Завиха в една пряка, която водеше към гарата. Качиха се в един вагон и влакът запълза бавно нагоре по хълма. Пред очите им градът бавно потъваше.

Двамата мъже бяха силно загорели, яки и силни, различаващи се само по възрастта си. Младежът беше русоляв със сини, като дълбоки води, очи. Викаха му Стан, изглежда това бе прякорът му, а не истинското му име.

Спътникът му бе чернокос с почнала да посребрява коса и наситено зелени очи, които имаш чувството, когато ги гледаш, че святкат в мрака. Младежът почтенно се обръщаше към него и го наричаше бай Стамат.

Днес двамата бяха решили да посетят манастира, който се бе сгушил зад върха, но от другата му страна. Стамат беше ходил много пъти там, но младежът щеше да го види за първи път.

– Знаеш ли легендата за манастирът? – попита Стамат.

– А, онази история ли? – попита Стан. – В кръчмата един старец щеше да ми я разказва, но така и не остана време. Ако я знаеш, разкажи ми я, бай Стамате, ще ми бъде интересно, преди да видя онова място.

– Преди много години, – започна Стамат, – на този хълм живеел свети Давид. По това време в града живеела царската дъщеря, която имала любов с един княз, но той я напуснал, а тя била бременна. Когато разгневеният ѝ баща я попитал за името на злосторника, принцесата не посмяла да издаде любимия си и набедила свети Давид.

– Колко подло, – възкликна Стан, – а не се ли е страхувала, че набеждава свят човек?

– Разяреният цар заповядал да доведат светецът в палатите му, – продължил разказа си Стамат. – После извикал дъщеря си и повторил обвинението.

– И той се е вързал на нейната лъжа? – подскочи Стан. – Нима е смятал, че свят човек е способен на такова нещо?

– Тогава светецът докоснал с тоягата си корема на принцесата, – продължи да разказва Стамат, а очите на Стан се ококориха. – Станало чудо. От утробата прозвучал гласът на детето и назовал истинския виновник. Светецът направил така, че принцесата родила камък.

– Това се казва чудо, – ахнал Стан и разрошил буйните си коси с ръка.

– От този камък извира поточето на свети Давид, – каза Стамат. – Жените, които искат да имат деца, се потапят в свещения извор.

Стан замислено добави:

– Интересно, свети Давид е мъртъв, но чудодената му сила е останала.

Когато пристигнаха и двамата се отправиха към чудодейният извор.

По-късно Стан застана до манастирската стена и се загледа надолу към града. Долината бе обвита в синкава омара. На изток и запад се простираха градини, любимото място на веселите компании.

Един проповедник завършил проповедта си и затворил Библията си.
Сатана му прошепнал:
– Ти си голяма работа!
Проповедника заслизал надолу по стълбите, а сатана отново:
– Днес беше направо върха!
Проповедникът се качил в колата си и тръгнал за в къщи, а сатана след него:
– Ти си най-големият проповедник на света ….
Проповедникът се приготвил вече да си ляга, а сатана не го остава на мира:
– Ти се велик помазаник.
Най-накрая проповедникът се обърнал към сатана:
– Хайде да прославим Господа за Неговите дела!

През изминалите сто години местните жители са строили своите домове сред огромните камъни, като хармонично са ги вписвали в красивия пейзаж.

Благодарение на стабилността на камъните и необичайното оформление, външният вид на града практически не се е изменил. За нови постройки място няма, а старите са доста стабилни и живописни и би било жалко да се премахнат.

Необикновеността на града го е направила известна забележителност в Португалия. Самото селише се е превърнало в град – музей под открито небе.

Труднодостъпността до него го предпазва от потока любопитни туристи. Тези, които издържат и достигнат до него са възнаградени с едно незабравимо зрелище и красиви снимки  за спомен.

Покровител на града е Исус Христос, за това почти навсякъде се срещат множество кръстове с различни размери.

Останките от средновековен замък, прекрасната каменна църква и оранжевите покриви на камените къщи привличат погледа на всеки посетител. Градът е разположен на върха на планината Сера да Естрела, от където се откриват живописни гледки към близките околности.

В един град в парка с люлките и въртележките, с музика и цветни балони, разбира се и с много сладолед, се появила нова атракция „Вълшебното колело на щастието“.
Опашката за тази новост, започвала да се оформя от сутринта и не изчезвала до вечерта. Само камбанката, която съобщавала за затварянето на парка, принуждавала хората да се разотидат, но на сутринта те отново били тук.
Хората се вълнували, нервно пристъпвали от крак на крак, искайки да узнаят, какво ще им се случи там на Вълшебното колело на щастието. На опашката нямало от тези, които вече са минали досега.
„Навярно щастието е толкова голямо, че стига за дълго време, щом хората не идват пак“- мислеха си чакащите. А опашката се предвижвала така бавно.
Билетите за атракцията продавал старец. Той бил сериозен и мълчалив. На въпроса:
– Как е там на Колелото на щастието?
Винаги отговарял:
– На всекиму своето.
А това още повече разгаряло любопитството и желанието по скоро да попаднат на колелото. Различни хора стояли на опашката, от деца до възрастни, мъже и жени.
Всеки се надявал да получи своето щастие. Не е чудно, че всеки бил склонен да заплати  с много пари, само и само да се повози на колелото.
А старецът помъдрял през годините, побелял с възрастта, давал билетите и си мислел: „Странни хора, Стоят на опашка за щастие, без да осъзнават, че то може да ги чака зад ъгъла. А колелото си  е колело. След подем обезателно идва спускане. Който е на върха блаженства, а колко е страшно да се спуснеш надолу. Никой не знае, какво го очаква там“.