Страхът му даваше кураж. Беше решил да ѝ каже, че се виждат за последен път сутринта.

Когато слязоха да закусват Благой започна предпазливо:

– Беше чудесно, дори прекрасно, но май е време да ….

– Какво? – погледна го косо Андряна.

– Да приключим и да сложим черта до тук.

– Каква черта? За какво говориш? – Андряна го погледна изпитателно.

– Ан, не създавай допълнително трудности, – изпъшка Благой, – знаеш каво има в предвид.

– Какво знам? – Андряна се поизправи на стола и предизвикателно го изгледа.

– Трябва да престанем …… – на един дъх изтреля думите Благой и замря.

– И защо? – попита Андряна, – Нима не си прекарваме страхотно? Да не би нещо да съм сбъркала или се опитваш да ме оставиш?

– Не съм искал да те изоставя, – смутено каза Благой, – от къде ти идват такива мисли в главата.

– Не те разбирам, – Андряна протегна ръка към него и го погали по главата. – Добре де, повече няма днес да те закачам, – и дръпна ръката си като опарена, като видя колко е изнервен. – А, исках да те помоля …… ще ме закарш ли днес до столицата, нали се прибираш и без това, имам да свърша малко работа там.

– Няма да мога, – раздразнено отговори Благой.

– Защо, аз няма да ти преча?

– Ами ….защото ….може някой да ни види.

– А, да! Аз си трая на мястото, а ти идваш, когато можеш. Спокойно няма да дойда в дома ти, просто се уговорих с една приятелка, първо ще отидем на пазар, а после можем да гледаме и някой филм.

– Добре, – Благой въздъхна облекчено. – Ще те закарам до гарата.

– Мразя влаковете. Освен това, вероятността да те види някой приятел с мен е почти нулева. Няма да ме свалиш в центъра, а малко по-рано.

– Ан, няма да те закарам.

Андряна усети паника у Благой.

– Днес не може, ще те познае някой.

– Е ще мина за някоя твоя пациентка, на която помагаш, да отиде до някъде.

– Ан, казах не, – Благой пое дълбоко въздух. – Трябва да поговорим.

– Хайде, ще поговорим в колата, – настоя Андряна, – говоренето е загуба на време.

Тя се опита да го прегърне, но той я отблъсна, макар и не много грубо.

„Ще я закарам, а по пътя ще си поговорим“, – помисли си Благой.

Той искаше да сложи край на тази лудост и да продължи живота си, както преди. Беше му трудно, Андряна щеше да му липсва, но вероятно след седмица всичко щеше да изглежда като отдавна преминал сън.

“ Нямаше да има засегнати, – реши в себе си Благой, – Сара нямаше да научи, нито децата“.

Бракът му щеше да се запази. Дори не бе му минало наум, че може да засегне Андряна. Той скъсваше с нея и край, другото си е нейна работа.

Стигнаха до клетката и групата миньори се качиха заедно нагоре. Докато пътуваха, Данчо забеляза, че старият Нико го гледа  присмехулно. Макар и доста възрастен Нико обичаше да се заяжда с новите в мината, а Данчо за първи път днес бе слязъл в забоите.

Малко преди да се изкачат Нико не се стърпя и попита:

– Данчо, как мина първият работен ден?

– Добре, – каза спокойно Данчо.

Изражението на Нико бе злорадо и продължи:

– Нямаше ли някакви проблеми?

Данчо сви очи. „Навярно някой от тях ми е погодил номера с лампата, – помисли си младият миньор, – а сега проверяват дали съм се уплашил“.

– Лампата ми угасна, – каза Данчо – и трябваше почти цялата смяна да работя на тъмно.

Данчо едва овладя гласа си. Беше го страх, но той не би признал никога това.

Марин повиши тон:

– Почти цяла смяна?

– Да, – потвърди Данчо.

Стоян се обърна към Атанас:

– Нали се бяхме разбрали само за един час?

„Ясно всички знаеха за случилото се, – разсъждаваше Данчо. – Изглежда такива номера правеха на новаците, но Атанас, който смени лампата ми, май е прекалил“.

Нико се хилеше срещу Данчо предизвикателно:

– Не те ли беше страх? Сам в тъмното? Ха-ха-ха, – звучеше противно гръмкия му смях.

Данчо не знаеше какво да отговори. Всички го гледаха и чакаха, какво ще каже. Повечето не се усмихваха, изглеждаха гузни и засрамени заради Атанас.

Данчо реши да бъде прям:

– Страх ме беше, но не бях сам.

– Как така? – скочи Нико.

– Исус беше с мен, – спокойно каза Данчо.

Нико се засмя, но никой от останалите не се присъедини към него.

Там долу в тъмнината, Данчо опипваше и гребеше, но същевременно пееше. Покланяше на Бога и на сърцето му бе станало по-леко….. Данчо разбра, че има един, Който не бе го изоставил.

Какво трансформира учениците на Христос в Негови смели проповедници?
Никакви изследвания на историците не могат да дадат отговор.
Тук е изявена тайната на Божия Дух, Който е бил изпратен от Исус за укрепване на зараждащата се Църква.
От момента, когато над учениците се разнесе тайнствения звук, подобен на шум от вятър и върху тях се появиха огнени езици, те станаха други хора.
Тези, които наскоро със страх бягаха от Гетсимания, започнаха да проповядват Евангелието в света.
Те няма да спрат пред никакви заплахи, истезания или затвор. След тях ще дойдат нови поколения. Против тях ще се вдигнат владетели и философи, чиновници и полиция.
Разпънати, изгорени, умиращи на арената разкъсани от зверове, горящи като факли за увеселение на преследващите ги, ще устоят в Духа.
Като мътни вълни ще нахлуят съблазните и изкушенията: мнимите християни, недостойните пастири, лъжеучителите и разколниците, но нищо няма да може да съкруши Църквата Христова.

Заваля обилно. Доскоро хората изнемогваха от жегата. Които можеха, се криеха на сянка и бяха добре, но не всички имаха такава възможност, работата на някои изискваше да бъдат на открито.

Сега благодатните струи се изливаха като балсам за изгорелите, изтормозени и измъчени тела.

Селската кръчма бе приютила редовните си посетители и хора, застигнати от дъжда.

Дядо Петър, едър мъж, все още запазил осанката си, тъжно каза:

– Една душа никога не е напълно изгубена. Трябва да ѝ се даде шанс, да ѝ се помогне да стъпи на правилния път.

Мислеше горкия за пропадналите си внуци, които бяха се забъркали с лоши хора и ги очакваше затвор.

– Прекомерния технически прогрес, напрегнатия живот, – изсумтя Димитър, – всичко това ни влачи не където трябва. Обществото се стреми единствено към нови технически изобретения и по-лек живот.

– У нас опитват всичко ново така, както се смучи бонбон, – засмя се Лальо, – дай им някоя нова джаджа и пощръкляват.

– Апетита за удобства нараства, – каза Димитър, – с него идва и решимостта да ги придобиеш.

– Техниката е хубаво нещо, не съм и против удобствата, но какво става с човека, – философски отсече Димо. – Няма вече време да се занимаваш с околните, всеки се е свил в черупката и мисли само за себе си.

– А кой ще отсее грешките на правосъдието, – обади се дядо Петър. – Там няма милост и не се предоставя възможност за поправление, а се навява само страх. Със страх се контролира всичко, но докога?

– Властите, които са отговорни за общественото спокойствие, рискуват да си навлекат неприятности, но гледат да спасят човека, – намеси се Димо.

– Ако това е така, би било прекрасно, – накак недоверчиво с полуусмивка каза дядо Петър.

Разговорът замря. Дъждът непрестанно барабанеше по стъклата, а всеки от присъстващите се се бе затворил в невеселите си мисли.

Уж за радост ливна този дъжд, да напои жадната земя. Но влажното време, светкавиците, които раздираха мрака и нестихващия порой вода , навяваха само тъжни размишления.

В Кападокия в едно семейство се роди момче. Георги бе голяма радост за баща си, който служеше като офицер в римската армия и майка му Лида. Георги още от малък загуби баща си, но когато порастна тръгна по неговия път.
Той беше добър войник и бързо се издигна във военната йерархия. Дори в Никомедия започна да служи в личната гвардия на император Диоклециан.
Това бяха тежки години за християните. Императорът издаде едикт за преследване на християните. На Георги му бе заповядано да вземе участие в преследването. Той раздаде имуществото си и се яви пред императорския съвет в Никомидия. Там Георги застана пред Диоклециан и смело каза:
– Аз вярвам в Исус Христос и не мога да преследвам християните.
Разгневен императорът заповяда:
– Да бъде бит с пръчки.
След това го хвърлиха в затвора, там претърпя много изтезания. През цялото време устните му мълвяха:
– Благодаря ти, Господи, че ми даваш сили да изповядам вярата си в Исус Христос и да свидетелствам на мъчителите си, че ти си истинския Бог.
Въпреки мъченията Георги остана твърд пред съда и императора.
Завързаха младия войн на дървеното колело и стъргаха тялото му с железни остриета. Императорът, който присъстваше на мъченията, помисли, че Георги вече е мъртъв, за това отиде да принесе жертва  в храма на Аполон.
Но тогава стана чудо. Появи се ангел, който изцери и освободи мъченика. Когато Анатолий и Проталеон, двама от съдиите,  видяха това с очите си, изповядаха:
– Христос е Господ.
Веднага последва заповед за обезглавяването им.
Императорът разярен се разкрещя:
– Хвърлете Георги в ямата с негасена вар за три дни.
Мъченикът влезе в ямата с молитва на уста и излезе невредим.
Мнозина от народа, които станаха свидетели на тези чудеса повярваха в Господа.
На другия ден Диоклециан повика магьосника Атанасий.
– Заповядвам ти, – крещеше императорът, – да сломиш вярата на този човек в Христос.
Василий приготви силна отрова. Георги я изпи без страх и каза:
– Не вярвайте на идолите! Повярвайте в истинския Бог!
Магьосникът Василий като не знаеше вече какво да направи, обясни на останалите присъстващи:
– Исус Христос е възкресявал много мъртви, нека да видим сега дали Георги ще възкреси някой със силата на Бога, Когото изповяда.
Заведоха мъченика при един нов гроб извън града. Там Георги се помоли и мъртвецът излезе от гроба. Падна на колене и завика:
– Слава Тебе, Господи! Да се слави вечното Ти Име!
Множеството хора, като видяха какво стана повярваха и прославиха Бога. И веднага бяха убити на място.
Атанасий довчерашният магьосник започна да слави Бога заедно с възкресения мъж и двамата веднага бяха убити.
Георги отново бе хвърлен в тъмница, но там не престана да върши чудеса.
На сутринта последва нов разпит пред императора. След това заведоха Георги в храма на Аполон да му се поклони, но там той изгони множество бесове, а статуите паднаха и се разбиха на земята.
При това чудо царица Александра падна в краката на Георги и изповяда вярата си в Господа. Оковаха я заедно с Георги и ги поведоха на смърт.
Царицата склони глава на един камък и предаде душата си на Бога. След това посякоха и Георги пред стените на Никомидия.