Тодор сложи ръка върху главата на Иво и шеговито го дръпна за носа. Малкия пое дълбоко въздух и замахна с разперени пръсти за поздрав, но Тодор несръчно парира и не уцели дланта му. Иво поклати глава, осъждайки непохватността му и избяга в другата стая.

Тодор пипнешком заслиза по тъмните стълби. Отзад го застигна гласът на Теодора, майката на Иво:

– Можахте ли да разговаряте? Помирихте ли се? Той толкова често говори за теб. Обича те по свой начин.

Какво можеше да ѝ каже Тодор, баща му си бе инат и това е. Тя бе негова жена, но много по-млада от него, затова трудно разбираше съпруга си.

Теодора изпревари Тодор по стълбите и застана пред него.

– Изглежда нищо не може да го събори, – продължи тя да говори за баща му. – Здрав и силен като бик е, а за апетит да не говорим, яде за двама. Лекарят каза, че болестта му няма да се разпространи толкова бързо.

Тодор само привидно я слушаше, но тя продължи, все едно не е забелязала безразличието му:

– Баща ти изглежда чудесно с това тяло и мускули, а наближава седемдесет.  Ако не гледаш лицето му, ще кажеш, че пред теб стои двадесетгодишен младеж.

– Да, наистина изглежда добре, – отговори безизразно Тодор.

Той взе шапката си и подаде ръка на Теодора за довиждане. Тя бързо хвана ръката му и го дръпна към себе си. Изведнъж тона ѝ се промени:

– Тодоре, едно време толкова много се обичахме, помниш ли? Бях глупава и прекалено млада, това е истината, но те обичах. А това дето по-късно беше с Филип си бяха просто хормони и нищо повече. Когато го видех не можех да мисля разумно.

Тодор се усмихна. Най-напред го бе зарязала заради Филип, а после, когато той почина внезапно, го замени с баща му.

– Ти бе слабичък, пък и не беше голям красавец, – започна да се умилква Теодора. – Когато човек е млад гледа само външността. Но повечето мъже стават интересни, след като навършат четиридесет и ти си от тях.

– Теодора, стига толкова.

– Тук вътре в теб винаги е имало местенце и ако ….

– ….ако затъна в тинята, няма да ме познаваш, знам, – усмихна се Тодор.

– Какво? – извика Теодора.

– Лека нощ.

Тодор се освободи от хватката ѝ, избърса натрапената му целувка от лицето си и хукна навън. Стана му мъчно, че никога не е имал семейство. Всичко бе проиграно, още преди да започне.

Към чувството на болка се прибави и отвращението му към Теодора, която се опитваше да се залепи за него, когато виждаше, че баща му си отива и че положението ѝ става нестабилно.

Стефанов скоро бе получил назначението си в един отдалечен провинциален град. Тук внимание му обърна само госпожа Тихова. Тя му бе казала:

– Вие сте млад човек, господин Стефанов. Нуждаете се от по-тиха и спокойна обстановка. Къде ще прекарвате свободните си вечери? Клубът, където прекарват колегите ви, скоро ще ви отегчи. Заповядайте на гости у дома.

Още първата вечер господин Тихов  му каза:

– Чувствайте се като у дома си.

– Имайте ме като майка, – бе добавила госпожа Тихова.

„Вероятно е била много хубава като млада, – помисли си Стефанов. – Лицето и тялото ѝ са напълнели, но големите ѝ очи са останали млади, въпреки бръчките, които ги обграждат“.

– Ах, старост нерадост, – с тъга в гласа каза Тихова, – Да знаете на тези години колко е трудно?!

За нея и дома ѝ Стефанов бе дочул някои неща споделени на ухо:

– Голяма лудетина и любовчийка беше на времето Тихова. Не я слушай, че се оплаква постоянно от съпруга си. Двамата разтърсват малкия ни град с грохот и тътнеж, сътворен от домашните им кавги.

– Понякога се замерят дори с чинии.

– След поредния скандал Тихова напуска тържествено семейната спалня и отива да сподели с приятели колко е нещастна. Облива с кал мъжа си и прави най-долни намеци по негов адрес.

– Това продължава само няколко дена. След това госпожа Тихова отстъпва на чувствените си желания, връща се в брачното ложе, а на другия ден разправя на всички, колко много обожава прекрасния си съпруг.

Тихова бе наистина претенциозна и малко груба, въпреки интелигентността си. Но Стефанов най-вече бе отблъснат от нейната  бъбривост. Веднъж бе споделил с един колега:

– Ненавиждам престореният ѝ кротък глас, който приема просташка интонация, щом излезе от контрол. И знаете ли тя ме смята за глупак, сякаш не виждам номерата ѝ.

– И вас ли е решила да омотае, – засмя се колегата му. – Навярно знаете, че Тихови имат дъщеря, но до сега всички около, които е успяла да се увие майка ѝ, са успели да избегнат един  бъдещ брак. Момичето не е лошо, но компанията на родителите ѝ е непоносимо натрапчива.

След първото гостуване госпожа Тихова бе срещнала Стефанов „случайно“.

– Навярно се чувствате самотен вечер, – започна Тихова. – Вероятно сте домошар и обичате домашната обстановка. Защо не ни посетите пак някоя вечер?

– Човек никога не се отегчава от книгите, – каза съвсем спокойно Стефанов. – Нали преди малко за това намекнахте?

– Вие сте младеж, – усмихна му се лъчезарно Тихова, – време е да помислите за брак. Вие сте на такава възраст, когато любовта и разума вървят ръка за ръка.

– Ергенството си има своите предимства, – усмихна се учтиво Стефанов. – Довиждане.

„По-далече от тази жена, – мислеше си Стефанов. – Никакви сватосвания и сватби, поне не със семейство Тихови, по-добре с крокодил, отколкото …..“

Виктор внимателно прелистваше страниците. Докато четеше се натъкна на странна промяна в музикалния строеж на произведението. Хармоничното решение изведнъж увисваше.

Речитативите и ариите нямаха басова линия, беше им отнет фундамента. Всичко бе сферично и недействително и въпреки това звучи цялостно и завършено.

Мелодиите се носеха и отказваха да решат към коя точно тоналност искат да преминат. Отиваха ту в мажор, ту в минор, а накрая се събираха в съвършено благозвучие.

Виктор не се радваше на тази музика. Тя му напомняше за неговия провален живот и той не можеше да си обясни защо е така.

В хроматичните възходящи и низходящи мотиви разпознаваше собственото си хленчене. Те го връщаха в горещите летни вечери на детството, когато навън беше още светло, но пердетата бяха пуснати, а него го бяха сложили да спи.

Той лежеше буден и жадуваше за прегръдката на майка си. Часове се ослушваше за стъпките ѝ, а после неусетно заспиваше, без да дочака целувката ѝ.

В режещия дисонанс  изпълняван от три рога, сякаш чуваше обезсърчаващия и унищожаващ глас на баща си, който искаше сина му да се промени и да стане полезен за обществото.

В приглушеното, накъсано дрезгаво звучене на малкия корнет, Виктор долавяше собствения си глас, който беше много тих. Спомняше си, че когато се опитваше да се наложи за нещо, ставаше смешен.

В милувките между виолината и сопрана се пробуждаше неудовлетворения копнеж, най-сетне да бъде приет и обичан единствено заради самия себе си.

Виктор затвори последната страница. Това бе чудновата музика за него. Тя го изобличаваше, сваляше маската му и разкриваше същността му.

Трима мъже се бяха събрали около органа и обсъждаха реставрацията му. Те не бяха музиканти, а изследователи на музиката. Интересуваха се от направата на инструменти през различните епоха.

Към тях приближи органиста на църквата. Той бе слаб мъж, с грубо издялано лице и прекалено дълъг нос. С черното си дълго палто приличаше на сврака.

Той водеше за ръка едно момче на около 7-8 години.

– Я какъв чудесен син имате, – обърна се един от мъжете към органиста. – Ей, малкия, как се казваш.

Детето инстинктивно се дръпна назад и се скри зад колоната.

– Това е Христо, моя полубрат, – обясни органистът, – обучавам го по музика.

Момчето неохотно подаде ръка на мъжа, който се заинтересува от него, но после я дръпна и го погледна напрегнато.

– Обичам децата, – каза мъжът и леко се усмихна, – особено ако не са мои …. ха ха ха.

Другите двама усетиха шегата му и се присъединиха към смеха му.

– А той музикален ли е? – заинтересува се друг от мъжете.

– Не му липсва талан, – каза органистът.

– Будни очи имаш, Христо, – каза вече съвсем сериозно мъжът, който бе закачил момчето в началото. – А какъв искаш да станеш като пораснеш?

Христо се смути, огледа се наоколо и каза много тихо:

– Пилот.

– Пилот, – извика мъжът, – това е прекрасно. Най-после да срещна някой, който не мисли само за музика. Харесваш ми, Христо. Можеш да ми казваш Филип. Като малък исках да стана състезател по мотоциклетизъм, разбираш ли? Мощни машини. Състезание за Гранд при, опасност, риск, смелост, сила, скорост, темпо. Това е животът?

Другите двама присвиха устни подигравателно. Те не смятаха Филип за много компетентен в музиката, но сега май прекали.

Но той им обърна гръб високо се изсмя, избърса челото си с опакото на дланта си и леко се изви към момчето:

– Не обръщай внимание на присмехите им. Няма значение какво ти казват. Аз ги послушах и от мен нищо не излезе. Тикнаха ме в консерваторията ….. Ако ми позволиш, ще ти дам един съвет. Стани пилот и не слушай какво ти казва майка ти. Както и да те увещават, не се съгласявай и следвай мечтата си.

Гошо живееше в една съборетина и носеше в себе си болката от загубата на родителите си. Беше се отделил от другите, защото не можеше да понася съчувствието им.

Често се връщаше в спомените си назад, когато родителите му бяха живи. В отделни случаи съжаляваше, че е постъпил така, дори не бе поискал да му простят.

Той знаеше, че майка му и баща му много го обичаха, те неведнъж му го бяха казвали и засвидетелствували с действията си.

Гошо също ги обичаше, но никога не им го бе казвал. А нещата, в които се бе забъркал няколко пъти съвсем не говореха в полза на това.

Бай Иван често наминаваше насам, разговаряше с младежа и му помагаше с каквото може. Той не му беше роднина, а просто познат, който вземаше присърце съдбата на младия мъж.

Днес пак бе дошъл до съборетината и разговаряше с Гошо.

– Човек може да избегне съжалението, но трудно може да го махне от себе си ако то се е настанило в него, – каза старецът.

– Как човек може да избегне съжалението? – попита Гошо.

– Като не оставя недовършени неща, – съвсем простичко обясни бай Иван. – Да не забравя да каже по някоя хубава дума на хората край себе си. Да прегръща людете и да им благодари. Когато изпитваш любов към някого, не се страхувай да му кажеш: „Обичам те“. това няма да те направи смешен в неговите очи.

– Наистина ли? – недоверчиво погледна Гошо старецът. – И това е всичко?

– Да, синко, мислех, че го знаеш. Може би не искаш да мислиш за това, но ще дойде момент, когато и това ще стане. За да избегнеш съжалението, прави и казвай всичко хубаво, което искаш да направиш или кажеш на хората, които обичаш. Защото рано или късно ще разбереш, че понякога в този живот, дори не остава време да прошепнеш: „Довиждане“.