Малко растение се бе свило под мощен дъб. То ценеше сянката, която го покриваше, защото тя му носеше спокойствие и мир.

Но това растение бе предназначено за по-голямо благословение.

Един ден дойде дървар и с острата си брадва повали силния дъб.

Растението извика уплашено:

– Загина моята защита. Сега бурните ветрове ще надделеят над мен и ураганите ще ме изтръгнат.

– Не, това няма да се случи, – каза ангелът, който пазеше растението. – Сега слънцето ще те стопли, дъждът ще те ороси и тялото ти ще стане прекрасно.

– И какво от това? – попита плахо растението, тъй като нищо не чу за своята бъдеща защита.

– Твоят цвят, който до сега не се е появявал, ще разцъфти и ще удоволства на слънчевите лъчи, – продължи нежно ангелът. – Хората ще те забележат и ще кажат: „Колко много е пораснало това растение. Превърнало се е в прекрасно цвете“.

– Може би защото вече няма да я има сянката над мен, – въздъхна растението.

– Преди в това място без светлина имаше ли радост и наслада за теб? – попита ангелът. – Нима не разбираш, че ти е отнето „удобното“ място, за да се превърнеш в прелестно и удивително цвете?

– А кой ще ме защитава?

– Ти ще заякнеш, стеблото ти ще се удебели, корените ти ще проникнат още по дълбоко в земята, търсейки още повече хранителни вещества. И когато дойде бурята или връхлети урагана, ти ще устоиш.

Бе ранно лято. Антон мина покрай една прекрасна полянка.

Тревата беше мека, гъста и тънка, приличаше на прекрасен ориенталски килим с огромни размери.

В единия край едно дърво простираше клоните си за подслон на безброй диви птици. Освежаващият ароматен въздух се изпълни с песни.

Две крави си почиваха на сянка. Бяха възхитителна картина на пълно удовлетворение.

На края на пътя глухарчета предизвикателно преливаха своя златист отенък в царствения пурпур на горските теменужки.

Антон дълго се възхищаваше с жаден взор на прекрасния пейзаж.

– Никъде Бог не е създавал такава красота, каквато виждам на тази поляна! – възторжено каза той.

На следващия ден Антон отново мина от тук, но уви! Ръката на хищник беше унищожила това място.

Орач, с тромавия си плуг, който стоеше в браздата, цял ден опустошава всичко.

Вместо чудната зелена трева вече се виждаше неприятна на вид гола земя.

Вместо птичите песни, Антон видя няколко кокошки, които усърдно риеха, търсейки червеи.

Бяха изчезнали глухарчетата и красивите теменужки.

В голямото си разочарование и болка Антон проплака:

– Защо е било необходимо да се унищожи такава красота!

Изведнъж очите му се отвориха. Мярна му се невидима ръка. И му се откри видение.

Широко поле с богата реколта, готова за жътва. Високи стебла с тежки класове, огряни от лъчите на жаркото слънце.

Стори му се, че чу шум на вятър, поклащаш златното море.

И преди Антон да се опомни, невзрачната черна земя се облече в красота, която надмина тази от предишния ден.

– Защо потреперих при вида на плуга на моя Господ, които прави дълбоки бразди в моята душа? – засмя се Антон. – Та Той е безценен Земеделец, а неговата цел е жътвата.

След дълги пазарлъци Явор купи дворът и къщата на Пена Вдовицата. Не, че си нямаше.

Тази покупка направи специално за сина си Радо, който таман се бе научил да прави бъчви. Изглежда от рода на майка му към Радо бе прехвръкнала искра, пораждаща любов към дърводелството.

Дядо му Васил правеше маси и столове, а понякога и шкафове. Та така от дядо към внук се бе предало някакво влечени  към обработването на дърво.

Сега щом се чуеха звънливи удари от бившия двор на леля Пена, хората наоколо си казваха:

– Радо пак набива обръчи на някоя нова каца.

Зад вратата под навеса Радо държеше черничеви, ясенови и яворови трупи. На тия трупи Радо им улавяше жилката. Цепеше ги с желязна брадва, чиято дръжка бе доста къса.

От нацепените плоскости Радо издялваше дъги, които ставаха част от бъчви и каци.

Веднъж бъчварят попита Пенко от долната махала:

– Знаеш ли, че кривицата, като сестра на геобразната секира, е била сечиво, донесено от прабългарите?

– Нима между прабългарите е имало бъчвари?! – запъна се Пенко.

– Но е имало майстори на дървени огради, крепости и къщи, – скокна Радо, – а за такава работа славянският топор не приляга, както кривицата.

В работилницата на бъчваря имаше още рукан, триони, рендета, стоманени шила за пробиване на дупки на шините, болтове, нитове и голям трупач, с който чирака Веско приглаждаше трупите.

Радо имаше още два инструмента.

– Това е криво ренде, – обясняваше бъчварят на чирака си, – с него се правят жлебовете в края на дъгите. В жлебовете се опаянтват дъната на каците и буретата. А това е въторг. Той скосява от двете страни дъгите, така че да прилепнат плътно една до друга и да образуват окръжност.

Всичките тези инструменти, големи и малки пергели, заедно с понятия като „радиус“, „диаметър“ и „скосен цилиндър“, говореха, че не от всеки става бъчвар, за този занаят е нужен акъл.

– Радиуса на едно дъно, трябва да се нанася пет пъти на обиколката му, – казваше Радо, когато учеше Веско на занаята си. – Дъгите на бурето по средата трябва да са по-широки, за да придобие то тумбест вид. Кацата не е чорап та да я почнеш отдолу нагоре, а обратно, за да могат обръчите постепенно да се свиват.

Веско слушаше внимателно, защото знаеше, че Радо няма да повтори казаното, а майсторът продължаваше с обясненията и препоръките си:

– Между дъгите на дъното не пъхнеш ли стебла от папур, кацата ще пропуска, но ако мазнеш мястото, от което прокапва със счукани брястови листа, всякакво сълзене изчезва.

– Какви са тези листа? Каква е тази замазка? – питаше Веско.

– Питал съм майстора при когото чиракувах, но и той не можа да ми го обясни, – въздъхна дълбоко Радо. – Просто наследено от стари майстори.

Веско го гледаше озадачено, а същевременно си мислеше: „Как мога да правя нещо което не разбирам, какво е или как действа?“

– Веско, във всеки занаят има неща, които трудно се обясняват, но не ги ли усвоиш, калфа ще си останеш, – засмя се Радо.

Както другите бъчвари, така и Радо си бе извлякъл своя философия:

– Ако дъгите с обръчите и дъната са големия свят на бъчвата, то папурът и замазката от брястови листа са от малкия свят. То и в живота е тъй. Малките неща допълват големите.

Когато показваше сърцевината на разцепено дърво на чирака си, добавяше:

– Това, по-тъмното в ствола, трябва да го чистиш. То никога няма да узрее. Не става за работа, ама храни дървото. Заболее ли тая сърцевина, независимо дали е на дърво, животно, човек или държава, всичко останало се разболява.

Изследователи от САЩ, Германия и Швеция намерили в Северна Гърция най-старото дърво в Европа. Това е босненски бор.

Дендролози чрез преброяване на пръстените в стеблото определили възрастта на бора. Тя е била приблизително 1075 години. Числото не е точно, защото специалистите не могли да стигнат до центъра на дървото. Възможно е възрастта на дървото да е много по-голяма от прочетените пръстени.

Всъщност, технически в Европа могат да се намерят дървета на възраст няколко хиляди години, но те са се възпроизвели.

Намереният босненския бор е уникален с това, че е преживял десетки поколения хора като единствено дърво, единствен екземпляр.

Добре известно е, че през деня слънчогледи са в състояние да следват слънцето.

При другите растения с такива свойства това движение се осигурява от специални листови подложки, които слънчогледите не притежават.

Наскоро учените установиха, че слънчогледите използват механизма на неравномерния растеж на стъблото.

През нощта силно се удължава западната му част, за това сутрин растението „гледа“ на изток, а през деня интензивно расте източната част на стеблото и то постенено върти главата си на запад.

Когато растежът спре, питата на слънчогледа остава в посока изток.

В това има смисъл. Тази ориентация дава възможност на слънчогледа бързо да се нагрее сутрин и да привлече повече опрашители.