След дълги пазарлъци Явор купи дворът и къщата на Пена Вдовицата. Не, че си нямаше.

Тази покупка направи специално за сина си Радо, който таман се бе научил да прави бъчви. Изглежда от рода на майка му към Радо бе прехвръкнала искра, пораждаща любов към дърводелството.

Дядо му Васил правеше маси и столове, а понякога и шкафове. Та така от дядо към внук се бе предало някакво влечени  към обработването на дърво.

Сега щом се чуеха звънливи удари от бившия двор на леля Пена, хората наоколо си казваха:

– Радо пак набива обръчи на някоя нова каца.

Зад вратата под навеса Радо държеше черничеви, ясенови и яворови трупи. На тия трупи Радо им улавяше жилката. Цепеше ги с желязна брадва, чиято дръжка бе доста къса.

От нацепените плоскости Радо издялваше дъги, които ставаха част от бъчви и каци.

Веднъж бъчварят попита Пенко от долната махала:

– Знаеш ли, че кривицата, като сестра на геобразната секира, е била сечиво, донесено от прабългарите?

– Нима между прабългарите е имало бъчвари?! – запъна се Пенко.

– Но е имало майстори на дървени огради, крепости и къщи, – скокна Радо, – а за такава работа славянският топор не приляга, както кривицата.

В работилницата на бъчваря имаше още рукан, триони, рендета, стоманени шила за пробиване на дупки на шините, болтове, нитове и голям трупач, с който чирака Веско приглаждаше трупите.

Радо имаше още два инструмента.

– Това е криво ренде, – обясняваше бъчварят на чирака си, – с него се правят жлебовете в края на дъгите. В жлебовете се опаянтват дъната на каците и буретата. А това е въторг. Той скосява от двете страни дъгите, така че да прилепнат плътно една до друга и да образуват окръжност.

Всичките тези инструменти, големи и малки пергели, заедно с понятия като „радиус“, „диаметър“ и „скосен цилиндър“, говореха, че не от всеки става бъчвар, за този занаят е нужен акъл.

– Радиуса на едно дъно, трябва да се нанася пет пъти на обиколката му, – казваше Радо, когато учеше Веско на занаята си. – Дъгите на бурето по средата трябва да са по-широки, за да придобие то тумбест вид. Кацата не е чорап та да я почнеш отдолу нагоре, а обратно, за да могат обръчите постепенно да се свиват.

Веско слушаше внимателно, защото знаеше, че Радо няма да повтори казаното, а майсторът продължаваше с обясненията и препоръките си:

– Между дъгите на дъното не пъхнеш ли стебла от папур, кацата ще пропуска, но ако мазнеш мястото, от което прокапва със счукани брястови листа, всякакво сълзене изчезва.

– Какви са тези листа? Каква е тази замазка? – питаше Веско.

– Питал съм майстора при когото чиракувах, но и той не можа да ми го обясни, – въздъхна дълбоко Радо. – Просто наследено от стари майстори.

Веско го гледаше озадачено, а същевременно си мислеше: „Как мога да правя нещо което не разбирам, какво е или как действа?“

– Веско, във всеки занаят има неща, които трудно се обясняват, но не ги ли усвоиш, калфа ще си останеш, – засмя се Радо.

Както другите бъчвари, така и Радо си бе извлякъл своя философия:

– Ако дъгите с обръчите и дъната са големия свят на бъчвата, то папурът и замазката от брястови листа са от малкия свят. То и в живота е тъй. Малките неща допълват големите.

Когато показваше сърцевината на разцепено дърво на чирака си, добавяше:

– Това, по-тъмното в ствола, трябва да го чистиш. То никога няма да узрее. Не става за работа, ама храни дървото. Заболее ли тая сърцевина, независимо дали е на дърво, животно, човек или държава, всичко останало се разболява.

„Ония пък, които слизат на морето в кораби и вършат работи в големи води, те виждат делата на Господа и чудесата Му в дълбочините“.

Който все още не е познал, че всеки духащ вятър е благоприятен за Небето, той се явява калфа, а не майстор в своето изкуство. Мъртвата тишина на никого не носи полза.

Северният, южният, източния или западния вятър няма значение кой, но всеки спомага за достигане на блажения пристан.

Стреми се само към едно. Задръж се в открито море и не се страхувай от бурните ветрове.

Молете се, както се е молил стария рибар:

– Господи, изпрати ни в морето в дълбоки води. Тук се намираме близо до скалите, така че и най-малкия вятър, с помощта на сатана, ще ни разбие на парчета. Господи, изпрати ни в морето, където ще бъдем на простор, за да удържим славна победа.

Запомнете, че часът на изпитание измерва степента на нашата вяра. Вяра, която не е способна да понесе изпитанията, не е никаква вяра, а плътско доверие.

Вяра, която се показва само при хубаво време, не е вяра.

Който не е разбрал, че всеки вятър е благоприятен за Небето, той е калфа, а не майстор в своето изкуство.

Мъртвата тишина не е от полза на никого.

Северният, южният, източният или западният вятър, без значение кой от тях, допринасят за достигане на блажения пристан.

Стреми се към едно, да се държиш в открито море, без да се страхуваш от бурните ветрове.

Моли се, както стария рибар:

– Господи, изкарай ни в открито море, при дълбоките води. Тук сме толкова близо до скалите, че малкият бриз с помощта на сатана, ще ни разбие на парчета. Господи изведи ни в морето, където ще има простор, за да извоюваме славна победа.

Не забравяйте, че изпитанията измерват степента на нашата вяра.

Вярата, която не е способна да издържи изпитание, е само плътско доверие.

Вяра, която се изявява само в хубаво време, не е никаква вяра.

В турско време еснаф се е наричало сдружение на майстори от един на същ  или сродни занаяти, например като хлебари и симитчии. Членовете на еснафа се събирали всяка година на общо събрание, наричано с думата от италиански произход лонджа, на което избирали свой „първомайстор“, нещо като председател на еснафа, негов помощник и еснафски съвет от 3–4 членове. Първомайсторът ръководел заседанията на еснафския съвет и задължително участвувал в него при приемане на нови майстори, калфи и чираци.  Изпълнявал ролята на съдия в спорове между майстори от еснафа. Имал право да наказва. Например, да затваря дюкяна за няколко дни или да наложи глоби в полза на църквата. Той контролирал общата каса и т.н.
Провъзгласяването на нов майстор и член на еснафа ставало с одобрението на всички майстори, най-често на угощение, давал от калфата-кандидат.  Там първомайсторът му препасвал една занаятчийска престилка, знак на майсторството, а кандидатът внасял в касата на еснафа сума от около 400–500 гроша.
В Сливен, оживен икономически център, са се сдружавали и дребните търговци, продаващи еднородни стоки. Еснафите в града са били около петдесет, като най-богатите и най-влиятелните измежду тях били абаджийският, тюфекчийският ,т.е. на оръжепроизводителите, месарският, бакалският, кожарският и пр