Дърветата бяха голи. Небето бе сиво, а въздухът бе станал още по-студен. Вятърът фучеше и смразяваше костите. Хората увити като пашкули притичваха по улиците.

Напоследък много болезнени неща се бяха случили на Славена, а около нея само клюки и интриги, нямаше с кого да сподели болката и мъката си.

Навярно някои щяха да ѝ кажат:

– Имаш деца, – вече го чуваше подсъзнателно, ако се бе осмелила да се оплаче.

Но коя жена искаше да чуе такава утеха? Нима Славена трябваше да прекара остатъка от живота си в грижи за децата и да се откаже от съпруга си? Но тя бе толкова млада.

Църквата бе празна и ледена. Славена бе дошла при старата си приятелка Бонка. Тук можеше да изплаче тревогите си и да се утеши.

Славена се строполи до гробницата на Бонка.

– И двете сме сами, – зарида тя. – Единствата разлика е, че твоят съпруг щеше да бъде до теб, ако можеше. А моят съпруг използва смъртта на безценната си дъщеря, за да стои далече от мен, но в същото време се утешава в прегръдките на друга.

Славена вече не усещаше студа, мъката ѝ сякаш беше притъпила чувствата ѝ.

– С какво е по добра от мен? – мъртвата Бонка мълчеше.

Славена усети придърпване в утробата си. Сякаш детето в нея се мъчеше да излезе навън. Тя се преви и стисна корема си. Детето сякаш плачеше и страдаше с нея в този тежък момент.

– Нима и това дете не означава нищо за него?

Само няколко години Славена бе любима, подкрепа и партньор на съпруга си, но накрая се превърна само в машина за раждане.

Любовницата на мъжа ѝ Лиляна наистина бе красива, но бе по-възрастна от Славена и  освен това бе омъжена.

– Какво му предлага Лиляна, което аз не мога да му дам? – проплака Славена. – Нима Борис се е отегчил от мен, защото вече ме притежава? Всички ли мъже правят така? Когато им дадеш най-доброто от себе си – любов, приятелство, партньорство, деца, които да продължат името им и подкрепиш амбициите им, ставаш безинтересна и се отегчават от теб.

Славена се върна години назад, когато с Бонка се разхождаха и се радваха на всичко около тях, …. но всичко беше минало. Бонка почина при едно от ражданията, а Славена бе огорчена и наранена.

Славена си спомни какво казваше  Бонка за любовта:

– Женската любов трябва да се пази грижливо. Тя не трябва да се захвърля заради някоя нова играчка или прищявка.

Но това не я успокояваше много.

Беше 15.. година. Бележити художници, скулптори и учени оставяха ясна следа и определяха множество пътища в развитие на изкуството и науката.

Беше ранна утрин. Прозорците бяха заскрежени. По това време много малко хора се мяркаха по улиците. Повечето търсиха топлина край запалените огнища, ако изобщо бяха станали от топлите постели.

Ема загърната в шубата си, тихо открехна вратата и тръгна по заснежения път. Бе чула интересни неща за майстор Тома и искаше да види всичко с очите си. Ако баща ѝ знаеше накъде се е запътила, никога нямаше да я пусне, за това тя тръгна рано от къщи, когато всички още спяха.

Студът се опитваше да проникне под кожената ѝ наметка, но успя само да ощипе бузите ѝ. Любопитството ѝ даваше сила и тя крачеше бързо напред.

Стигна до една дървена порта, бутна я внимателно и влезе много тихо. В работилницата се прокрадваше слаба светлина.

– Добро утро, – каза тя и едва тогава забеляза майстор Тома седнал гърбом към нея. – Колко необичайно синьо е небето в днешния студен зимен ден.

– Всъщност, – обърна се Тома към нея, – небето съвсем не е синьо. Цветът му е резултат от отразяването на слънчевите лъчи във водата, която се съдържа в небето.

– Ако не е синьо, какъв е цвета на небето? – попита Ема с широко отворени очи.

– Този красив син купол, който виждате, покрива една непрогледна тъмнина, – поясни Тома.

Ема се страхуваше от Тома, защото той проучваше явленията в природата. Щом Бог иска да виждаме небето синьо, така и трябва да бъде. Какво добро може да излезе от това да се изследват и разкриват тайните Му? Така я учеха в къщи.

Ема се чувстваше доста неловко. Проницателността на този едър мъж я плашеше. За нея всичко беше просто и ясно. Тя не търсеше обяснение, защо това е станало така или по друг начин, но се пак бе привлечена  от знанията и мъдростта на майстор Тома.

– Вярно ли е, че сте построили машина с крила и искате с нея да полетите? – плахо и колебливо попита Ема.

– Да, вярно е, – усмихна се гордо Тома.

– Но ако не успеете ….., – запъна се Ема, – искам да кажа …..това няма ли да ви убие? Не се смейте, това е сериозно нещо. Вие сте мъдър мъж и ще бъде жалко, човек с такъв талант да се погуби.

– Вече съм направил няколко предварителни опита, макар и от по-малка височина, – опита се да я успокои Тома. – Махолетът действа много добре. Както виждате не съм се наранил.

– Не ви ли е страх, че с този …. махолет предизвиквате Бога? – попита Ема. – Той е отредил на птиците да имат крила и да летят, а на хората да ходят по земята, така казва свещеникът в църквата.

– Не, – спокойно отговори Тома. – Вярвам, че Бог ме е вдъхновил, за да създам тази машина. Надявам се, че когато летя той ми е простил. Не сте ли забелязали, че Бог не убива хора, които искат да разберат тайните на творението? Той разкрива тайните си на търсещите.

Ема не беше такава голяма оптимистка в това, но му вярваше, макар думите му да я смущаваха. В работилницата имаше много чертежи, части от неща, които тя не разбираше.

Ако я попитаха: „Какво правиш тук?“ Нямаше да може да отговори. Тя бе малко момиче, неоформена още жена, която искаше да разбере ….

Който не е разбрал, че всеки вятър е благоприятен за Небето, той е калфа, а не майстор в своето изкуство.

Мъртвата тишина не е от полза на никого.

Северният, южният, източният или западният вятър, без значение кой от тях, допринасят за достигане на блажения пристан.

Стреми се към едно, да се държиш в открито море, без да се страхуваш от бурните ветрове.

Моли се, както стария рибар:

– Господи, изкарай ни в открито море, при дълбоките води. Тук сме толкова близо до скалите, че малкият бриз с помощта на сатана, ще ни разбие на парчета. Господи изведи ни в морето, където ще има простор, за да извоюваме славна победа.

Не забравяйте, че изпитанията измерват степента на нашата вяра.

Вярата, която не е способна да издържи изпитание, е само плътско доверие.

Вяра, която се изявява само в хубаво време, не е никаква вяра.

Тишината на заспиващия град успокои Маргарита. Тя стоеше до отворения прозорец и дишаше дълбоко. Затвори очи и видя лицето на любимия си. Той ѝ се усмихваше. Имаше усещане, че е до нея, въпреки че ги деляха хиляди километри.

Нейното сърце принадлежеше на Виктор. Тя бе много щастлива с него. По тялото ѝ премина тръпка, а сърцето ѝ преля от радост и нежност.

Маргарита искаше да запази този миг, за това седна, взе химикалката и реши да изрази чувствата си с думи.

„Любовта променя душата и сърцето на човека по свой начин. За влюбените тя е онова, което е душата за тялото на онзи, когото изпълва….“

Маргарита много пъти се бе питала, как хората пишат? Какво ли ги кара да седнат и да напишат няколко десетки думи? До сега го бе възприемала като чудо, но едва сега разбираше, че всичко е съвсем просто, важното е думите да идват от сърцето.

„Кой е способен да обича? Навярно този, който е добродушен и безкористен. Всеки добър човек е способен да обича….“

Часовникът на градската кула удари полунощ, но Маргарита не го чу. Думите и изреченията се лееха като от само себе си. Това, което бе скрито в душата ѝ, излизаше навън като един непрекъснат поток от знаци.

Остави химикалката и прочете написаното. И все пак това бе чудо. Най-съкровените ѝ мечти и копнежи, всичко, което я привличаше към любимия, бе намерило място на белия лист.

Всеки, който прочете текста, който бе написала, щеше да усети как от изреченията струи любов от сърцето ѝ.

Маргарита се вълнуваше, тя отново взе химикалката и прибави:

„Както огъня, любовта не може да оцелее без развитие. Щом престане да се надява, тя угасва. Любовта не застрашава добрите нрави, тя ги усъвършенства. Който обича, съобразява волята си с желанията на любимия“.

Маргарита бе уморена и доволна, както човек, който добре е свършил работата си. Стана и отиде до прозореца. Небето избледняваше, а звездите бързо угасваха.

Изведнъж ярката светлина на изгрева заля Маргарита и тя се потопи в нея. Облаците хвърляха кърваво сияние над събуждащия се град.

Тук на хиляди километри от Амазонка, лилията трябваше да се развие и да покаже цялото си великолепие. Бащата на Ана професор Цветанов бе обещал, че тя ще разцъфне, макар че бе в различна от обичайната си среда.

Почти никой не вярваше в това, а малцина от тях се присмиваха на професора и закачливо го наричаха „магьосника на лилиите“.

От три дена пъпката на лилията не помръдваше. Ана не вярваше, че точно тази нощ ще се отвори, за това предложи на баща си:

– Хайде да се помолим.

– Не е нужно, – засмя се професор Цветанов. – Това, което очакваме с нетърпение, скоро ще се случи.

– Сигурен ли си? – попита със съмнение Ана.

– Във всяко семенце се съдържа живот и той бърза да се прояви чрез цвят и многобройни листа.

Ана изгаряше от любопитство. Баща ѝ я погледна в очите и заговори сериозно като на възрастен човек:

– Всички живи същества растения или животни имат една цел, да живеят и да се развиват. Всяко едно от тях се стреми да заеме толкова място и храна, колкото са му нужни, за да изпълни предназначението си.

Преди три месеца, когато професорът донесе растението и го пусна във водата, листата му бяха колкото малка чинийка, а сега достигаха големината на автомобилна гума на голям камион.

– Какво се случва, когато е тясно и не достига храна за всички? – попита Ана.

– Тогава големите изместват малките, силните прогонват слабите. Животът е вечна борба, в която оцеляват тези, които успеят да се приспособят по-добре.

На Ана нощта ѝ се струваше безкрайно голяма. Ами ако лилията не разтвори и тази нощ пъпката си, както очакваше баща ѝ?

Изведнъж професор Цветанов скочи и се втурна към езерото.

– Погледни! Тя е раздвижи! Ани, започна се! – прошепна възторжено професорът.

Ана също скочи от мястото си. Пъпката потрепваше едва забележимо. Нямаше никакво съмнение, вътре в нея нещо искаше да се освободи. Появи се първото венчелишче, после второто, третото, …

В нощта избухна прекрасен бял цвят. Ана никога до сега не бе виждала такъв. Със страхопочитание тя следеше как се извършваше чудото.

Пъпката се отвори постепенно, най- напред колебливо, а после бързо тласкана от вътрешно нетърпение. Най-накрая се изля във венец от стотина венчелишчета. И се издигна като блестяща корона над тъмната вода в езерото.

– Когато животът в растението победи обвивката, – прошепна професор Цветанов, – възниква нещо красиво и очарователно.

Ана бе щастлива, както никога досега в живота си. Баща ѝ наистина бе магьосник, а тя му помагаше във всичко това.

Двамата стояха и мълчаливо съзерцаваха изящния бял цвят.

Навън небето просветляваше. Настъпваше новия ден.