Политиците се бяха събрали на молитвена закуска.

Изведнъж сградата бе разтърсена от мълния.

Водещият тихо каза:

– Днес сме се събрали да се молим …., нали знаете.

Оглушителен гръм оглуши всички в залата.

– Нека си припомним, че единството …., – президентът не успя да довърши, защото мълния отново удари сградата.

Токът спря.

– Никога не съм виждал подобно нещо, – обади се министър председателят под голямо парче, което се бе откъснало от тавана на залата.

– Защо светкавицата удря само тази сграда? – обади се уплашено друг. – Защо не пада върху другите наоколо?

Странно, но малката буря се бе образувала точно на тази зала, където се бяха събрали политиците. А светкавицата удряше отново и отново.

Щом политиците уплашено се изнизаха от залата и напуснаха сградата, бурята внезапно спря.

Президента на Световния икономически форум покани Йоан Кръстител да говори на годишната им среща.

Йоан го попита:

– За какво точно искате да ви говоря? Какви въпроси разглеждате?

– Бих искал да ни разкриеш, от къде идва склонността ти да ядеш скакалци, да не притежаваш нищо и все пак да си щастлив?

Йоан се съгласи.

На форума пророка пристигна облечен с камилска кожа.

Той бе обявен за основния говорител на обявената тема: „Ползата от ядене на скакалци“.

– Те са много хубави, особено с мед, – започна Йоан. – Не е толкова трудно, колкото си мислите. С времето ще свикнете. Все пак това е чист протеин.

Слушателите бурно го аплодираха, въпреки че нямаха никакво намерение да ядат тези отвратителни буболечки.

Председателя на събранието се изправи и каза:

– Това ще бъде един чудесен начин да спасим света от глада!

Въпреки че първоначално речта на Йоан бе приета добре, нещата бързо се влошиха, след като пророка започна да призовава публиката към покаяние.

– Покайте се от греховете си и се кръстете в Святия Дух! Небесното царство е близо! Бягайте от бъдещия гняв!

От залата се чу ропот:

– Кого сме поканили?

– Ние сме елита на обществото?

– И този седнал да ни съди!

А Йоан засилваше още повече гласа си:

– Вие сте потомство на усойница. Не се лъжете да се наричате елит, защото Бог може да направи такъв и от камъните.

Възмущението нарастваше.

Някой крещеше:

– Дайте му главата на сребърен поднос.

Бързо свалиха и скриха пророка, защото можеше да се достигне до неприятни инциденти и кръвопролития.

Беше задушно. Повечето лица на присъстващите изразяваха отегчение. Някой от тях постоянно поглеждаха часовниците си и тежко въздишаха.

„Няма ли край всичко това? Кога председателят ще даде малко почивка?“ – тайно си мечтаеше всеки от тях.

Тези уморени мъже обсъждаха законопроект за гражданското състояние. Той бе съставен от един чешки юрист, а после преведен на български.

На едно място той гласеше така: Когато някой умре, кметството на съответния град или село, трябва да издаде за погребението на мъртвеца едно свидетелство „без платно и ковчег“.

Изправи се един слаб и висок мъж с едва набола брадичка и поиска разяснение върху последните думи:

– Какво означава „без платно и ковчег“?

Председателят на събранието си сложи очилата, прочете няколко пъти въпросния пасаж, а накрая заяви:

– Тук смисълът е съвсем ясен. Този пасаж позволява да се закопават мъртъвци без платно и ковчег.

Скочи друг представител от събранието и отсече:

– Каква груба грешка. Попитайте чеха, който е съставял този законопроект. Ако бяхте го направили, щяхте да знаете, че е искал да каже: „свидетелството за погребение да се издава безплатно и без гербова марка“. Тъй като на чешки колчег означава гербова марка.

Мъжете в събранието започнаха да се кикотят и смеят.

Злополучния тълкувател на въпросния пасаж смени цвета на лицето си. Издайническа червенина говореше красноречиво за срама, който изпитваше този доскоро наперен мъж.

Имало е време, когато са били обединени стопанствата, в така наречените ТКЗС-та. Не  е като сега, гледаш обширна площ цялата в бурени и драки, на кого е никой не знае, но земята пустее и не дава добри добиви.

В едно ТКЗС отсам планината, хората работеха задружно и се трудеха усилено. Мързеливите гонеха, а трудолюбивите награждаваха.

Предстоеше жътва. Хората запретнаха ръкави, машините не спираха денонощно и приключиха най-рано от всички стопанства в околността.

Председателят на ТКЗС Продан Славчев каза на отчетното събрание:

– Благодаря ви за тази кампания. Първенци сме в прибирането на реколтата. Редно е всеки труд да се възнагради подобаващо. За това съм решил да организирам една екскурзия за всеки от вас, който денонощно бе на полето по време на кампанията.

Предложението му бе посрещнато с бурни ръкопляскания, усмивки и възклицания.

– Наш Продан си е такъв, все гледа да насърчи трудолюбивите.

– Винаги ни е помагал, липсва ли нещо, пали джипа,няма и час, и го доставя.

– С такъв човек всеки е съгласен да работи. Ето сега и екскурзия организира…….Добро сърце има.

– Умел организатор е и умее да печели сърцата на хората.

А той вървеше сред тях, усмихваше им се, здрависваше се с всеки и не забравяше да го попита за домашните. Имаше рядката дарба да помни лица, имена, дори и роднините им.

На уречения ден автобусът потегли, с весели и радостни хора, които очакваха да видят онези кътчета на страната, които още не бяха посетили. За да бъде всичко, както трябва Продан предвождаше групата.

Не бяха изминали още двадесетина километра, когато ги пресрещна джип. От него слезе едър мъж, който махна на автобуса да спре.

– Какво съм направил, правилата ли съм нарушил? – притесни се шофьорът на автобуса.

– Нищо нередно не правим, – каза Продан. – Ако имат някакви забележки ще се съобразим с изискванията им, но без да посягат на екскурзията ни.

Мъжът приближи и ясно каза:

– Тук ли е Продан Славчев?

Продан стана и кратко каза :

– Да.

Без много обяснения, мъжът заяви:

– Трябва да ви заведа в Окръжния комитет на Партията за справка.

Продан махна ръка на спътниците и като слизаше от автобуса им пожела:

– Приятно прекарване. И гледайте да се повеселите и заради мен.

Откараха го с джипа. Продан нищо хубаво не очакваше от такова отзоваване.

Когато пристигна го въведоха в една голяма стая, вероятно използвана за събрания.

Там го срещнаха двама намръщени мъже.

– Какво си въобразявате? – извика гневно единият.

– Какви ги вършиш, Продане, жътвена кампания, а ти си повел хората си на екскурзия!

– Екскурзията е за награда, – кротко обясни Славчев. – Хората ожънаха и прибрахме житото.

– Каква награда! – сопна се първият. – Около вас стопанствата изостават с жътвата. Машините ви стоят без работа. Защо не отидохте да им помогнете?

И двамата мъже, не искаха да чуят, че хората денонощно са се трудили, че са вложили всичките си сили, и че всеки от тях се нуждае от почивка, защо не и екскурзия.

– От утре, Славчев, няма да сте председател на това стопанство, ще работите в местната кланица.

– Но аз съм агроном и нищо не разбирам от животни, – възпротиви се Продан.

Кой ти слуша човекът, който бе организирал хората бързо и навреме да приберат реколтата.

Сава беше добър майстор. Дали поради тази причина го избраха за  председател на земеделската взаимоспомагателна каса, така и сам не разбра.

На учредителното събрание присъстваха около 150 души. И когато стана дума, кой да бъде председател, всички бяха единодушни:

– Сава Михайлов.

Уж всички бяха съгласни, но само 47 от присъстващите се записаха. за членове.

Някой отстрани мърмореха:

– Да видим какво ще излезе от тая работа, па тогава ще се запишем.

Други сякаш бяха готови, но гаранцията им се стори много голяма.

Тогава Сава каза на въздържалите се:

– Според член 16… от търговския закон, се изисква гаранция, за да се узакони кооперацията.

А Димчо Секулов, който бе избран за заместник председател уточни:

– Нашата кооперация ще бъде зависима от Земеделската банка в града. От там ще ни се казва, колко заем можем да отпускаме на членовете си през годината. А този заем ще се отпуска срещу наличието на петстотин лева гаранция, нива или добитък.

– Абе, много пара е това бе хора, – извика Доньо Сирака.

– Много били, – развика се Цачо Чулака,  – а по-добре ли е да вземаме заем от Цоко кръчмаря с лихва двадесет на сто, а друго е да ти дава кооперацията само с шест на сто.

Петко не се стърпя и се обади:

– Лихварите са кожодери, само с кооперацията ще ги възпрем и укротим.

Горе долу кооперацията тръгна.

Още първата година Земеделската банка им разреши да отпускат на членовете си до 20 хиляди лева. А за третата година, обещаваха и по 200 хиляди.

Срещу това право кооперацията разполагаше с няколко магазина, изкупуваше излишъците на селяните. А от няколко месеца от млякото, което събираха правеха сирене и кашкавал, които се търсеха не само в селото, но и много по-надалече.

Постепенно в кооперацията влязоха повече хора. Всеки член имаше по хиляда и петстотин дялов капитал, макар че беше внесъл имущество за 800 лева.

Едни вземаха заем да си засадят лозе, други да си купят добитък, трети да си направят къща или за да доплатят таксата на ученик в града

Извън взаимоспомагателната каса оставаха още много хора. Те бяха предимно бедни селяни. Такива бяха Рангел и Вичо. По-големият брат Рангел искаше да се отдели от по-малкия, за това обичаше да се шегува:

– И аз, и Вичо нямаме. Две няманета са прекалено много. Ще ги разделим, та дано намалеят.

Дочу Върбан Сиромаха, че се продава къщата Михо Брадваря. Михо живееше сам, но наскоро почина, а децата му се запиляха някъде по градовете.

Обикаляше Върбан, оглеждаше я и си мечтаеше да я купи, но джобовете му бяха празни.

Една вечер както седеше в кръчмата, Върбан сподели мечтата си с гостилничаря:

– В горната махала се продава къщата на Михо с двора, тъкмо за сиромах човек като мен. Но искат хиляда лева. А толкова ми се иска и аз да си имам дом.

Гостилничаря Свилен го изслуша и му каза:

– Слушай Върбане, утре се събира управителния съвет на кооперацията. Намини там, могат нещо да измислят и за теб.

– Щом казва, бай Свилене, ще намина.

– Там хората не са прости, – Свилен потупа по свойски Върбан по рамото. – Ако не друго, то съвет могат да ти дадат.

Върбан стана и като унесе си тръгна.

– Кой знае, може и да ми помогнат, – каза си Върбан.

След това бедният човек се плесна по коляното и извика:

– Ако подадат една ръка, здраво ще работя и няма да се посрамя….