Учените са установили, че добрите дела и помощта, която оказваме на другите, допринесат за постепенното премахване на социалната фобия.
Социалното тревожно разстройство е ирационален страх от взаимодействия с други хора. Тя може да достигнат до такава степен, че лицето да се оттегли вътре в себе си и да ограничи социалния си кръг до минимум.
В проучване проведено за 4 седмици взели участие 115 души, разделени на три групи.
Първата група от участниците са били помолени редовно да правят добри дела, като помага на съседа да коси, да дарят пари за благотворителност или да мият чиниите в дома си.
Втората група от хора е трябвало да увеличат броят на ежедневните социални контакти с други хора, а третият – просто да записват ежедневните събития, без да променят обичайното си поведение.
В края на експеримента се изяснило, че хората, които редовно правят добри дела, са почнали повече да общуват с другите, въпреки че не им е казано да правят това. Те започнали по-лесно да общуват с непознати и страха от комуникацията постепенно отслабнал.
Авторите на изследването обясняват своите изводи, по следния начин. Хората с благодарност се отнасят към лицето, което се стреми да им помогне, така очакванията за общуване с други хора са се променили.

Светлината на зимното утро изплува в прозорците, когато някой почука на портата. Георги додаде знак с ръка към останалите, да пренебрегнат чукането. Чукането се подсили с крясъци. Хората вътре знаеха, че ако не реагират, натрапниците щяха да си отидат.

Настъпи напрегнато мълчание. Стоян стана раздразнен от страха на тези, които бяха вътре и отиде до портата.

– Кой е? – извика той.

– Пуснете ни да влезем!- обади се някой от вън.

– Кои сте вие? – попита Стоян.

– Ние сме дървари от гората, Аз съм Хари Дървото. Един от нас се разболя, търсим помощ,  – обади се същия глас.

Георги надникна през малкото прозорче,близо до портата. Видя група груповати мъже, застанали около носилка поставена пред вратата. Мъжете бяха въоръжени, но не бяха демобилизирани войници.

– Разбойници! Ще ни избият всичките! – развика се Георги.

– Млъкни! – извика Стоян, – Всички ще умрем, когато Бог го пожелае, но не и преди това.

– Познавам ги, миналата година ограбиха дома на Владо Македонеца, – обади се Никола,който също бе надникнал през прозорчето.

– Бог прощава на тези, които искрено се разкайват, – каза дадо Матей.

– Не можем да ги отпратим, носят болен, – застъпи се Стоян за тях . – Животът ни не е наша собственост. Бог ни го е дал, за да служим на другите.

– Ще бъде самоубийство да пуснем тези тук вътре, – тресешесе от страх Георги.- Те ще ни убият.

– Ние сме християни, – каза Стоян. – за нас смъртта е щастливо съединение с Христос. От какво ще се страхуваме тогава?

– Глупаво е да търсим собствената си смърт, – обади се Никола.

– Но ако смъртта дойде, когато изпълняваме човешкия си дълг, – каза Стоян, – трябва да я посрещнем с достойнство.

Те можеха да спорят още дълго, но отвън един човек имаше нужда от помощ. Стоян не се двоуми стана отиде до портата и дръпна резето ѝ.

Въпреки, че Бог може мигновено да ни преобрази, той е избрал да ни развива по-бавно. Исус умишлено е развивал учениците Си постепенно, точно както Бог позволи на израилтяните да заемат Обетованата земя „малко по малко“, така че да не бъдат претоварени. Той предпочита да работи стъпка по стъпка в живота ни.

Защо отнема толкова време да се променим и да порастнем? За това има няколко причини:

Ние се учим бавно. Често се налага да учим урок 40 или 50 пъти, за да го научим, както трябва. Проблемите продължават, повтарят се и ние си мислим: „Пак ли? Аз вече съм научил това!

Но Бог знае по-добре. Историята на Израел илюстрира колко бързо забравяме уроците на Бог и колко бързо се връщаме към старото си поведение. Ние трябва многократно да повтаряме това, което сме научили.

Имаме много още да отучваме за неща, които създават повечето от нашите проблеми. Всички наши лоши навици не се развиват за една нощ, тогава е нереално да очакваме, че те ще си отидат веднага. Това не е хапче, молитва, или принцип, който веднага може да отмени щетите нанесени от много години. В случая се изисква упорита работа, при която става отстраняването на лошите  и порочни навици, каито се заменят с чисти и добри такива.

Растежът е болезнен, понякога и страшен. Няма растеж без промяна. Няма промяна без страх или загуба. Няма загуба без болка. Всяка промяна е свързана със загуба на нещо. Например, страхуваме се за загубите си, дори ако нашият стар начин е в разрез с новото, това е като чифт износени обувки, които не искаме да захвърлим, защото са удобни и познати.

За изграждане на добрите навици се изисква време, за да се развият. Не забравяйте, че вие сте сбор от вашите навици. Вашите навици определят характера ви.

Има само един начин да развием навиците на Христо-подобен характер. Трябва да ги практикуваме, а това отнема време! Навици не се променят мигновенно.

През 21 век ще се счита за неграмотни, не е тези, който не могат да четат и пишат, а тези, който не са в състояние да се учат, доучват и осъвършенстват.
За самообучение не се издава сертификат и не се получава диплома. Всичко, което остава от него е удовлетворение и радост от постигнатото.
За това по-добре се занимавайте с проекти и си поставете отговорни задачи, които са извън зоната на вашишия комфорт.
За да победите страха си, не търсете заобиколни пътища. Всеки ще ви каже, че ако се опълчите на страха, ще се избавите от него.
Ние не сме само съвкупност от клетки. Всеки от нас има определен потенциал, който се изразява  чрез един или повече таланти.
Ние се чувстваме живи, когато получаваме удоволствие от това, което творим.

Много се обръщат към Бога в страх или по време на страдание, но когато минат трудните моменти, те отново се връщат към живот, който няма нищо общо с вярата. Живеят така, все едно няма Бог.
За някои вярата е синоним на „религия“. Те търсят тишината и спокойствието в храма. Много от тях още от детството си са участвали в религиозни ритуали, където всичко им се е струвало загадъчно и тайнствено. Но това е само повърхностно възприемане на нещата. „Религията“ може да осъществи някой прекрасни преживявания, но това не е същността на вярата.
Има хора, които смятат, че религията е полезна и необходима за нацията, обществото, семейството, за болните и умиращите, за да се поддържа морал, с други думи всичко се свежда до „ползата“.
Веднъж една жена ме посъветва как да изкореня злото от децата си със следните думи: „Кажете им, че Бог вижда всичко. Те ще се уплашат и повече няма да правят така“.
Но всичко това по-горе не може да се възприеме за вяра.
Вярата е осъществяване на очакваното, увереност в невидимото. Тя е стремеж, привличане към желаното, предчувствие за съвсем различно, отколкото е то, очакване за това, за което си струва да живееш.
Вярата в християнството не е резултат от разсъждения и проверка, нито мимолетно емоционално преживяване, но среща с най-голямото човешко очакване, което е невидимо за човека, но към което човек се стреми.
„А вярата е даване твърда увереност в ония неща, за които се надяваме, – убеждения за неща, които не се виждат“.