Димо започна работа като доброволец в болницата. Падаха му се по две смени седмично. Приятелят му Кольо вече беше такъв от два месеца и си вършеше работата усърдно и всеотдайно. Именно той бе причината Димо да се запише за доброволец. Кольо примами приятеля си за тази работа, като му обеща, че ще го запознае с две момичета.

Когато Димо постъпи в болницата изобщо не му остана време дори и за едното момиче, въпреки че се запозна и с двете. През цялото време целият персонал беше натоварен. Докарваха много болни, в някои моменти, дори не достигаха хора навсякъде.

Първоначално на Димо възложиха да се грижи за прането. Пералните в болниците работеха постоянно.

Работата на Димо беше да сортира дрехите и бельото. Той определяше кое е за изваряване и кое трябва да се пере на по-ниска температура. Изпразваше джобовете на пижамите. Попълваше бланка, в която описваше колко калъфки, чаршафи и т.н. са за подмяна.

Петната от кръв и мръсотия, амонячния дъх на урината, вонята на потта и други телесни секрети, засъхнали повръщания и потискащата миризма от болни тела не будеха у Димо никакво отвращение или презрение.

Понякога виждаше приятеля си Кольо да минава край него, като с едната си ръка държеше носилка, а с другата бе вдигнал банката на система и това му вдъхваше още по-голям ентусиазъм да се грижи за болните.

Снощи помолиха Димо да помогне за преместването на човек, с фрактура на черепа, от носилката в леглото. Понякога го молеха и за по-дребни неща или го изпращаха да изпълни дребни поръчки.

Постепенно на Димо почнаха да поверяват и по-важни задачи. Той заместваше санитарите и сестрите, които бяха претрупани с много работа, при приемане на нови или повиквания.

Димо можеше да сложи катетър или да нагласи система. Макар и нов в отделението, той откри в себе си ново умение, да успокоява и да утешава.

Пристъпваше към леглото на викащ  от болка пациент, слагаше едната си ръка на челото му, а другата на рамото му и успяваше да потуши страха у болния с докосване и няколко прости думи. Лекарите и сестрите скоро забелязаха това негово умение и започнаха да го викат да успокоява болните.

Действията и думите му въздействаха много добре на пациентите.

– Как се казвате, госпожице? – питаше Димо. – Да, знам, че боли. Боли ужасно, непоносимо, но това е добър знак. Така трябва да е. Показва, че операцията ви е минала успешно. Утре ще боли по-малко, а след седмица ще си бъдете в къщи.

Или казваше на друг:

– Спокойно, няма нищо, приятелю. Давай повърни всичко. Не го задържай, ще ти олекне.

А на други обещаваше:

– Ще ѝ кажа естествено. Тя беше тук, докато спеше. Разбира се, че те обича, беше съвсем очевидно.

Димо намираше точната комбинация от съчувствие и твърдост. Той изразяваше симпатия и съжаление, демонстрираше авторитет.

От неговите уста фразата: „За съжаление не знам отговора на този въпрос“, звучеше сякаш се основаваше на необятно познание, макар и прикрито зад наслоилото се с годините усещане за отговорност.

Вдъхваше у съсипаните от мъка роднини необходимата увереност, че в негово лице имат умел съюзник, които ще им помогне в борбата срещу болестта и няма да отстъпи лесно.

Често на Димо му се случваше да води до тоалетната олигавен и едва кретащ старец. Сваляше му панталоните, помагаше му да седне, придържаше възрастния мъж, докато се изходи. След това го измиваше и завеждаше до леглото.

Това бяха само две смени, но изпълнени с напрежение и задоволство. Грижейки се за болните и помагайки на хората Димо се измени. Хората, които го познаваха от преди, виждаха промяната и много се радваха за него.

Ето как една спонтанна покана от приятел, превърна пакостника и побойника на махалата в младеж, който доброволно отдаваше всичките си сили и цялата си любов към страдащите.

Двамата напуснаха шумната тълпа от празнуващи във вилата. Седнаха в градината и се засмяха.

– Сигурно сега като изчезнахме, клюкарства и си шушукат за нас, – каза Дамян.

– Това малко ме безпокои, – махна с ръка Димитрина. – Последния път, когато им дадох повод да говорят за мен, всички ме съжаляваха. А покрай съчувствието понесох някое и друго „нали ти казах“.

– И кога се е случило това? – полюбопитствува Дамян.

– Преди 8 години, – уточни Димитрина.

– Тогава си била на 19, – констатира Дамян.

– Може би, някои на тази възраст са зрели, но аз съм от хората, които „се събуждат“ малко по-късно, – засмя се Димитрина. – Освен това бях твърде закръглена, непохватна и се срамувах да разговарям с мъж.

Дамян се усмихна едва забележимо:

– Трудно ми е да си представя, че има момент, в който не знаеш какво да кажеш. И как стана така, че изведнъж порасна?

– Може би ми е помогнало заминаването. Бях свалила някой и друг килограм. Докато бях първата година в университета се научих да се държа подобаващо. Промяната не беше кой знае каква, но изглежда е била достатъчна, за да ме забележи Георги. Той беше по-голям от мен, красив, интелигентен, … Не можех да повярвам, че някой ще се заинтересува от мен. Тогава се сгодихме

Димитрина се усмихна на себе си, като си спомни колко глупава и наивна е била.

– И е последвала драматична развръзка, – подкачи я Дамян, който бе чул оттук-оттам нещо за случая.

– Просто процесът на израстването ми приключи, когато един ден заварих годеника си с най-добрата си приятелка в леглото. Тя бе едно от хубавите и популярни момичета още в училище.

– Как го прие? Изненада ли се?

– Най-лошото беше, че за по-малко от 24 часа в малкото ни градче вече всички знаеха, какво е станало. Веднага развалих годежа. А той бе имал наглостта да заяви, че обичал друга, а с мен само се забавлявал и си убивал времето. Не съм могла правилно да разбера намеренията му. Тогава трудно преживях унижението и се махнах далече от всички и всичко.

– Да но после си стъпила на краката си. Развила си собствен бизнес и сега никой в нищо не може да те упрекне, – заяви със задоволство Дамян.

– Е, да но сега малко ми завиждат, – тъжно каза Димитрина, – очаквах да ме посрещнат с радост, че все пак съм успяла, но не стана.

Пленниците бяха събрани на хиподрума в Москва и на стадион „Динамо“. Преди това всеки немец беше преминал през щателна проверка. За парада в Москва взеха само здравите и можещите да се придвижват самостоятелно.
Пожарникарите донесоха вода на военноплениците, но тя бе достатъчна само да се утоли жаждата им, но не и да се умият. Те имаха доста неугледен вид, немити, без обувки, но за това пък им раздадоха подсилени дажби, овесена каша и хляб със салам.
На 17 юли в 11 часа сутринта пленниците бяха разделени на две групи. Построиха ги по звания по 20 в редица. Първата група от 42 хиляди човек премина за 2 часа и 25 минути Ленинградското шосе, улица Горки, през площа Маяковски до гарата в Курск. Сред тази група имаше 1227 пленени с офицерски и генералски звания.
Втората група същояща се от 15 хиляди човека за 4 часа и 20 минути, премина почти същия маршрут и стигна гара Канатчиково.
Колоните се охраняваха от конници с голи саби и охрана с пушки. Зад
плениците се движеха машини за поливане, които символизираха отмиването на „нациската измет“ от земята.
„Парадът“ завърши в седем часа вечерта, когато плениците бяха качени по вагони и откарани по местата, където ги държаха затворени. На четирима пленници, изоставащи от колоната беше оказана медицинска помощ.
Сред пленниците имаше колона от французи колаборационисти. Те носеха на куртките си трикольорна значка. Когато се изравниха и видяха генерал Птит, който стоеше в задната част на камиона, започнаха да викат:
– Да живее Франция, наш генерал! Ние не бяхме доброволци! Нас ни призоваха насила. Да живее Франция!
Ернест Птит не прояви към тях никакво съчувствие. Изплю се злобно и през зъби каза:
– Мерзавци! Който не е искал, той не е с нас.
По време на парада от стана на населението се чуваха скандирания:
– Смърт на Хитлер! Смърт на фашизма!
Агресивност и преки нападки срещу пленниците нямаше много, въпреки че хората бяха настроени доста злобно към пленените.

В африканското езеро Чад се влива река Шари, която по време на пролетните и летните дъждове носи толкова много вода, че езерото се препълва. Когато водата прелее в източния край на езерото, тогава Чад изпраща излишъка от своите води на североизток, в котловината на пустинята Сахара, което прави тази котловина много плодородна.
Ако Бог препълва чашата ни с добро, радост и благословение, трябва да си спомним за хората, които се намират в котловината на мъката и бедите и да им дадем от нашите благословения.
Ние угаждаме на Бог, като вършим добро и всичко необходимо за тези, които са край нас. Истината и доброто са неразделни.
Някой попитал християнина Нистерий, приятел на Антоний:
– Какво добро да направя?
Нистерий отговорил:
– Не са ли всички дела равни? Писанието казва, че Авраам е бил гостоприемен и Бог беше с него. Илия обичаше тишината и Бог беше с него. Давид беше кротък и Бог беше с него. Така че, виж какво Бог иска за душата ти и внимавай в сърцето си.
Прави добро на приятелите си, за да те обичат още повече. Прави това и за враговете си, така че да станат някога твои приятели. Когато говориш за врага си, не забравяй, че ще дойде ден, когато той ще ти бъде приятел. Божията воля е да живеем щастливо със другите, а не взаимно да си носим притеснения и смърт.
Сърдеченото „добро утро“, любезното „лека нощ“, дума на съчувствие или утеха, насърчение или съвет, една чаша студена вода, учтивост, дружеско ръкостискане – всичко това е помощ и доброта. Там, където има хора, се появява възможност да направиш добро някому.
„И тъй, доколкото имаме случай, нека струваме добро на всички, а най-вече на своите по вяра“.