Слънцето едва бе показало съненото си лице зад облака, когато Мария побутна спящата си дъщеря:

– Хайде, Анке, днес ще вървим да копаем на Надка царевицата.

Девойката разтърка очи, скочи на пода и сбърчи нос:

– При Надка? Оная черната от долния край? Сложи тогава питка и сиренце в торбата, от нея нищо няма да взема да ям.

– Какво говориш, – изненада се Мария. – Ходила ли си някога у тях? Да, тя е черничка, но ….. сама ще видиш.

Анка вдигна рамене и последва майка си.

През цялото време копаха царевицата и изхвърляха бурените. Когато дойде време за ядене, Надка покани работниците на импровизираната маса под големия дъб.

А там се мъдреше голяма погача, със зачервена коричка и приятен аромат, печено пиле, баница, мляко в изобилие и какво ли още не. Всичко бе поставено на бяла покривка и бе подредено със вкус.

Мария погледна дъщеря си и ѝ намигна. Сякаш ѝ каза: „Видя ли? Какво ти казах? Да, Надка е мургава, но е сръчна и много чиста жена“.

Анка трябваше да признае пред себе си, че всичко бе много вкусно.

„Майка беше права, – помисли си девойката. – Понякога прибързано оценявам хората само по външни им вид. Каква голяма грешка съм допускала. Ето Надка, заради тъмната ѝ кожа е възприемах едва ли не за циганка, не че имам нещо против ромите изобщо, но когато майка ми каза, че днес ще работим на нейната нива си представих мръсни съдове, в които плава нещо подобно на храна“.

Когато свършиха работата Надка даде на всеки по една торбичка с яйца, хубави ябълки и бурканче мед, не забрави да плати на всеки за труда му.

Когато си тръгнаха Мария каза на дъщеря си:

– Такава е тя чиста, любвеобилна и добра готвачка.

– Щедра – допълни Анка – и с голямо сърце. Права беше за нея, майко. Не трябва да съдя за хората по външния им вид, за в бъдеще ще внимавам.

–

Арабското ястие лагмаджо, което се е превърнало в национално ястие в Армения е такова и за някои други страни: Грузия, Иран, Ирак, Йордания, Ливан, Палестина, Саудитска Арабия, Сирия и Турция.

Отличителна черта на арменската кухня е използването на значително количество сол. Експертите отдават това на специалните климатични условия.

Консумацията на сол от организма в горещо време е много по-висока, отколкото в умерен климат.

Популярното днес блюдо е шашлик. Преди да бъдат изпечени шишовете на въглища от твърда дървесина, големите парчета месо, предимно свинско, но също и пилешко, говеждо и агнешко, се овалват в лук, черен пипер и сол. Заедно с месото се пекат домати, патладжани, чушки и картофи.

За западно-арменската кухня са характерни кимионът, канелата, бахарът, джодженът. Докато в източната част се използват повече треви, като червен босилек, кориандър.

От култивираните зеленчуци най-често се използват доматите, зелето, патладжаните, чушките, морковите, краставиците и тиквичките. Често те се съчетават по необикновен начин с месото и рибата.

Едно от любимите арменски мезета – суджукът, също е твърде пикантен заради количеството сол и чесън, пипер и канела, които му придават специфичен вкус и аромат.

Арменският хляб лаваш е задължителен за трапезата. Това са много тънки и дълги питки, които се навиват като палачинки, а дължината им достига половин метър. Пекат се като в древността – в глинени печки тонири с цилиндрична форма, закопани в земята. Те се нагряват бързо и налепеният по стените им слой тесто се изпича за минути. Лавашът е много популярен и заради ниската си калоричност.

Арменците много обичат сладкиши. Най-популярни са т. нар. хати – кръгли, сладки питки с различни плънки, и пахлавата, която с ореховата си плънка много прилича на баклава.

Арменските сладкиши с орехи и много захар или мед напълно описват уникалната култура на страната.

Арменците умеят да правят и бира. Ксенофонт описва как на връщане от Персия през Армения гръцките наемници видели местните да пият отвара от ечемик. И днес на арменски „гареджур“, тоест бира, означава буквално „ечемичена вода“.

В приготвянето на арменските ястия се използват около 300 вида диворастящи треви и цветя, които се употребяват като подправки или дори като основни ястия.

Павел застана на едно място и се замисли за писмото, което беше получил скоро.  После събра смелост и тръгна. Пресече реката. Премина през кварталите и парковете, докато достигна покрайнините на града.

Там заспа на една поляна, свит на кълбо под звездното небе. На разсъмване се събуди и загледа в изгрева на слънцето. След това продължи да върви.

Един мъж с камион, който караше хляб, го взе на автостоп. Друг му предложи половин питка с малко салам. Една жена се смили над него и му купи билет за влака.

Павел осъзнаваше, че с нищо не бе заслужил такава милост. Откакто бе избягал надалече от селото си, ограбваше хората, като ги наръгваше предварително с нож. Той беше забравил за добротата, която все още се срещаше между хората.

Павел вървеше. Той отново бе започнал да се моли. Това не бяха заучени молитви, а искрена изповед за лошите неща, които беше вършил и разговор с Бога.

Хълмовете към родното му село бяха станали още по-зелени. Приближаваше вече. Опипа небръснатото си лице. Опита се да поизглади с длан мръсните си дрехи и въздъхна. Нямаше как, щеше да се яви пред баща си точно такъв, какъвто си беше.

Безпокойството му се усили, когато наближи родната стряха. Повтаряше си на ум, какво точно ще каже на баща си.

Желанието му да се завърне у дома се засили. Искаше му се да се хване здраво за работа в обора и градината неща, които преди му изглеждаха неприятни.

Павел ускори крачка. Той видя дима от комина и светещите прозорци на старата им къща. Спря пред вратата и плахо почука. На прага го посрещна побелял старец. Зрението му бе отслабнало, но той позна сина си.

Павел се опита да каже думите, които толкова бе репетирал по пътя насам, но нищо не излезе. Баща му протегна ръце и го прегърна.

– Павле, най- после се върна у дома, – каза старецът със сълзи в очите.

Баща и син влязоха навътре и седнаха край масата.

– Имам толкова много да ти разказвам, – каза Павел. – Съжалявам за …..

– Има време ще ми разкажеш, – прекъсна го баща му. – Сега си хапни, дълъг път си изминал …..

Маймуната и ракът излезли малко да се поразходят. Маймуната намерила на пътя костилка от праскова, а ракът оризова питка. Маймуната много искала да изяде питката, за това започнала да увещава рака да си разменят намерените неща. След дълги уговорки ракът дал оризовата питка на маймуната и взел костилката.

Маймуната грабнала питката и веднага я погълнала. А ракът запазил костилката, занесъл я у дома си, а през пролетта я посадил в земята.

От нея израснало дръвче. Растяло, растяло и накрая дало плодове сочни и сладки. Ракът много искал да си похапне праскови, но как да наведе клоните? За това повикал маймуната на помощ.

Дошла маймуната, качила се на дървото и от сочните плодове не могла да се откъсне, а за рака съвсем забравила.

Ракът чакал дълго по-дървото маймуната да му хвърли някоя праскова. А тя през това време се наяла, погледнала надолу и чак тогава си спомнила за рака. Засмяла се и му хвърлила една зелена, неузряла праскова.

Ракът се обидил и решил да научи маймуната как точно трябва да се отнася с него. Той извикал на помощ своите приятели хоросана, пчелата и кестена.. Мислили, мислили и накрая решили как да накажат маймуната.

Вечерта ракът повикал маймуната у дома си. Дошла тя и се разположила важно край огнището. Кестенът незабелязано се прокраднал и бързо се шмугнал в огъня. Лежи си и се препича.

Тъкмо маймуната се почесала и кестена изскочил от огъня върху краката й. Тя закрещяла и скочила. Изведнъж я нападнала пчела и започнала безпощадно да я жили.

Маймуната хукнала да бяга от къщата на рака, но се спънала в хоросана и се проснала по средата на стаята. Разбрала маймуната, че ракът я наказва за това, че го е обидила. Извинила му се пред приятелите му.

Ракът й простил. А маймуната добре запомнила този урок и след това никога повече не се държала лошо с него.

Една жена отишла при един мъдрец и му казала:

– Ти ни събра с мъжа ми, сега ни разведи.

– Защо, какво се е случило? – попитал мъдрецът.

– Всички мъже се прибират навреме в домовете си, а моя все закъснява. Казва, че му се налагало да остане до  по-късно. Не искам да живея с мъж, който има такъв недостатък.

– Добре, – казал мъдрецът, – ще ви разведа, но при едно условие. Искам да  ми изпечеш питка, но всички продукти, които използваш ще вземеш от съседите си, като им обясниш причината.

Жената се прибрала и веднага се заела с питката. Отишла при една от съседките си и я помолила за кана с вода.

– Че у вас водата да не е свършила? – изумена я попитала съседката.

Жената й разказалаза причината поради, която поискала вода от нея. Другата я погледнала и започнала:

– Ех, да знаеш какъв е моя! – и продължила да разказва нерадостната си съдба.

Жената отишла при друга съседка и й поискала сол. И тази жена й се оплакала:

– Ех, да знаеш какъв е моя! – След което следвало поредното оплакване.

Така жената обиколила махалата, събрала продуктите за питката и се наслушала на оплакванията на другите жени.

Запретнала ръкави и омесила обещаното на мъдреца. На другата сутрин отишла при него, дала му хляба и казала:

– Със здраве да си я изядеш,  но не ме развеждай с мъжа ми.

– Защо така? Какво се е случило? – изненадано попитал мъдрецът.

– Събрах продуктите, както ме научи. Всяка жена, при която отидох ми се оплака от мъжа си. Оказа се, че моят е най-добрият.