През нощта Наталия дълго се въртя в кревата си. Тя се срамуваше от това, което бе направила през деня.

„Как можах да скрия най-важната част от живота си тази, която основно заема моето време, но с която се гордея повече от всичко – моите деца“.

През деня Наталия присъстваше на важна конференция, в която участваха жени от нейната професия. На събирането имаше жени от цял свят.

Всички обядваха заедно. На този обяд, всяка жена трябваше да стане и да се представи  със своите професионални постижения и успехи.

– Аз сън координатор на модни ревюта ….

– Аз снимам дрехите на най-големите компании ……

– Аз съм консултант в корпорация …

– Аз съм ръководещ сътрудник при ….

Докато слушаше жените Наталия се чувстваше много неуверена.

„Какво да им кажа, когато дойде моя ред? Как да се представя?“

Тя прехвърляше в главата си различни възможности и варианти.

„Не е нужно да казвам, че идвам от район, където хората се занимават със селско стопанство. Не мога да им кажа, че най-добрите ми възможности включват: сменяне на памперси, поддържане на градинката ни, миене на съдове. Трябва ли да им кажа за съпруга си, че няма по-силен човек, на когото мога да се опра като него? За това, че се гордея с него, че той се труди усилено за семейството си и същевременно подкрепя всяко мое начинание? Да им разкажа ли за вярата си, за Бог, Който не само обичам, но и Му служа? Сигурно ще ме вземат за глупачка. Не, няма да им кажа за децата си, които толкова обичам. Ще ме сметнат за обикновена майка“.

Когато дойде нейния ред, тя се изправи, приведе се напред и каза:

– Аз съм Наталия от компанията ….Аз не съм просто майка ….

Във всичко останало се постара да не се покаже прекалено “ добра домакиня“ или „държаща на семейството си“.

Едва сега тя разбираше, колко ужасно бе нейното изказване. Това, което тя каза нямаше нищо общо със истинското ѝ настояще.

Но как можеше да не наговори всички тези „надути фрази“? Всички останали ѝ изглеждаха много опитни, талантливи, влиятелни,… положение, което тя никога нямаше да достигне.

В своето изказване, Наталия се бе опитала да им докаже, че тя не е „просто майка“.

Толкова пъти бе слушала фразата: „Най-благородното призвание за една жена в света е да бъде майка“. Ние много често се хвалим с нашите майки, но не бързаме да ставаме такива и понякога с неодобрение се отнасяме към тези, които са пожелали да се посветят на семейния живот.

Защо обществото има негативно отношение към жените, които са „просто майки“? Защо професионалните постижения на една жена се смятат за фантастични и невероятни, а нашите успехи в семейството се принизяват?

Да бъдеш „просто майка“ е чест. Такава жена трябва да се чувства успешна, та тя е избрала една толкова трудна област, където да разгърне талантите си – семейството.

В тази нощ Наталия реши за себе си:

– Ще бъда жена, която ще се гордее с работата си на майка и домакиня. И следващия път, когато трябва да се представя, ще стана и ще кажа: „Казвам се Наталия. Аз съм просто майка……..“

Една от нигерийските протестантски църкви „Скиния на вярата“ е записана в Книгата на рекордите на Гинес като най- много събираща хора в нея. В църквата има предвидени 50 хиляди места за сядане.

В края на 2011 г., втора петдесятна църква беше открита в Лагос, най-големият град на Нигерия. Твърдят, че е „най-голямата“. Националната Апостолска Църква в Нигерия е в състояние да побере 100000 вярващи едновременно.

На 12 ноември 2000 г. в Лагос е имало богослужение с участието на Райнхард Бонке, на което се събрали 1,6 милиона души. Това събитие е станало „най-голямата среща в историята на християнският евангелизъм“.

Всяка година в страната се провежда така нареченият „Конгрес на Святият Дух“, който се организира от Петдесятната християнската църква Единението на Бога. Това събиране се провежда за една седмица през декември. В него участват до 6 милиона вярващи от всички краища на света.

В групата младежи имаше такива, които формално присъстваха на събеседванията по изучаване на Библията. Те идваха на тези събирания, защото родителите ги караха.

Но имаше и други, които разсъждаваха, анализираха и размишляваха върху чутото. Техният неспокоен дух търсеше лицето на Господа.

Такъв беше Лъчезар, но приятелят му Марко бе от безразличните и незаинтересованите, търсещ във всичко собствената си изгода и ако не откриеше такава, гледаше да се измъкне и да изчезне нанякъде.

Лъчезар придърпа приятелят си след като свърши урока:

– Пак ли ще бягаш? Отново ли не чу нищо от това, което ни говори Младенова?

– Кво толкова? – разсърди се Марко. – Разпънали Го като разбойник между двама злосторника. Всяка година правим едно и също като по навик.

– Ето, – каза с тъга Лъчезар,  – поради съществуващите стереотипи, не виждаме истината, която ни се открива в тези дни.

– Е, добре де, – начумери се Марко, – спомняме си какво Христос е направил за нас.

Това бе по-скоро заучена фраза, а не израз на някакво убеждение.

– Това е важна битка между разголеното зло и любовта, която го побеждава, – каза разпалено Лъчезар.

– Погледи нещата реално, – разпери ръце Марко. – Хората нацяло се объркаха. Всеки тежко преживява самотата, въпреки всички съвременни средства за комуникации ….

– За свят, в които назряват сложни конфликти, единственият отговор може да бъде жертвата на Исус Христос на Голгота, – очите на Лъчезар пламтяха. – И този отговор вече е даден. За нас това е важно време. Период, в който се опитваме да се преборим с кризата, възникнала поради неизправните ни взаимоотношенията с Бога.

– И кво предлагаш в случая? – съвсем незаинтересовано попита Марко, колкото само да подразни приятеля си.

– Трябва да погледнем нещата по нов начин, – тържествуващо възкликна Лъчезар, – да видим, че зад всички наши беди, вече сияе победата.

– Да бе, триумфа звучи вече в ушите ни, – насмешливо с голяма доза ирония каза Марко.

– Не разбираш ли, че истинско упование за хората, може да бъде само Бог? Всеки може да те изостави и захвърли, но не и Господ.

Марко често се чувстваше пренебрегнат и изоставен от близки, приятели, дори и от случайно познати, затова думите на Лъчезар го ужилиха.

– В тези дни трябва не само да живеем с Него, – продължи Лъчезар, – а разбирайки истината, какво Исус е направил за нас на кръста, да получим нов подтик и стимул да живеем в тази истина.

Раменете на Марко започнаха да се тресат. Той плачеше. Спасителят бе докоснал сърцето му и му откриваше колко много го обича……

Симеонов нервно крачеше из стаята и тихо промърмори:

– Добре, сега ще направя това, което казвате, но после какво ще правим? Как ще се оправя с недоволните.

Добромиров се замисли, а после каза:

– Едва сега започва да се прибира реколтата. Поне няма да има вълнение, докато положението не стигне до пазара, когато всеки ще иска да продаде продукцията си. Да всички са насели една и съща култура, защото им казах, че фъстъкът обогатява почвата. Сега на събирането им кажи, че след десет дни ще бъдат предложени  множество приложения на фъстъците.

Симеонов поклати глава и кисело се усмихна:

– Не искам да ги лъжа. Изобщо не ми е до шеги. Имате ли някакъв план?

– Разбира се, че имам, – каза спокойно Добромиров, – след десет дена както ви казах ще предложа доста приложения на фъстъците, така че те ще се изкупуват масово на пазара, даже няма да стигнат.

– Няма да ви напомням, че имате само десет дни, това е срока, който вие сам предложихте.

– Вижте, господин Симеонов, това отдавна съществува, но никой до сега не го е открил. Всяка сутрин отивам в гората и Бог ми разкрива своите тайни. Според това, което чуя планирам деня си. До сега не съм налучквал методите, които използвам. След разговора си с Него отивам в лабораторията и изпълнявам инструкциите Му. А днес Го попитах, защо е създал фъстъка.

Симеонов го изгледа внимателно, поиска да му каже нещо, но само махна с ръка.

– Не съм луд, не бойте се, – усмихна се Добромиров. – Кажете ми без заобикалки, какво ви смущава?

– Какво ти говори Бог?

– Най- напред почнах да се самосъжалявам за съвета, който бях дал на месните земеделци. След като бях разговарял с тях, разбрах, че положението е станало взривоопасно. И днес попитах Бог: „Господи, защо си създал вселената?“, а Той ми каза, „Питай за нещо, което твоя ум ще може да възприеме“. Тогава Го попитах: „Защо си създал хората?“ Отговорът гласеше: „И това няма да разбереш“. Заинатих се и попитах: „Защо си създал тогава растенията?“ Той отговори: „Това е тема извън обсега на умствените ти възможности“. Бях отчаян и прошепнах: „А фъстъците? За тях ще ми кажеш ли?“ „Да за тях ще ти кажа. Иди в лабораторията си и разгради един фъстък във вода, мазнина, смола, захар, скорбяла и аминокиселини. След това всичко смеси съгласно трите Ми закона за съвместимост, температура и налягане“. Така, че господин Симеонов след десет дни ще имаме отговора.

Двамата се засмяха, после Симеонов попита:

– Бог винаги ли отговаря?

Добромиров изведнъж стана сериозен.

– Той винаги ми е давал идеи, но това не ме прави по-различен от другите хора. Бог дава на всеки човек. Тези идея посочват къде е скрито едно или друго съкровище на познанието. Но всеки трябва да реши сам за себе си. Помислете само, има толкова много хора измъчвани от депресия и те са в това състояние, защото не са пожелали да претворят идеите, които им е дал Бог. Човек, който се отказва от тези идеи затъва в бездънното блато на самосъжалението и угризенията, а тези, които ги осъществяват се чувстват щастливи и удовлетворени.

Това наистина се е случило, промених само имената. Човекът разкрил на хората над 300 приложения на фъстъците е Джордж Уошинктън Карвър и то по време, когато пазарът е бил препълнен с фъстъци.

Само преди двадесет и четири часа всичко беше лесно и просто. Животът на Мая течеше без произшествия. Събитията следваха едно подир друго и тя не се замисляше много за нещата. Училище, колеж, университет. И оттам в област, която обичаше толкова много.

Преди осем месеца в живота и се бе появил Иван и макар да не ѝ бе направил официално предложение, въпросът дали ще се оженят, беше предрешен. Тя взимаше лесно решение, без да разсъждава за последиците.

Точно на трийсет и втория си рожден ден Мая получи това, за което мечтаеше – кариера, кауза и сродна душа. Но изведнъж всичко се промени.

Отговорността плашеше Мая повече, отколкото искаше да си признае.

Всичко се обърка, когато Филип дойде на събирането у тях. Той имаше стройно и атлетично тяло. Косата му беше буйна и гъста. Очите ми бяха шеговити и подкупващи, а усмивката цяло предизвикателство, на което никоя жена не можеше да устои.

Мая прекоси всекидневната и излезе на балкона. Това беше едно от любимите ѝ места. Отсреща непрекъснато се мяркаха хора. Тя стоя там дълго. Накрая се върна в стаята, която имаше климатик и затвори вратата.

Апартаментът бе обзаведен с някои оставени мебели от баща ѝ. Харесваше единствено старото кресло. Купила го бе от магазин за мебели втора употреба, когато беше в колежа.

Мая се грижеше за него като за домашен любимец. През годините креслото беше ремонтирано много пъти. От оригинала бе останало съвсем малко. Но за нея си оставаше същото кресло, в което потъваше през онези безгрижни дни, когато учеше в колежа. И сега се отпусна с благодарност в прегръдката му.

Мая знаеше, че Филип е в списъка на гостите, но се надяваше той да не се появи, а в същото време ѝ се искаше да дойде. Тя бе слушала много за неговите успехи, тайно си бе мечтала за среща с него.

Когато Филип влезе в трапезарията и момичешкото ѝ увлечение се завърна, тя отново се почувства неловко, както когато го видя за пръв път. Безгрижният и живот изведнъж се усложни. В съзнанието и се въртяха нови мисли, нови идеи и нови възможности за избор.

„Защо отидох в дома му вечерта след събирането?“ Тази мисъл я измъчваше непрекъснато.

От мига, в който влезе в къщата му, Мая не помисли за Иван. Чувствата ѝ към Филип бяха категорични, без съмнение и това я измъчваше. Не ѝ се бе случвало да изпита подобен прилив от емоции, дори когато за пръв път видя Иван.

Не трябваше да ходи при Филип, но като пристрастен наркоман, не можа да се откаже. Мая беше влюбена в Иван и щеше да стане негова съпруга.

„Това ли искам? Иван представляваше всичко, което уважавам в света. Защо да го зарязвам заради мъж, който е далече от мен в много отношения?“

Мая дълго мисли по този въпрос, но не можа да намери отговор. Не можеше да прецени добре, какво означава това нахлуване на друг мъж в живота ѝ.

„Винаги ли ще бъда толкова невярна и ще се впускам в случайни връзки всеки път, когато някой привлече погледа ми? И все пак Филип беше много по-различен от другите“.

Той бе голямата ѝ любов. Преди да разговаря с него и да го опознае по-отблизо, тя не се съмняваше в себе си.

Но имаше и друг, несъмнено по-важен въпрос, който не и даваше покой. Всеки път, когато се замислеше за това, страхът от отговора я караше да си го избие от главата.