Симона Ненова преподаваше в началното училище, в един малък град. Трудно е да се работи с малки деца и тя осъзнаваше каква голяма отговорност носи на плещите си.

Един ден тя даде на своите ученици следната задача:

– Завършете изречението: „Искам моя учител да знае, че …..“

Резултатът бе изненадващ.

Наталия бе написала: „Искам моя учител да знае, колко много ми липсва баща ми. Той ни е напуснал, когато съм била на 3 години. Сега с мама сме сами“.

Иван бе зацапал тетрадката си със сълзи, които бяха размили написаното тук там, но въпреки това се четеше: „Искам моя учител да знае, че на мама ѝ стана лошо и я откараха в болницата миналата нощ“.

Милена дълго дъвка писалката, с която ѝ бе услужила Ваня, преди да напише следното: „Искам моя учител да знае, че в къщи няма дори молив, с който да си напиша домашните си“.

Манол в последно време седеше все замислен на чина, загуби се веселият му смях, нещо бе съкрушило сърцето му. Ненова не знаеше какво е това но от листа, който ѝ бе дал прочете: „Искам моя учител да знае, че на мама ѝ откриха рак тази седмица, казаха, че не ѝ остава много. Когато тя си отиде, ще се връщам у дома, но няма да има кой да ме срещне, да ме прегърне, да ме успокои и да ме утеши“.

Непокорния Васил бе изписал своите криви букви доста нервно. Те се подпираха едни други, а коя е главната и къде е точката, трудно можеше да се разбере. На листа той бе изразил своето негодувание: „Искам моя учител да знае, че не ми харесва, когато ми прави забележка, че другите ученици старателно се занимават с поставените им задачи, а аз седя и бездействам. Трябва да започне да ме учи. Колко жалко, че дори не ме забелязва“.

Роза постоянно е сама в къщи. Баща ѝ е починал, когато е била много малка. Майка ѝ ходи на няколко места на работа и двете почти не се засичат у дома. Тя с тъга бе написала: „Искам моя учител да знае, че няма кой да подпише бележника ми, тъй като рядко виждам майка си, а когато се видим няма време да я накарам да направи това“.

Мирон бе много бавен, Ненова постоянно трябваше да го изчаква, но другите деца през това време неспокойно се въртяха на чиновете си. Той бавно и спокойно бе написал: „Искам моя учител да знае, че имам артрит и за това не мога да върша нещата толкова бързо, както другите. Но аз няма да се предам“.

Имаше още толкова много листове. И всеки от тях говореше за болка, мъка и страдание.

Ненова вече по друг начин гледаше на учениците си. Когато прочете какво са написали по тази тема, престана да крещи на децата. Тя стана по-милостива, състрадателна и всеотдайна.

Ако бизнесът и кариерата ви вървят добре, може да сте толкова свръх ангажирани с тях, че неволно се откъсвате от другите източници на удовлетворение и радост, докато бъхтите от ранно утро до късна вечер. Ставате все по-големи работохолици. Произвеждате повече, но във вас цари празнота, която е съпроводена с отчаяние.

Ако успехът ви напусне, започвате да се чувствате безполезни и отегчени, защото не сте вече уважавани като преди и не можете да се реализирате.

Представете си, че поради болест, нестабилност в бизнеса, пенсиониране или нещо подобно, не сте способни да давате резултати на същото високо ниво за известно време. В резултата ще се депресирате. Тази депресия е задействана от убеждението, че тъй като сте по-малко продуктивни, не ви бива за нищо.

Отсъствието на реална самооценка може да доведе до опит за самоубийство. Нима искате това? Има ли друга цена, която трябва да се плати?

Ако семейството ви страда от пренебрегване, ще се натрупа определено негодувание. Дълго време членовете на семейството ви могат да го задържат в себе си, но накрая то ще избие. Съпругата ви има любовник и иска развод. 14-годишният ви син е арестуван за кражба със взлом.

Когато се опитате да говорите с него, той презрително ви отговаря:

– Къде беше през всичките тези години, татко?

Дори ако всичко това не ви се случи, но сте депресирани означава, че ви липсва истинска самооценка.

Възможно е да продължавате да вярвате, че хората, които са постигнали големи успехи, са големи „клечки“ и изглеждат „по-специални“. Може да сте убедени, че истинското щастие и уважението на другите идва от вашите постижение. Но това дали е така?

Погледнете колко много хора нямат някакви особени постижение, но са щастливи и уважавани. Следователно големите постижения и щастието не са свързани.

Забележете, може да не сте съвършени или нямате успех, или другите не ви обичат, но това не ви прави по- малко стойностни.

Живял някога в света един малък човек. Още от детството си той обичал празниците и чудесата. Когато бил дете пишел на Дядо Мраз за съкровените си желания. Мечтите на малкия човек се сбъдвали и всяка година той измислял нови желания за приказния старец.

Минало време и малкият човек пораснал. Разбрал, че Дядо Мраз не съществува и достигнал до извода: За това не всички мечти се сбъдват.

На мястото на изгубеното убеждение, дошла нова вяра и малкият човек продължил да очаква чудеса.

Трябва да подчертаем, че на него му провървяло. Около малкия човек имало любящи и грижовни хора, които се стремели да му дадат радост и усмивки. Но за съжаление, според него, те не можели да правят чудеса.

И със всяка изминала година малкият човек все повече и повече се разочаровал.

В същото време завършил университета с отличен успех, по-бързо от своите съкурсници получил желаната длъжност, скоро бил оценен и повишен.

Той можел да си купи какъвто иска автомобил, за разлика от връстниците си, които не можели да си позволят това.

Срещал прекрасно момиче, което отговорило на чувствата му. Тя го обичала, обграждала го с топлина и нежност. Заедно посетили не една страна, срещали залези и изгреви на брега на морето.

Скоро момичето станала негова жена и тя го дарила с две прекрасни деца. И малкият човек се смирил със своя живот, но на всеки празник, бил той Нова година или рожден ден, той неизменно очаквал чудо.

Така се случило и през тази Нова година. Малкият човек щателно наблюдаваше дома си и всяко движение в непосредствена близост до къщата си или вътре в самия него, но нищо загадъчно и удивително не се случило. Негодуванието и гневът на малкия човек растели.

Така той живял със семейството си няколко години, но жена му не издържала на постоянното му недоволство и си тръгнала. Децата взела със себе си.

Малкият човек срещал много жени, но никоя не могла да се задържи край него, измисляйки  за него постоянни радости. На работата скоро бил заменен от по-млади и активни младежи, а своята старост той провел в компанията колекция от машини.

Когато дошъл водачът му към отвъдното, единственото, което вълнувало малкият човек било:

– Защо не стават чудеса?

Водачът погледнал малкият човек с укор и му отговорил:

– Те ставаха, но ти не ги забелязваше.

– Тогава за какво са нужни, щом аз не съм ги виждал? Те са били предназначени за мен, следователно аз е трябвало да ги виждам! – възмутил се малкият човек.

– Чудесата са прекрасни с това, че с когото и да се случат, той им се радва от все сърце. В твоя живот е имаше много чудеса. Ти можеше да избереш каквато работа искаш и да достигнеш в нея успех. Със своите дела си принесъл не малка полза за хората. Ти можа да видиш много страни и да се запознаеш с хора, които живеят различно от теб. Срещна истинската си любов и ти се родиха прекрасни деца.

– Нима това са чудеса? – възкликнал малкия човек. – Хората правят ли чудеса?

– Ти изгуби живота си в очакване, вместо да разбереш какво е това чудо и да се научиш самият ти да го създаваш. Близо до теб имаше много хора, които умееха да правят това, – казал в заключение водачът му и отказал да отговаря на другите му въпроси.

Малкият човек се успокоил и го последвал. Той си спомнил картонената машина, която му подарило неговото семейство на отдавна отминала Нова година и съпругата му, която всичко разбирала. Тя учила децата си да не чакат, а сами да правят чудеса.

Всички са весели изпълнени с очаквания. Празник наближава. Таня мълчи, сумти и мърмори нещо под носа си:

– Пак Нова Година! Мразя всички Нови години…

Тя не обичаше този празник, защото още от дете той не бе оправдал очакванията ѝ.

Таня мечтаеше да има огромен розов плюшен заек. Тя вече не помнеше защо именно розов, но много добре си спомняше горчивото негодувание, което изпитваше за това, че детската ѝ мечта не се бе осъществила.

Три поредни години в навечерието на Нова година Таня пишеше писмо на Дядо Мраз да ѝ изпрати розов заек. В плика прибавяше и рисунка на мечтаната играчка.

Дойде Новата година, а под елхата лежи малък плюшен заек, но не розов, а кафяв. Не беше доволна, но реши, че на следващата Нова година, ще получи желаното.

Наближи поредната Нова година. Надеждата още пърхаше в сърцето ѝ.

„Може би този път Дядо Мраз е разбрал, за каква играчка мечтая“ – помисли си Таня.

Събуди се рано. Отиде до елхата, погледна под нея и се разплака. От там я гледаше голям усмихнат плюшен мечок.

Таня искаше да избяга в стаята си, за да си поплаче там на воля, но чу, че в кухнята родителите ѝ разговаряха на доста висок глас .

Баща ѝ почти крещеше:

– Първо на първо тази играчка струва много пари, второ на второ не съществуват розови зайци и трето не всичко се върти около нея. Сега иска розов заек, а какво ще бъде след две години?

„Нищо няма да бъде“ – помисли си Таня.

Повече писма до Дядо Мраз тя не написа ….

Симов затвори вратата и застана пред високото бюро.

– Приготвил съм се да вървя на тенис, – каза Радулов, – така че давай накратко.

Симов се постара да бъде убедителен, но докато още говореше, разбра, че Радулов знаеше за какво е дошъл. Човекът зад бюрото се държеше радушно, но очите му го наблюдаваха и внимателно проучваха.

– Яко си затънал, Симов. Говориш за вашите активи, но ако фалирате каква стойност ще имат те? Канторите ви са стари. Това са сгради от миналия век, които отдавна трябваше да се разчистят и за тях едва ли ще получите нещо. Помещенията, в които държите машините си, са в по-добро състояние, но те не са ваша собственост, вие сте само наемател там. Колкото до фирмата ви никой няма да я купи, щом конкуренцията ви доведе до фалит.

– Няма да допусна да ме смачкат, – Симов беше пребледнял, но се държеше твърдо.

– Така казвате вие, – засмя е Радулов. –  Възможно е да постъпват грубо и нечестно, но това е борба, конкуренция и надмощие на пазара.

– Да, те успяват благодарение на шантаж и клевети, – Симов кипеше от негодувание. – Човек трябва да бъде честен и почтен в професията си, а не да подлага динени кори на конкурентите си. Освен това, те дойдоха и се настаниха тук. Никой не ги е викал.

– Чакайте, Симов, вие не знаете с кого си имате работа. – гласът на Радулов стана назидателен. – Като приятел ви съветвам да не си окачвате сам въжето на врата. Защо не се откажете, докато е време? Бъдете благоразумен. Ако искате мога да говоря с тях и да ви помогна да вземете добра цена за фирмата си.

Симов усещаше, че Радулов иска да му помогне и че е убеден в това, което казва.

– Не, няма да се предам толкова лесно, – каза Симов.

Радулов дълго обмисля нещата и накрая каза:

– Винаги съм ви смятал за умен човек, Симов, макар и малко наивен. Но сега мисля, че сте неблагоразумен. И между нас казано, ви се възхищавам на упоритостта.

– Тогава наредете да ми се отпусне заема.

– Не мога да ви обещая нищо, Симов. Трябва да поговоря с другите от банката.

– Кога?

– Може би по-късно. – Радулов махна неопределено с ръка, той искаше по-скоро да се отърве от „натрапника“.

Мозъкът на Симов започна да работи бързо. Това, че му отказаха от банката, вече нямаше значение. Той нямаше да се откаже лесно. Живееше с надеждата, че все нещо ще измисли …..