса може спонтанно да възникне ред. Макар и за части от секундата, но дори този кратък период от време опровергава Втория закон на Нютон.

– А границата на скоростта? – настоя Марко.

– Ами ако ти кажа, че съм наблюдавала експеримент, при който лъч лазерна светлина, пуснат в газова среда при изключително ниска температура, излезе от другата страна на камерата, преди да бъде изстрелян? Следствието се появи преди причината. По някакъв начин в квантовия свят съобщение, движещо се по-бързо от скоростта на светлината, е предало, че лазерният лъч идва.

Марко не се съмняваше в твърденията ѝ. Но не можеше да проумее напълно изводите, нито как това е вкарало толкова голям самолет в планина.

– Нека да разширим експеримента, – предложи Елена. – И да го направим с частици светлината или фотони. В случая ще има частица, съществуваща на две места едновременно.

– Ами ако в процеса на изстрелването на частицата първата, с която сте започнали, бъде унищожена? – попита Марко.

– В друг ъгъл на свръхохладена газова камера ще има частица двойник.

Изведнъж Марко разбра.

– Говориш за някаква система на транспортиране ли?

Елена направи кисела гримаса.

– Не. Медиите преувеличават понякога нещата, но истината е, че транспортирането на човешки същества не е много практично.

– Това ли искахте да направите с самолета? – подскочи  Марко. – Да го транспортирате в скалата?

Елена още повече се начумери.

– Целта ни беше да го направим невидим. Наричаме го оптично-електрически камуфлаж. Предназначен е за самолети, ако съумеем да намалим размерите на необходимата техника и консумацията на енергия. Използвахме самолета, защото имаше теоретичен шанс да се получи нещо.

– Изпуснали сте го? – засмя се Марко.

– Не сме го изпуснали – троснато отговори Елена. – Предупредиха ни за такава възможност, за това вградихме защитна система в случай на авария.

– И какво се случи?

– Системата използва мехур със силни магнитни свойства, който пречупва видимата светлина в тороид, с форма подобна на поничка. Ние виждаме предметите, защото светлината се отразява в повърхността им. Някои дължини на вълните се поглъщат, а онези, които се отразяват, придават цвета на предмета. Черните неща поглъщат всички дължини на вълните, затова не можем да ги видим, но възприемаме присъствието им на цветен фон.

Марко слушаше съсредоточено и преосмисляше чутото.

– Ако затворим светлината в тороид така,  – каза Елена, – че да не може да избяга и после я пречупим около предмета, наблюдателят няма да види нищо. Все едно водата да изкриви светлината и моливът да изглежда крив, когато половината стърчи над повърхността.

– Какво означава това? – попита озадачено Марко.

– Означава, че възникнаха последици. Бяхме ги предвидили и взехме предпазни мерки, но решихме, че може и да ни се размине. Магнитното поле пречупи видимата светлина, докато я превърна в самостоятелна система, точка в пространството, където светлината не може да избяга.

– Но това прилича на черна дупка, – засмя се Марко.

– Не. Черните дупки са разпадане на материята вследствие на гравитацията. Ние използваме магнитни свойства.

– Каква е разликата?

– Гравитацията не е съвместима със света на квантите.

– Това означава, че сте попаднали на нещо ново. Но със същите последици.

– Ние спряхме времето. Магнитното налягане, също като гравитацията в черната дупка, създаде мехур около експерименталния обект. Светлината беше затворена в мехура и принципът за неопределеността на Хайзенберг влезе в сила.

– И експериментът ви вече няма наблюдател?

– А в света на квантите, когато няма наблюдател, нищо не се случва. Дървото в гората все още си стои, докато някой не отиде да го наблюдава.

– А какво причини това на самолета?

– За него времето спря и останалата част от вселената изчезна. Някои учени от нашия екип предположиха, че това може да се случи и затова взехме предпазни мерки. Инсталирахме пусково устройство за преплитане на квантите, което да намали енергията в магнитната сфера около самолета и да възвърне нормалния поток от време. Теоретично той отново трябваше да се появи в нашия свят.

– Но го изпуснахте и той се появи другаде. Защо?

– Не го изпуснахме. Земята се върти с повече от хиляда и шестстотин километра в час, а около слънцето още по-бързо. Включете и въртенето на нашата Слънчева система с Млечния път и ще разберете, че сме се справили добре, като сме върнали самолета на нашата планета.
Това бе фантастично, но преместването се бе осъществило и самолетът макар и на друго място се бе появил.

Хотелът бе изграден върху скала. Помещението в което се събраха бе издялано от камък. предстоеше, бяха се натъкнали на нещо много интересно и искаха да го обсъдят.

– Чжън Хъ е бил роб евнух,  – каза Красимир, – който е станал един най-великите китайски  пълководци. За период от 28 години е командвал седем епични похода, които са стигнали чак до Персийския залив, Мадагаскар и Африка.

– Някои твърдят, че е стигнал чак до Южна Америка, – обади се Никола.

– Има и археологически доказателства в подкрепа на това, – вметна реплика и Бонка.

– Корабите му били най-големите, правени до тогава, – продължи разказа си Красимир, – били дълги 120 метра и това е много преди Колумб да открие Америка с триметровата си каравела. Ако не се лъжа, корабите на Чжън Хъ са били най-големите до настъпването на Индустриалната революция.

– Нямах престава а това, – учудено констатира Бонка.

– Периодът на управлението на династията Мин е единствена в китайската история, когато са започнали да търсят начини да търгуват с други народи, вместо да чакат другите търговци да дойдат при тях. – каза Красимир. – Османската и Персийската империи били в разцвет и обмен на стоки и знания. Флотата на Мин била най-могъщата в света и била готова да завладее морските пътища. Никой не можел да я спре.

– Но тогава императорът забранил морската търговия, – обади се Никола. – И Китай наново затворил границите си за всички. Само малцина пътували по Пътя на коприната. Флотата била унищожена, а екипажите, които видели далечни страни били убити. Всичко донесено в Китай от далече било унищожено.

– Защо са го направили? – попита Бонка.

– Никой не знае причината, – каза Красимир.- Китайците не са смели да оспорят заповедта на императора.

– Ами Чжу Чжан-дзъ главният писар в императорския двор? – отново се  намеси Никола.

– Да, – отговори Красимир, – той порицал унищожаването на корабите и рискувал живота си, като отвлякъл тайно част от това, което били донесли търговците от другаде. Съкровището съдържало ръкописи и текстове, произведения на видни математици от арабския свят, безценни творби на изкуството, резба от слонова кост, скъпоценни камъни и тонове злато.

– Това навярно е било най-голямото хранилище на знания и открития в историята на човечеството, – възкликна Бонка.

– Навярно е било нещо от рода на Александрийската библиотека, – подчерта Никола.

– Може би част от колекцията е била събрана от Чжу Чжан-дзъ? – попита Бонка.

– Не знам това, – призна си Красимир, – но легендата разказва, че ако някой застанел на висока планина, няма да вижда края на кервана. Чжу Чжан-дзъ закарал богатствата в долина в западен Китай и поръчал на местните жители да ги пазят добре. На връщане, когато отивал при императора, Чжу Чжан-дзъ внезапно починал и архивите изчезнали завинаги.

– Звучи доста загадъчно и вълнуващо,  – каза Бонка. – и това ли е краят на това съкровище?

– Не, – засмя се Красимир, – някои монаси започнали да  раздават останалото от Чжу Чжан-дзъ и това привлякло вниманието.

– Предполагам златото, – подхвърли иронично Никола.

– Не, – възмути се Красимир, – вие само за пари и злато си мислите. Това били планове, чертежи и текстове, които императорът получил като дар от султана на Мускат, той бил най-богатия човек в света, когато флотилиите със съкровищата обикаляли Персийския залив.

– И  как е попаднал на тези документи? – поинтересува се Бонка.

– Смятали, – каза Красимир, – че са дело на един от неговите велики математици, нещо като арабския Леонардо да Винчи. Животът на няколко поколения монаси преминал в разгадаване на тези ръкописи.

– Странна история, защо до сега нищо не знаем за нея или съвсем бегло сме чували от някъде? – попита Никола.

– Някои открития се паят в тайна, защо ако попаднат в лоши ръце, ще нанесат разрушения и човечеството ще се самоунищожи – каза замислено Красимир.

Нено бе въодушевен. Той бе намерил хора, с които да сподели мечтите си, а и те не оставаха равнодушни към думите му.

– Преди главата ми бе пълна с идеи, но нямах цел, – каза Нено. – Имах добри намерение, но без покритие. Когато осъзнах целта в живота си, всичко, което бях научил и правил през времето на своето съществуване, се подреди по пътя към тази цел. Това стана още преди да го осъзная с ума си.

Емилия го слушаше захласната. Докато Нено говореше с ентусиазъм за стремежите си, той буквално израстваше в очите ѝ.

– Хората твърдят, – продължи той, – че днес не стават чудеса. Но ние живеем в невероятна епоха. Машините ни спасяват от тежкия труд. Влакове, автомобили, самолети скъсяват разстоянията. По телефона можеш да е обадиш на свой приятел, който се намира на другия край на света …..

Хората, които го слушаха бяха увлечени от думите му.

В главите на всеки от тях не веднъж се бяха въртели подобни мисли, но именно днес се намери човек който да ги изрази подредено и ясно.

Емилия усещаше, че между нейните мечти и тези на Нено имаше сходство.

Тя искаше да разбере тайната на живота, като усилено изследваше и наблюдаваше растенията и животните, а плана на Нено бе да разгадае тази тайна у хората, по-точно в съвместната им работа.

– Мисля, че нашите интереси не са толкова различни, – каза Емилия.- Аз искам да разкрия тайната на сътворението, наблюдавайки ставащото в природата, а вие …. търсите тайната на един вид ново сътворение, включващо взаимодействието между хората и желанието им да творят съвместно.

Нено ѝ се усмихна.

– Какво прекрасно сравнение. Мисля, че идеята ми не би могла да се изрази по-красиво.

Часовникът на кулата удари полунощ. София се въртеше в леглото и още не можеше да заспи. Мяукането на влюбен котарак, самотно скитащ на покрива, се промъкваше през отворения ѝ прозорец.

София стана, включи нощната лампа и се наведе над „съкровището“ си. Това бе дървено сандъче с наранена тук там дърворезба, в която тя съхраняваше множество събрани думи и изречения.

Всеки път, когато прочиташе нещо интересно от вестник или книга, записваше си го или изрязваше, ако това беше възможно, а след това го поставяше в сандъчето си. Тя запазваше всичко записано, което ѝ се бе изпречило на пътя, внимателно и грижливо, както скъперник  съхранява малкото си спестявания.

Щом се върнеше от работа, изваждаше сандъчето и започваше да препрочита готварски рецепти, пожълтели изрезки от вестници, стари плакати, откъси от романи, театрални сцени и стихове…..

Винаги заключваше вратата, защото я беше страх, че някой ще я изненада, когато се занимаваше с това.

За София четенето беше мания. От думите и изреченията, от всяко късче хартия, тя черпеше нови мисли, откриваше нови светове. Те изникваха пред нея като духа от бутилката.

Така тя се потапяше и бродеше в други, различни от нейния, по-добри светове, бягайки след усилената работа през деня в кръчмата. Това бяха светове изпълнени с тайни и загадки.

Тази вечер пред София не се откри никакво очаровани или вълшебство. Писмените знаци останаха мъртви букви върху стара хартия, който упорито отказваха да разкрият тайните си.

Причината не бе в думите и изреченията, а в самата София. Тя бе объркана. Препрочиташе многократно еди и същ ред, но бе неспособна да разбере написаното, само защото днес през деня Антон ѝ бе направил предложение за женитба.

В това състояние, тя не можеше да заспи. Дали да приеме предложението му? Мисълта да има съпруг събуди у нея приятни усещания.

Женитбата щеше да промени из основи битието ѝ. В живот ѝ щеше да влезе човек, който ще се грижи за нея. Той ще опознае всичките ѝ навици и предпочитания…. София отдавна копнееше за такава близост.

Антон ли бе мъжът, когото бе чакала? София го харесваше. Той се отнасяше любезно и с уважение към нея. Но дали би могла да го обикне? За това тя го бе помолила за известен период от време, в който да си помисли.

Все още се колебаеше, смущаваха я картини от семейния живот на други хора, на които бе станала свидетел.

Така я завари утрото, а през деня я чакаше много работа …..