Денят бе слънчев и семейството на Петко реши да поеме път към планината.

– Уха, каква прекрасна идея! – възкликна радостно момчето.

Просторът винаги го бе привличал със своята необятност. Желанието да тича и да се радва на зеленината и цветята край него, бе необикновено събитие.

Обичаше да тича бос и да усеща земята под себе си. Сякаш тя му вдъхваше сила и ускоряваше устрема му напред.

Едва нагазили във високата трева на една малка поляна, Петко изохка. Седна на земята и повдигна крак. Там се бе забило малко трънче. Върхът му се бе навлязъл доста навътре в петата.

Баща му дръпна изведнъж причинителят на болката и каза:

– Помисли си сега, Петко, за корона символ на царственост, но направена не от злато, а от тръни.

– Имаш предвид трънливият венец на Исус? – попита Петко.

– Когато Му сложиха тази корона от тръни, Той се превърна в цар, но на него тежеше проклятието, което се падаше на нас, – добави бащата.

– Той понесе печалта ни и със скърбите ни се натовари, – продължи мисълта Петко.

– Короната означава власт, – бащата зарея поглед в далечината. – Исус стана цар на сломените, прекършените и съкрушените.

– Цар на ранените и отхвърлените, – гласът на Петко прозвуча като ехо.

– Всички те, – продължи бащата, – могат да дойдат при Него и ще получат изкупление за греховете си, защото Този, Който носи короната има власт над тези неща …..

Петко възторжено гледаше баща си. Той жадно поглъщаше думите му.

Бащата вдигна ръце и призова:

– Донесете раните, срама и скръбта в живота си и ги предайте във властта на Царя с трънения венец. И Той ще превърне скръбта в радост, смъртта в живот и шиповете в цветове.

Ако плътския човек не отговаря на удара с удар, той е страхливец. Но ако на удар не отговаря вярващ в Бога човек, той е син на Бога.

Ако ви оскърбяват, вие не само не трябва да се възмущавате, но и да използвате случая, за да изявите на хората Божия Син.

Да се имитира Божия Дух е невъзможно, Него или Го има, или Го няма.

Проповедта на планината ни учи, че не трябва да вършим това, което сме длъжни, а да правим това, което на никому не дължим.

Ако сме ученици на Христос не можем да кажем: „Повече не мога. За мен говорят всякакви глупости и преобръщат думите ми“.

Всеки път, когато държа на своите права, аз причинявам болка на Божия Син.

По-добре да приема укора насочен към Христос, като приема удара върху себе си. Това означава да „допълням недостатъка на скърбите на Христа в моето тяло“.

Ученик на Христос осъзнава, че животът му говори за честта на Господа, а не за собствената си чест. Не търси съвършенство в другите, но не спират да се стремим, да се усъвършенства.

Проповедта на планината ни учи: „Не търсете справедливост за себе си, но никога не спирайте да постъпвате справедливо спрямо другите „.

Една вярваща жена била силно поразена от много скърби, които сякаш я бяха избрали за мишена.

В един прекрасен есенен ден минавала покрай едно лозе. Жената била изумена от занемарения му вид.

Много листа покривали лозата, но земята  била изоставена и всичко било обрасло с тръни, благодарение на което цялото място имало печален вид, пълно опустошение.

Докато жената стояла там се замислила, а Небесният Лозар ѝ прошепнал:

– Възлюбено чедо, ти си изумена от редицата изпитания в живота ти. Погледни това лозе и приеми поучение. Лозарят престава: да очиства и изрязва клоните; да прекопава земята и да събира  зрелите плодове, само тогава, когато нищо не очаква от лозето, поради студеното време. Състояние, свободно от страдание, е  равносилно на безполезно съществуване. Искаш ли да престана да те очиствам?

Утешеното сърце възкликнало:

– Не.

Днешното Евангелие акцентира върху приоритетите на религиозния живот. От гледна точка на юдеите на първо място е спазването на закона.

И ако на пътя на това изпълнение се намира жив човек със своите грехове, слабости, немощи, със своите болести, скърби, през тях може и трябва да се престъпва.

Днес Спасителят показва, че в религиозния живот не може да бъде само израз на никакви постановление, изисквания и указания, които биха били абсолютни цености, но и такива които ни посочват кога можем да ги престъпваме, помагайки на нуждаещ се човек.

И всеки път, когато застанем пред избор: да помогнем на човека, да му окажем внимание и любов или съобразявайки се с вътрепния си религиозен кодекс, ние си спомняма как Христос е отговарял на този проблем.

Живот без борба няма, нито в природата, нито в благодатта.

В основата на физическия, психическия, нравствения и духовен живот е борбата на противоположностите. Такъв е животът, такива са и фактите.

Здравето е баланс между физическия живот и външната среда. И то се поддържа само в случая, когато имам достатъчно запас от жизнени сили, за да се противопоставя на влиянието отвън.

Всичко, което се намира извън моите физически сили, има цел да ме погуби. Това, което не ми е от полза, докато съм жива, разлага моето мъртво тяло на атоми. Ако имам достатъчно запас от сили за съпротива, ако мога да поддържам равновесие, ще бъда здрава.

Това е вярно и относно нашия разум. За да запазим здрав разума си е нужно да се борим и резултатът от тази борба ще бъде равновесие, което се нарича мисъл.

Същото става и в сферата на нравствеността. Всичко в мен, което не е наследило природата на добродетелите, е техен враг.  Ще мога ли в тази борба да победя и да явя истинската добродетел, зависи от моите морални устои. Щом започна да се боря, което засяга това, аз започвам да се държа морално. Няма човек, който би се държал добре  просто, защото не може по друг начин да постъпва. Добродетелта е качество, което се придобива.

Така стоят нещата и с духовността. Христос е казал: „В света ще имате скърби“, т.е. всичко, което не е духовно ме води към гибел “ ….дерзайте, Аз победих света“. Трябва да се науча да надделявам над това, което ми се противопоставя и по такъв начин, да възстановя равновесието на святост, а след това при среща на превратности, аз ще имам причина за радост.

Святостта е налице, когато моя дух и Божия закон в своя най- висок израз – Исус Христос, се намират помежду си в равновесие.