Интуицията му подсказваше, че вече наближаваше позициите. Иван спря и се огледа. Никаква промяна. Пред погледа му се простираше поле осеяно с ями от снаряди и осакатени почернели дървета .

Тегнеше неестествена тишина. От непоносимото безмълвие по гърба на Иван полазиха тръпки. Той отправи тревожен поглед към сивото небе.

Иван усещаше нещата предварително, за това не се изненада, когато чу страшния вой на снарядите. Затракаха картечници. Иван нямаше време да мисли, но инстиктивно се хвърли в най-близко изровената от снаряди яма. Когато се изтърколи в нея, над главата му изсвистяха куршуми. Краката му хлътнаха в голяма кална локва.

И тогава го видя. Той беше от противниците, легнал по гръб, само на три метра от него. В ръката си държеше револвер, който беше насочил срещу Иван. В очите му се четеше страх, ръката му трепереше, но пръста му бе на спусъка и всеки момент можеше да възпроизведе изстрел.

Иван нямаше време да реагира, защото при падането бе затиснал оръжието под себе си. Какво можеше да направи? Погледна противника в очите си и каза:

– Не стреляй приятелю!

Странно, но другият го разбра и каза на родния език на Иван:

– Няма да стрелям, ако и ти …….

Но не успя да довърши думите си, защото взрив разтърси земята. Зашеметени, двамата се проснаха по очи и се притиснаха към влажната пръст, сякаш искаха да се скрият в нея и да избягат от този обезумял свят.

Експлозиите прогонват разума и остава само инстинкта за самосъхранение.

Настъпи тишина и двамата бавно надигнаха глави. Бяха останали живи.

– Проклета война, – изруга Иван.

– Властта дадена на определени хора, се използва само за зло. Нашият век трябва да бъде по-разумен. Постигнали сме толкова много неща. Ето имаме електричество, непотопяеми океански кораби, летящи машини, мигновенна връзка със всички краища на света ……

– Колко е глупаво всичко? Когато ни агитираха за тази война ни излъгаха, че тя ще сложи край на всички войни, – каза с тъга Иван.

– Думите като чест, съвест, дълг, вярност, добро и зло се употребяват от хора, които са алчни, търсещи облага и изгода от всичко. Те най-безсъвестно, заради своите интереси и печалби, ни заставиха  да се бием един срещу друг.

– Така е, – съгласи се Иван. – Преди малко взаимно щяхме да се избием. И за какво?

– Обикновените и честни хора ставта жертва на шепа алчни създания, потъпкали представите за добро и зло.

Над полето бързо започна да се спуска мрака. След малко Иван надникна предпазливо от ръба на ямата и махна с ръка на другия войник:

– Вашите са наляво, приятелю. Сега е моментът, преди да се стъмни. Нощем стрелят без да питат. Пълзи внимателно и успех.

Другият изпълзя от ямата и се насочи към позициите на своите.

Мракът се спускаше над града. Милен започна да диша още по-трудно. Съпругата му усещаше, как все повече и повече той отслабва и губи силите си. Лидия бе силна жена, но сега беше безпомощна и отчаяна пред умиращия си съпруг.

Милен бе получил припадък, след като бе започнал обилно да се поти и задъхва. Сега очите му бяха затворени и не показваше никакви признаци на съзнание.

Изведнъж Милен се разтърси от конвулсии, а от устата му избликна струя кръв. Тялото му застина и мъжът спря да диша.

Лидия се разрида. Тримата ѝ синове изглеждаха объркани. Те се опитваха да удържат напиращите в очите им сълзи. Бяха ги учили, че е срамно мъж да плаче.

– Той беше най-добрият човек на света, – извика Лидия. – Господи, защо го прибра? Защо вземаш добрите хора, а оставяш злите да продължат коварните си дела?

Мисълта, че един милостив Бог се грижи за всички, за Лидия изглеждаше невероятна в миг като този.

– Свещениците казват, че болестите са наказние за грях, – извиси глас Лидия. – Милен и аз се обичахме, грижехме се за децата си и работехме здраво, за какво ни наказваш, Господи?

Хората от града бяха чули, че върлува някаква непозната болест досега. Тя бе покосила мнозина, но те живееха, доста далече от града им и те не вярваха, че това зло ще достигне до тях, но уви бедата бе стигнала и дотук.

Милен беше търговец, пътуваше макар и не много надалече, но търгуваше със хора, които имаха достъп до други пазари. Изглежда при контакта със тях, той се бе заразил.

Мнозина бяха чували за празните домове, непогребаните трупове, осиротели дечица, които бродят разплакани, свободно скитащи животни, за които нямаше кой да се погрижи……

След като се разнесе веста за смъртта на Милен, хората в града изтръпнаха. Чуха се вести и за други такива случаи.

– Денят на Страшния съд е дошъл, – крещеше обезумяла възрастна жена. – Покайте се!

Хората мълчаливо минаваха един край друг, навели глави и здраво загърнали се във връхните си дрехи.

– Това, което чухме за пострадали населени места от болеста навярно е истина, – шептяха плахо нечии устни. – Същото ли ще се случи и с нашия град.?

Завиха в една пряка, която водеше към гарата. Качиха се в един вагон и влакът запълза бавно нагоре по хълма. Пред очите им градът бавно потъваше.

Двамата мъже бяха силно загорели, яки и силни, различаващи се само по възрастта си. Младежът беше русоляв със сини, като дълбоки води, очи. Викаха му Стан, изглежда това бе прякорът му, а не истинското му име.

Спътникът му бе чернокос с почнала да посребрява коса и наситено зелени очи, които имаш чувството, когато ги гледаш, че святкат в мрака. Младежът почтенно се обръщаше към него и го наричаше бай Стамат.

Днес двамата бяха решили да посетят манастира, който се бе сгушил зад върха, но от другата му страна. Стамат беше ходил много пъти там, но младежът щеше да го види за първи път.

– Знаеш ли легендата за манастирът? – попита Стамат.

– А, онази история ли? – попита Стан. – В кръчмата един старец щеше да ми я разказва, но така и не остана време. Ако я знаеш, разкажи ми я, бай Стамате, ще ми бъде интересно, преди да видя онова място.

– Преди много години, – започна Стамат, – на този хълм живеел свети Давид. По това време в града живеела царската дъщеря, която имала любов с един княз, но той я напуснал, а тя била бременна. Когато разгневеният ѝ баща я попитал за името на злосторника, принцесата не посмяла да издаде любимия си и набедила свети Давид.

– Колко подло, – възкликна Стан, – а не се ли е страхувала, че набеждава свят човек?

– Разяреният цар заповядал да доведат светецът в палатите му, – продължил разказа си Стамат. – После извикал дъщеря си и повторил обвинението.

– И той се е вързал на нейната лъжа? – подскочи Стан. – Нима е смятал, че свят човек е способен на такова нещо?

– Тогава светецът докоснал с тоягата си корема на принцесата, – продължи да разказва Стамат, а очите на Стан се ококориха. – Станало чудо. От утробата прозвучал гласът на детето и назовал истинския виновник. Светецът направил така, че принцесата родила камък.

– Това се казва чудо, – ахнал Стан и разрошил буйните си коси с ръка.

– От този камък извира поточето на свети Давид, – каза Стамат. – Жените, които искат да имат деца, се потапят в свещения извор.

Стан замислено добави:

– Интересно, свети Давид е мъртъв, но чудодената му сила е останала.

Когато пристигнаха и двамата се отправиха към чудодейният извор.

По-късно Стан застана до манастирската стена и се загледа надолу към града. Долината бе обвита в синкава омара. На изток и запад се простираха градини, любимото място на веселите компании.

Сара беше обвила коленете си и безмълно се взираше в падащия мрак.  Петър седеше срещу нея и я съзерцаваше. За него тя бе най-хубавото момиче, които бе срещал през живота си. Дълги тъмни кичури коса покриваха част от ръцете ѝ, а очите ѝ блестяха като синевата на небето.

– Баща ми бе запечатал, някаква отвратителна екзекуция над месно африканско семейство с фотоапарата си, – наруши тишината Сара, – но това му струваше живота. Аз бях само да 13 години, на десетки хиляди километри от него.

– Навярно, си била разбита, – съчувствено каза Петър, – дошло ти е прекалено много.

– Баща ми беше станал легенда за това, което бе направил, – прошепна Сара.

– Нима славата може да бъде утеха за едно самотно дете? – въздъхна Петър.

– Не виждах баща си често, докато бях малка, – каза Сара, – но исках да го опозная. Нищо друго не ми оставаше, освен да тръгна по неговите стъпки. И така взех старият му апарат и започнах да правя снимки. Като резултат на това, ти видя, днес получих награда.

– Заслужаваш я напълно, – изрази подкрепата си Петър, – твоите снимки бяка най-актуални. Видя ли колко много хора се трупаха да ги разглеждат?

– Знаеш ли, – глъсът и звучеше тжно, – бих искала да е жив, да ме прегърне и да каже: „Браво! Добре си се справила!“ Спомням си, когато се връщаше в къщи, прегръщаше ме с големите си ръце. Тогава имах чувството, че ме закриля от целия свят.

– И моят баща ми липсва, той почина от рак на белите дробове, когато бях на 14 години, – наведе глава Петър.

– Остана ми само маслиненото дърво, което той посади, когато бях на 8 години, – продължи Сара.

– Странен подарък за рожден ден, – погледна я Петър.

– И аз тогава така си мислех, но след като си отиде, опойващият аромат, нахлуваше нощем през отворения прозорец. За мен беше нещо като духът му, който бдеше над мен.

– Ще ми покажеш ли това дърво? – попита Петър.

– Преместих се и много отдавна вече не спя под онзи прозорец, – махна с ръка Сара.

Петър мечтаеше да има семейство и деца. Като слушаше Сара си обещаваше, че той ще прекарва по-дълго време с децата си и те няма да страдат поради неговите отсъствия.

Слънцето залезе и приключи съботната почивка. Жените трябваше да купят ароматни прахове и мазила, от които да направят сместа за балсамиране. За това посещението на гробницата беше отложено за следващия ден.

Те не знаеха за стражите, но ги безпокоеше мисълта, как ще отвалят камъка.

Мария Магдалена дойде преди другите. В предутрения мрак, тя дойде до гроба и се спря объркана. Камъкът беше преместен. Какво е станало?

През това време пристигнаха Саломея с Мария Клеопова. Погледнаха в пещерата и се убедиха, че е празна. Магдалена се разплака и изтича при Петър и Йоан, за да им съобщи тъжната новина:

– Взели са Господа от гробницата и не знаем, къде са го положили.

Петър и Йоан бързо излязоха от къщи, където се уриваха и побързаха към гроба.

Първоначално двамата бягаха заедно, но после Петър изостана. Йоан първи стигна до пещерата и видя, че Магдалена беше права. Юношата се наклони към отвора на пещерата, но не му стигаше решимост да влезе.

Най-накрая пристигна и Петър, той едва си поемаше въздух, но той не беше от хората, които дълго размишляват, затова продължи напред без да спира и влезе в пещерата. Това насърчи Йоан и той последва Петър.

На каменното легло видяха савана и покровът за лице.

Погребаният беше изчезнал.

Петър и Йоан се страхуваха да разпитват и да търсят тялото на Исус. Те се отправиха обратно към града в пълно недоумение. Изглежда някой е решил да се подиграва с тях до самия край …..