Началото на 19 век бе време обхванато от революционни идеи и свободолюбиви мисли. Иван Ворошилов бе помещик в К. губерния. Той много обичаше френската литература и възприемаше свободолюбивите ѝ идеи.

Но това не бе достатъчно за Иван. Той се стараеше да ги внуши на семейството си и крепостните си селяни.

Веднъж бе тръгнал на път с много пари. Същия ден бе убит и ограбен от кочияша си и приятеля му. Двамата злосторници инсценираха злополука.

Полицаите, които разследваха смъртта на Ворошилов, приеха набързо, че това е нещастен случай.

Минаха пет години от тогава. Кочияша Симеон изповяда пред свещеника:
– Голям грах сторих, отче, убих господаря си, а след това замаскирах следите и всички останаха с убеждението, че е станала злополука. Но аз не мога да живея повече с тази вина…

И Симеон се предаде в полицията.

Там  го разпитваха:

– Щом господарят ти се е отнасял толкова добре към теб, защо му отне живота и го ограби?

– Господарят ни изкушаваше, – отговори Симеон. – Казваше ни, че няма Бог, че в отвъдното нищо няма да се случи и че само глупаците се страхуват от Божието наказание. Твърдеше, че няма съвест, че това било измислица на поповете. Тогава решихме, че може би господарят ни е прав.

– Но каква връзка има това с убийството и ограбването на господаря ви? – попита го разпитващия.

– Как да няма?! Решихме, че щом няма да ни наказват на оня свят, тук можем да си правим каквото искаме.

– Добре, а защо реши да си признаеш?

– Каквото и да ни бе говорил господаря, все пак съвестта започна да ме измъчва. И си казах: „Щом има съвест, значи има и ад“. Но аз живеех вече в него. И за да изляза от ада реших да си призная престъплението.

Лозето на дядо Кольо се намираше на баира. То не беше голямо, само декар и половина. Край него често минаваха Дако и Досьо със овцете, които пасха.

Един ден не се стърпяха и решиха да опитат гроздето на дядо Кольо, то таман бе узряло. Примамливите едри зърна, отразяващи слънчевата светлина, още повече предизвикаха момчетата. Сякаш сами викаха: „Елата ни откъснете“.

– Но как ще влезем в лозето? – умърлушено попита Дако. – Ще ни хванат.

Досьо застана на колене и започна да се придвижва  по ръце и корем.

– Качвай се отгоре ми – засмя се Досьо – и слагай в торбичката. След това заедно ще си похапнем.

Дядо Кольо наобиколи тия дни лозето си и забеляза странни следи.

– Да е мечка, не е мечка, да е човек, не …, – започна да цъка старецът с език, – но гроздето го няма.

Така минаха ден, два, три, накрая старецът се качи на едно дърво и зачака крадеца.

Когато момчетата влязоха в лозето и Дако започна да бере, дядо Кольо веднага скочи от дървото и хвана пакостниците за ушите.

– Какво правите в лозето ми, – изкрещя им той.

Хвана двамата злосторници и ги поведе към кметството в селото. Стареца се оплака на кмета:

– Обраха ми лозето тези хаймани.

И дядо Кольо разказа всичко, което бе препатил и сам бе открил.

– Дако, ти влизал ли си в лозето? – попита кмета едното момче.

– Брах, но не съм влизал.

– А ти, Досьо, брал ли си?

– Влязох в лозето му, но не съм брал.

Кметът се усмихна и каза на дядо Кольо:

– Ти си върви, аз ще им ударя по пет тояги и готово.

Когато старецът излезе, кметът се обърна към изплашените момчета:

– Добре сте го надхитрили, но не влизайте повече в лозето му, защото ще си изпатите много.

Момчетата закимаха в знак на съгласие и заотстъпваха заднишком към вратата. Когато стигнаха до нея, хукнаха презглава.

Дойдоха в селото военни и арестуваха свещеника. Откараха го с каруца. След него тичаше жена му с децата му. Тя плачеше и викаше високо.

Изведнъж жената падна на земята в прахта и се разрида. Децата я наобиколиха, те също плачеха и я молеха:

– Мамо, хайде да се прибираме в къщи, там ще се помолим за татко.

Явно молитвата на децата не помогна, защото в селото се разнесе слух, че свещеникът е разстрелян.

На църквата бе сложен голям катинар.

А след това председателят на селсъвета предложи:

– Хайде от храма да направим клуб. Така необразованите народни маси ще се просвещават с култура.

Той събра хората пред църквата и каза:

– От всички изкуства, най-важно е киното. Църковната сграда е подходяща за такъв род дейност. По-рано тук е действал религиозен опиум, а сега тук ще въртим кино. Но за да стане тази сграда кино, някой трябва да свали кръста от купола. Този символ до сега е заробвал само народа. Който го снеме, ние за такава съзнателна дейност ще му пишем десет трудодни или ще го поощрим по някакъв друг начин.

Всички бяха изненадани от глупостта на председателя на Управителния съвет. Кой нормален човек ще се качи, за да снеме кръста?

Но се намери един, отчаян индивид между всичките. Генко Завързака, известен в селото пияница, вечно псуващ всеки и всичко, а най-вече пакостник и злосторник.

– Казвам ви, – провикна се Генко, – нито от Бога, нито от дявола се боя. Аз обичам киното, защо да не го гледам в храма? А и десет трудодни добре ще ми дойдат.

Генко се покачи на купола. Когато започна да дърпа кръста, …. хората не разбраха какво точно се случи, но Генко полетя надолу към земята.

Така силно се удари, че всички очакваха да е умрял, но бе останал жив. Нарани си гръбнака и до края на живота си не можеше да движи краката си.

– Някой от купола ме бутна, – казваше Генко на хората след това.

– Кой ще те бутне, – казваха му хората, – освен теб горе нямаше никой.

Хората смятаха, че ангел го е бутнал, но си мълчаха.

Дълго лежа Генко, плака и моли прошка от Бога. Когато отвориха отново църквата, той много се зарадва и молеше хората да го носят на всяко богослужение.

Един ден Генко каза на съселяните си:

– Добри хора, Господ ми прости греховете и аз повече няма да боледувам.

Същата вечер спряха болките му и той умря.

Един млад човек на име Добромир имаше мечта. С нея заспиваше и с нея се събуждаше. Мечтаеше да спечели много пари, за да си купи нова кола.

И това се случи. Най накрая се изпълни заветната му мечта.

Автомобилът бе  лъскав, очарователен и ненагледен.

Един ден Добромир съвсем безшумно се движеше по пътя с него.

Изведнъж момче, което стоеше край пътя, взе камък от земята и го хвърли по колата.

Добромир забеляза злосторникът. Това бе момчето, покрай което мина преди малко. То му махаше с ръка да спре, но той не му обърна внимание.

Добромир даде колата назад и се приготви да се скара на момчето, дори да го напердаши, когато чу хлапето да казва:

– Простете ми, чичко.  Ще ви кажа, защо го направих. Моя брат е инвалид, той падна, заедно с инвалидната количка. Ровът е много дълбок, а на мен не ми стигат силите, за да го изтегля. Ако не бяхте преминали край мен без да спрете, нямаше да хвърля камък по колата ви.

Добромир се смути:

– Отдавна ли сте тук?

– Вече четири часа се мъча да го извадя, но … не можах, – повдигна безпомощно рамене момчето. – Брат ми си повреди сериозно крака, а се задава дъжд.

Добромир дойде до рова и видя безпомощно седящото момче в инвалидната количка, която се бе килнала на една страна. Сърцето му се сви, а гневът му отстъпи и се стопи.

В очите на инвалида се четеше нечовешка болка. Добромир успя да извади момчето за един час. Когато всичко приключи, той усети радост в сърцето си. Сега даже бе по-щастлив от времето, когато купи своята мечтана кола.

Добромир не забрави урока,който получи от момчето.

Какво ще стане, ако не откликнеш на зова за помощ? Към теб ще полети камък….

Евгени Павлов работеше като готвач в един от училищните столове на града. Той обичаше много децата. Видеше ли разплакано дете, отиваше при него и се стараеше да прогони мъката му.

Веднъж отиде до съседното селище за продукти. След като натовари всичко, се спря на една не много оживена улица и реши малко да отдъхне. Денят беше много тежък за него и умората си каза думата.

Вече затваряше очи, когато върху колата му падна мрежа против комари и мухи.

„Ааааа … и тук ли няма да ме оставят на спокойствие поне малко“, – каза си Евгени.

Той излезе от колата и бе решил сериозно да се скара на злосторника.

Когато вдигна очи нагоре, видя, че прозорецът бе отворен, а на корнизът му виси момиченце на не повече от годинка.

Евгени трепна, но бързо съобрази, къде ще падне детето и се премести бързо натам.

Момиченцето се бе отскубнало от прозореца и вече летеше надолу.

Евгени енергично пристъпи и разтвори ръце.

Когато усети малкото телце до гърдите си, той въздъхна дълбоко, притвори очи и каза:

– Слава Богу, успях да го хвана…

Детето бе ударило силно рамото му при падането си, но когато медиците от пристигналата линейка поискаха да го прегледат, Евгени махна с ръка.

– Нищо ми няма, вижте детето! Добре ли е?

– То е добре, но нека да ви прегледаме, – настоя лекарят от линейката.

– Добре съм, ще се оправя, – усмихна се Евгений на малкото момиченце.

Павлов отиде до колата си, седна зад волана и потегли.

Когато се прибра усети силна болка в рамото. Отиде до поликлиниката. Направиха му рентгенова снимка. Оказа се, че има малка пукнатина в костта.

– Няма страшно, – засмя се Евгени, – нали детето остана живо и нищо му няма.

А в това време майката на момиченцето обясняваше:

– Ането се облегна на мрежата, която бе закрепена за рамката, но се откъсна от прозореца. Протегнах ръце, но не успях да хвана детето, което полетя след нея. Къде е мъжът, който спаси дъщеря ми? Искам да му благодаря.

– Той си тръгна, – каза един от присъстващите, като посочи вече празното шосе, по което бе отпътувал Евгени.