Какви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.

Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот.  През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.

Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.

Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.

Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…

Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.

Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с  изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.

Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.

Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.

Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.

Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.

Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.

По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.

Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.

Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…

Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.

Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:

– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…

Един от руските офицери бе поискал от една жена:

– Молоко.

Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.

В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:

– Свежую булку.

Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:

– Не може!

– А зачем? – попита сърдито руснака.

– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.

Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.

Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:

– Бабушка, у тебя есть спички?

След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.

Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.

Много от нас знаят колко болезнено е да загубим верен приятел, благочестив пастор, ревностен мисионер или праведна майка.

Стоим пред прясно изкопания гроб, по бузите ни се стичат горчиви сълзи. И при тази загуба непрекъснато повтаряме:

– Защо, Господи, защо?

Ние знаем, колко много са направили тези хора и колко още биха могли, ако имаха време и ако бяха останали с нас.

Смъртта на праведните не е случайна.

Наистина ли мислите, че Бог, Който е преброил всеки косъм от главата ви, ще позволи без Неговата воля да падне на земята някоя птичка или ще се отвърне от Своите деца по време на опасност?

С Неговите деца не се случват нещастни инциденти, трагедии или внезапни катастрофи.

Сър Уолтър Скот е казал:

– Смърт последният сън ли е? Не, това е крайното събуждане.

Да, това е така за всички, които вярват в Христос.

Дори когато сме заобиколени от скръб и объркване, винаги можем да се доверим на мъдрия и милостив Бог.

Научете се да виждате във всичко Бога, тогава Той ще въдвори мир в душата ви и ще предаде окраска на всичко, което виждате.

Може би обстоятелствата и скръбта, която ни сполетява, ще останат същите; условията им няма да се променят, но Христос, като Господ и наш Учител, Който управлява живота ни, ще ни даде радост, преди да видим избавлението.

Виждайки Го, ставаме уверени, че мъдростта Му е безпогрешна. Силата Му е неизменна.  Любовта Му е непрестанна.

Когато видим във всичко Бога, ние можем търпеливо и с любов да се отнасяме към тези, които ни притесняват и огорчават.

Тогава гледаме на такива хора като инструментите, които Бог използва, за да изпълни Неговите нежни и мъдри намерения към нас. И най-сетне ще бъдем сърдечно благодарни за благословенията, получени чрез тях.

Само при такива условия можем завинаги да се отървем от мърморенето и чувството на възмущение.

С думата „страдание“ обикновено свързваме физическата болка. Но психическото страдание често е доста силно, а понякога е много по-разрушително.

Страданието може да предизвика тайна скръб или обида, която ти не можеш да откриеш даже на най-близкия си човек.

Тя може да изсуши твоите сили, да парализира сърцето ти с тревога, да разруши отношенията ти с близките, да удари толкова дълбоко душата ти, че незначителния проблем се превръща в сериозно физическо заболяване.

Но когато дойде времето за изпитания, рано или късно идва за всеки, Божията любов към нас не отслабва. Бог няма да ни остави.

Запомни: „Вечният Бог е твое прибежище; И подпорка ти са вечните мишци….“

„В света имате скръб; но дерзайте Аз победих света“.

Често, когато дойдат изпитания, ние се държим така, сякаш Бог е отишъл на почивка. Питаме Го: „Защо това се случи със мен? С какво съм го заслужил? Защо тези проблеми ми дойдоха на главата?“

Всички тези оплаквания свидетелстват за нашата недалновидност. Бог е много над нас. Кои сме ние да Го обвиняваме или да Му казваме какво да прави?

Оплакванията ни говорят за нашето маловерие и за съмненията ни в Божията мъдрост и любов.
За да получите отговор на въпросите си обърнете се към библейските обещания.

Исус каза: „В света ще имате скръб“.

Той не каза, че е възможно да имаме скръб. Нито, че ако се държим лошо, тогава ще имаме скръб. Той просто констатира, че ще имаме скръб.. Това е толкова сигурно, колкото това, че ще остареем.

Но след тези скърби и изпитания звучи прекрасно обещание: „Дерзайте, Аз победих света“.